— …и разпространяване на лъжовни слухове — завърши дукесата.

— …сол в закуската ми… — нервно продължи дукът, като съзерцаваше бинтованата си ръка. Продължаваше да живее с усещането, че в тъмницата има четвърти човек.

— Ако си признаеш — прекъсна го дукесата, — просто ще бъдеш изгорена на клада. И, моля, без хумористични забележки.

— Какви лъжовни слухове?

Дукът затвори очи, но образите останаха.

— Свързани с внезапната смърт на покойния крал Верънс — прошепна дрезгаво. Въздухът край него се завихри.

Леля постоя малко с наклонена на една страна глава, сякаш вслушана в глас, който само тя би могла да чуе. Ако не беше убеждението на дука, че чува нещо, не точно глас, а по-скоро нещо като далечен повей на вятъра.

— О, аз не знам за нищо лъжовно в тях — отговори Леля. — Знам само, че ти си го намушкал, а ти си му подала кинжала. Станало е на върха на главното стълбище. — Тя направи пауза с наклонена на една страна глава, кимна и добави: — Точно до рицарските одежди с пиката и ти си казала: „Щом трябва да се извърши, по-добре е да го извършим бързо“, или нещо такова, след което си измъкнала собствения кинжал от ножницата на краля, същия тоя, дето сега лежи на пода, и…

— Лъжеш! Нямаше никакви свидетели. Ние направихме… То пък и нямаше нищо, което да се види! Чух нещо в тъмнината, обаче там нямаше никого! Не е възможно някой да е видял всичко! — изпищя дукът. Жена му се намръщи.

— Би ли млъкнал, Лионел. Мисля, че между тия четири стени можем да минем и без подобни условности.

— Кой й е казал? Ти ли си й казала?

— Успокой се. Никой не й е казал. Тя е вещица, за бога, те сами научават тия неща. Второ зрение или нещо подобно.

— Шесто чувство — поправи я Леля.

— Което ти няма да обладаваш още дълго, добра ми жено, освен ако не ни кажеш кой друг знае и не ни помогнеш в още някои… дела — зловещо завърши дукесата. — И ще го сториш, вярвай ми. Опитна съм в този занаят.

Леля огледа тъмницата. Започваше да става претъпкано. Крал Верънс гореше в такава яростна виталност, че беше станал почти видим, и свирепо се опитваше да сграбчи ножа от пода. Освен него се бяха появили други — потрепващи колебливи сенки, пречупени силуети, не толкова призраци, колкото спомени, втъкани в самата природа на стените посредством чиста болка и ужас.

— Собственият ми кинжал! Копелета! Да ме убият със собствения ми кинжал — викаше беззвучно призракът на крал Верънс, вдигнал към небесата прозрачни ръце в гореща молба Отвъдното да стане свидетел на това абсолютно унижение. — Дай ми сила…

— Да — съгласи се Леля. — Струва си да опиташ.

— А сега можем да започваме — каза дукесата.

— Какво? — сепна се стражът.

— КАЗАХ — повтори Маграт, — че съм дошла да продам тия прекрасни ябълчици. Не ме ли слушаш?

— Да не би днес да има разпродажба?

Стражът беше изключително притеснен, откак отнесоха колегата му в лечебницата. Не беше кандисал на тая служба, за да се сблъсква с подобни работи.

Изведнъж му просветна.

— Ти нали не си вещица? — попита той, като неловко човъркаше земята с края на алебардата си.

— Разбира се, че не съм. Да не би да ти приличам на вещица?

Стражът огледа окултните й гривни, обточената с коприна пелерина, разтрепераните ръце и лицето й. Лицето го плашеше най-много. Маграт бе употребила доста пудра, за да го направи бледо и интересно. Комбинирано с щедро използваната спирала, то създаваше у стража усещането, че гледа две мухи, паднали насред захарница. Усети се, че се опитва да направи с ръце заклинание за отблъскване на злите сенки за очи.

— Да — неуверено отговори той.

Мозъкът му продължаваше да смила проблема. Тя очевидно беше вещица. Напоследък се беше разнесъл слухът че вещиците са вредни за здравето. Беше му изрично наредено да не ги пуска, но никой не му беше казал каквото и да било за продавачките на ябълки. Те не представляваха проблем. Вещиците бяха тия, дето представляваха проблем. Тя казва, че е продавачка на ябълки, а кой беше той, че да се съмнява в думите на една вещица?

