Кралят услужливо посочи подноса с инструментите и обясни устройството й.

— Определено не — категорично заяви Леля.

— Пушещите ботущи на плача? — пробва кралят.

— Нещо ми изглеждаш доста добър в тези именца, а? — остро го прекъсна Леля. — Сигурен ли си, че не си ги ползвал приживе?

— Абсолютно, Лельо! — отговори призракът.

— Момченцата, дето лъжат, отиват на много лошо място — предупреди го Леля.

— Лейди Фелмет инсталира собственоръчно повечето от тях, кълна се — отчаяно извика кралят. Той усещаше позициите си нестабилни дори и без неприятни места, за които да се тревожи.

Леля подсмръкна.

— Добре тогава — омекна леко тя. — Беше „пинсети“.

— Ама пинсетите са просто другото име на п… — започна кралят, но спря навреме.

Приживе той не се боеше ни от човек, ни от звяр, нито от двете заедно, но гласът на Леля събуждаше у него спомени за класната и за детската стая, за строгите заповеди, давани от строги дами, облечени в дълги рокли, и за храната — повече сивкава и кафеникава, която изглеждаше абсолютно несмилаема навремето, но в момента му се струваше недостижима амброзия.

— Пет точки за мене, значи — щастливо обяви Леля.

— Скоро ще се върнат. Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

— Дори и да не съм, с какво именно би могъл да помогнеш?

Разнесе се звук на отместващо се резе.

Пред замъка вече се бе насъбрал народ, когато метлата на Баба колебливо се сниши и кацна на земята. Всички притихнаха. Щом закрачи между хората, тълпата се разтвори да я пропусне. Носеше кошница ябълки под мишница.

— В тъмницата има вещица — прошепна някой в ухото на Баба. — Подлагали я на ужасни изтезания, казват.

— Глупости — отвърна Баба. — Не може да бъде. Предполагам, че Леля Ог просто е дошла да посъветва краля за нещо.

— Казват, че Джейсън Ог отишъл да сбере братята си — благоговейно произнесе продавач на сергия.

— Съветвам всички ви да се приберете по домовете си — обърна се Баба Вихронрав към тях. — Вероятно е станало някакво недоразумение. Всеки знае, че вещиците не могат да бъдат държани затворени против волята им.

— Тоя път нещата отидоха прекалено далеч — викна някакъв селянин. — Всичките тия палежи и данъци, а сега и това! Вие, вещиците, сте виновни. Трябва да спрете! Знам си аз правата!

— И какви са ти правата? — поинтересува се Баба.

— Багажене, ежедневно кравене, кръчмарски приказки, к’вот остане от вечерята, кромидене, явство и спунт — бързо отговори селянинът. — И жълъдене всяка втора година, и правото да запазваме две трети от козата. Докато той не я подпали. А беше дяволски добра коза, казвам ти.

— Човек може далеч да стигне, като си познава правата тъй добре като теб — каза Баба. — Но точно сега най-добре ще е да си вървиш у дома.

Тя се извърна и огледа портите. Двама изключително раздразнителни на вид стражи стояха на смяна. Баба се приближи и фиксира с поглед единия.

— Аз съм само една беззащитна продавачка на ябълки — заяви тя с тон, далеч по-подходящ за откриване на въоръжените действия в средномащабна война. — Моля те, пусни ме да мина, миличък.

Последната дума прерязваше като с нож.

— Никой не може да влиза в замъка — отговори стражът. — По заповед на дука.

Баба вдигна рамене. Трикът с продавачката на ябълки, доколкото й бе известно, беше сработил не повече от веднъж в цялата история на вещерството, но пък си беше традиционен.

— Познавам те аз, Чампет Полди — започна тя. — Спомням си как обличах дядо ти с погребалните му дрехи и как акуширах на майка ти, когато ти се появи на тоя свят. — Баба хвърли бърз поглед към тълпата, която отново се беше скупчила, този път малко по — надалеч, и се обърна отново към стража. Лицето му вече беше застинало в маска на ужас. Тя се наведе по-близо и добави: — От мене си получил първия си хубав тупаник в тоя живот и в името на всички богове, ако ме спреш сега, от мене ще ти бъде и последният.

Разнесе се мек металически звън, когато алебардата изпадна от безчувствените пръсти на човека. Баба се пресегна и потупа окуражително разтреперания мъж по рамото.

— Недей да се тревожиш — добави. — Ето, вземи си ябълка.

Баба пристъпи напред, но пътят й беше преграден от втора алебарда. Тя погледна с интерес нагоре по дължината на дръжката.

Вторият страж не беше планинец от Овнерог, а отрасъл в града наемник, повикан да стегне редиците, поразпасали се през последните години. Лицето му представляваше плетеница от стари рани. Няколко от белезите се пренаредиха в нещо, което вероятно беше презрителна усмивка.

— Значи туй била вещерската магия, а? — ехидно попита той. — Жалка история. Може би успяваш да сплашиш тия селски идиоти, жено, обаче мен не можеш ме стресна.

— Представям си колко много е нужно, за да се стресне такъв голям силен момък като теб.

Баба протегна ръка към шапката си.

— И няма к’во да се опитваш да ми правиш вятър. — Стражът гледаше право пред себе си и леко се поклащаше на пръсти и пети. — Правилно казват хората — дърти вещици като тебе не трябва да въртят селяните на пръста си.

— Както кажеш — отговори Баба и отмести оръжието от пътя си.

— Слушай, казах ти… — започна стражът и сграбчи Баба за рамото.

Нейната ръка обаче, се стрелна толкова бързо, че отстрани изглеждаше, сякаш изобщо не се помести. Стражът се хвана за дланта и зави от болка.

Баба намести обратно иглата в шапката си и влезе в замъка.

— Ще започнем — заяви с гаден глас дукесата — с Демонстрация на инструментите.

— А-а, вече съм ги виждала — отговори Леля. — Най-малкото ония, дето започват с П, С, И, Т и В.

— А след това ще видим колко още ще продължиш да говориш с небрежния си тон. Напали мангала, Фелмет — ревна дукесата.

— Напали мангала, Шуте — каза дукът.

Шутът бавно се изправи. Не очакваше да се случи това. Изтезаването на хора не беше част от собствения му дневен ред. Хладнокръвното нараняване на възрастни дами не бе лъжица за неговата уста. Всъщност нараняването на вещици с каквато и да е температура на кръвта абсолютно отказваше да се превърне в ястие като за него. Той им беше обяснил за словата. Сегашното явно попадаше в главата за тоягите и камъните.

— Това не ми харесва — измърмори сам на себе си.

— Чудесно — обади се Леля Ог, която имаше превъзходен слух. — Ще запомня, че не ти е харесало.

— Това пък какво е? — остро попита дукът.

— Нищо — отговори Леля. — Много ли ще се забавим? Не съм закусвала.

Шутът запали клечка кибрит. Въздухът до него леко се размърда и тя угасна. Той изруга и опита втора клечка. Този път треперещите му пръсти успяха да я поднесат чак до мангала, преди и тя да примигне и да угасне.

— Побързай, човече! — викна дукесата, докато вадеше инструменти от подноса.

— Изглежда не иска да се запали… — промърмори Шутът, докато трета клечка се превърна в червеникава рязка пламък и угасна.

Дукът сграбчи кутията от разтрепераните му пръсти и го плесна през лицето с длан, обкичена с пръстени.

— Не можеш ли да изпълниш макар и една заповед, която съм ти дал? — кресна той. — Нарочно се преструваш на безпомощен! Слабак! Дай ми кибрита!

Шутът отстъпи. Някой, когото не можеше да види, му шепнеше в ухото неща, които не можеше да схване напълно.

— Излез навън — изсъска му дукът — и гледай да не ни безпокоят!

Шутът се препъна о прага, обърна се, хвърли последен умолителен поглед на Леля и офейка. Отвън подскочи няколко пъти от крак на крак просто по силата на навика.

— Огънят не е абсолютно необходим — каза дукесата. — Просто помага. А сега, жено, ще си признаеш ли?

— Какво? — попита Леля.

— Всеизвестно е. Измяна. Зловредно вещерство. Сбиране на враговете на престола. Кражба на короната…

Металически звук ги накара да погледнат надолу. Един омазан с кръв кинжал беше паднал от лавицата, сякаш някой се бе опитал да го вземе, но не му бяха достигнали силите. Леля чу как призракът на краля кълне под нос или под каквото там минаваше за носа му.