Почувствал прилив на щастие след това упражнение в практическа логика, той отстъпи и сърдечно махна с ръка.

— Преминавай, продавачко на ябълки!

— Благодаря ти — сладко отговори Маграт. — Искаш ли ябълка?

— Не, благодаря. Още не съм изял предишната, дето другата вещица ми я даде. — Той врътна очи. — Не вещица. Не вещица, а продавачка на ябълки. Продавачка на ябълки. Точно тъй.

— И това преди колко време се случи?

— Само преди няколко минути…

Баба Вихронрав не се беше загубила. Тя не беше от хората, дето се губят. Просто в момента, въпреки че й беше абсолютно ясно къде се намира тя самата, някак си й убягваше местоположението на всичко останало. Тъкмо беше улучила за втори път кухнята. Това предизвика нервен срив у готвача, който междувременно се опитваше да опече на шиш малко целина. Фактът, че няколко души бяха поискали да си купят от ябълките й, изобщо не беше допринесъл за доброто й настроение.

Маграт се ориентира по пътя до Голямата зала, която по това време на деня беше празна и изоставена, с изключение на двамата стражи, играещи на зарове. Бяха облечени в туниките на личната гвардия на Фелмет и прекъснаха играта си в мига, в който тя се появи на вратите.

— Виж ти, виж ти — възкликна похотливо единият. — Дошла си, за да ни правиш компания, а, красавице?15

— Опитвам се да намеря тъмницата — обясни Маграт, за която израза „сексуално посегателство“ не беше нищо повече от сбор срички.

— Представи си само — заяви стражът, като намигна на колегата си. — Струва ми се, че бихме могли да ти помогнем.

Те се изправиха от двете й страни. Тя виждаше единствено две брадички, о които човек можеше да си пали кибритени клечки, и усещаше всеобгръщаща воня на прокиснала бира. Неистовите сигнали, които части от мозъка й изпращаха, започнаха да си пробиват път през твърдата й като стомана убеденост, че лошите неща се случват само на лошите хора.

Двамината я поведоха по стълбищата няколко етажа по-надолу, сред лабиринт от усойни коридори, докато тя трескаво търсеше някакъв учтив предлог, под който да се откъсне от тях.

— Искам да ви предупредя — започна Маграт, — че не съм, както може би изглежда на пръв поглед, проста продавачка на ябълки.

— Представи си само!

— В действителност съм вещица.

Този факт не произведе впечатлението, на което се надяваше. Стражите само размениха погледи помежду си.

— Много хубаво — отговори единият. — И без това от доста отдавна се чудя какво ли е да целунеш вещица. По тия места разправят, че тя те превръщала в жаба.

Другият страж го смушка в ребрата.

— В такъв случай бих казал — започна той със заговорническия тон на човек, който си мисли, че това, което ще каже, ще бъде изключително смешно, — че вече си целунал някоя от тях. Още преди години.

Краткият хохот рязко спря, а Маграт беше запратена към стената и подложена на близък оглед от страна на ноздрите на стража.

— Слушай ме сега, миличка. Дори и да си вещица, ти не си първата, която е попадала тука долу. А ако искаш да ти проработи късметът и да излезеш отново, трябва просто да бъдеш мила с нас, разбра ли?

Някъде наблизо се разнесе вледеняващ кратък писък.

— Ето, виждаш ли — продължи стражът, — това беше вещица, дето не разбира от дума. Можеш да направиш услуга на всички ни, нали тъй? Какъв късмет си имала само, че попадна на нас.

Търсещата му ръка внезапно спря.

— Какво е това? — попита той право в бледото лице на Маграт. — Нож? Нож?! Работата взе да става сериозна, а, Хрон?

— Трябва да й вържеш ръцете и да й запушиш устата — предложи Хрон. — Не могат да правят магии, ако не махат с ръце и не говорят.

— Свали си ръцете от нея!

И тримата се ококориха към края на коридора, където беше застанал Шутът. Той чак подрънкваше от ярост.