— Пусни я на секундата! — викна той. — Или ще докладвам за вас!

— Ах, щял да докладва за нас, тъй ли? — заяде се Хрон. — И кой ще те послуша тебе, дребен тъпако с цвят на ушна кал?

— Хванали сме вещица — додаде другият страж, — тъй че по-добре ходи да звъниш някъде другаде. — Той се обърна отново към Маграт. — Обичам момичета с характер.

Но грешеше.

Шутът се приближи с храбростта на смъртоносно ядосания.

— Казах ти да я пуснеш — повтори той.

Хрон изтегли меча си и смигна на колегата си.

В този момент Маграт го халоса. Това бе непланиран, инстинктивен замах, а ударната му мощ бе значително подсилена от тежестта на пръстените и гривните. Ръката й се стрелна към ченето на нейния похитител и го завъртя два пъти, преди той да се срути на купчинка на пода с кратка въздишка и с известно количество окултни символи, гравирани на бузата.

Хрон зяпна към него, след това погледна Маграт. Вдигна меча си кажи-речи в същия момент, в който Шутът се нахвърли отгоре му. Двамата мъже паднаха на пода в бореща се купчина. Също както повечето дребни мъже, Шутът се осланяше на първоначалната сляпа ярост, която да му осигури преимущество. В последващия бой обикновено губеше и вероятно нямаше да се отърве леко от схватката с Хрон, ако стражът не бе усетил внезапно дългия нож за хляб, опрян в гърлото му.

— Пусни го — заповяда Маграт и отметна косите от очите си.

Човекът окаменя.

— Чудиш се дали ще ми стигне смелост да ти прережа гърлото ли? — задъхано попита Маграт. — И аз не съм сигурна. Помисли си обаче колко би било забавно, докато пробваме.

Тя протегна другата си ръка и измъкна Шута за колана му.

— Откъде дойде оня писък? — попита, без да сваля поглед от стража.

— От онази посока. Затворили са я в килията за изтезания, на мене туй хич не ми харесва, отидоха прекалено далеч, не можах да вляза обратно и тръгнах да обикалям за помощ…

— Е, ето че ме намери — прекъсна го Маграт. — Ти — обърна се към Хрон — стой тука. Или бягай, както предпочиташ. Но да не си посмял да идваш след нас.

Той кимна и продължи да гледа втренчено след тях, докато бързаха по коридора.

— Вратата е заключена — каза Шутът. — Отвътре се разнасят всякакви шумове, обаче вратата е залостена.

— Ами нали е тъмница в края на краищата?

— Да, ама не е редно да се заключват отвътре.

Вратата бе действително непоклатима. От вътрешната страна се донасяше единствено тишина — наситена, плътна тишина пропълзяваше през процепите и се разплискваше из тесния коридор. Такава тишина, която беше по-страшна и от писъците.

Шутът подрипна от крак на крак, докато Маграт изследваше грубата повърхност на вратата.

— Ти действително ли си вещица? — попита. — Те казаха, че си вещица, ама истина ли е? Щото не приличаш на вещица, ти си много, такова… — Той се изчерви. — Не си като, нали се сещаш, дърта кокошка, ни най-малко, ами си абсолютно прекрасна…

Гласът му постепенно се стопи.

Напълно контролирам положението, убеждаваше сама себе си Маграт. Никога не съм и предполагала, че ще успея, обаче разсъждавам абсолютно трезво.

И установи по непогрешимо ясен начин, че подплънките й се бяха смъкнали чак на кръста, косата й изглеждаше, сякаш семейство нехигиенични птички бяха свили гнездо в нея, а сенките й за очи се бяха не толкова разтекли, колкото разбягали. Роклята й бе разкъсана на няколко места, краката й бяха изподрани, ръцете й бяха в синини, а по някаква причина тя се чувстваше господарка на света.

— Мисля, че е добре да се дръпнеш малко назад, Верънс — каза тя. — Не съм убедена как ще проработи това.

Шутът рязко си пое дъх.

— Откъде знаеш името ми?

Маграт измери с поглед вратата. Дъбовото дърво бе старо, вековно, но тя можеше да почувства малкото количество мъзга под повърхността, полирана от годините до нещо, твърдо като камък. Заклинанието, което й бе дошло наум, обикновено изискваше поне ден предварително планиране и торба екзотични билки. Най-малкото така бе вярвала досега. В момента обаче бе готова да се усъмни. Щом човек може да призовава демони от легена си за пране, значи може всичко. Спомни си, че Шутът бе казал нещо.

— О, вероятно съм го дочула някъде — небрежно отговори тя.

— Не ми се вярва, никога не съм го използвал. Искам да кажа, дукът надали би се зарадвал. Майка ми, нали разбираш… Явно на хората им харесва да кръщават децата си на крале и принцове. Дядо ми казваше, че не си е работа да има човек такова име и да не се размотавам насам-натам с него…

Маграт кимна. Тя оглеждаше с професионално око влажния тунел.

Не беше обещаващо място. Старите дъбови трупи са преседели тук, в тъмнината, всичките тия години, далеч от хронометъра на сезоните…

От друга страна обаче… Баба беше обяснила нещо за това, че всички дървета са всъщност едно-единствено дърво, или нещо такова. На Маграт й се стори, че разбра, въпреки че не беше съвсем сигурна за какво точно става дума. А там горе беше пролет. Духът на живота, който все още обитаваше това дърво, би трябвало да го знае. Или ако е забравил, да му бъде припомнено.

Тя опря отново длани о вратата и затвори очи, като се опита да мисли за пътя си отвъд камъните, отвъд замъка, към тънката черна планинска пръст, към въздуха, към слънчевата светлина…

Шутът просто видя, че Маграт изведнъж застана съвсем неподвижно. След това косата й внезапно се разлюля леко и се разнесе отчетлива миризма на пръст и листна тор.

И после, без каквото и да е предупреждение, енергията, която кара меката като желе гъба да си пробива път през петнайсетина сантиметра паваж и която движи змиорките през хиляди мили враждебна океанска шир към някакво си езерце сред планините, се стовари през тялото й право във вратата.

Тя отстъпи предпазливо назад с парализиран ум, борейки се с неистовото желание да зарови пръстите на краката си в скалата и да се разлисти незабавно. Шутът я подхвана и шокът едва не го погуби.

Маграт се отпусна върху слабо подрънкващото му тяло, изпълнена с ликуване. Успя! Без изкуствени добавки! Само ако другите можеха да я видят отнякъде…

— Не се доближавай до вратата — измърмори тя. — Струва ми се, че й дадох прекалено… множко.

Шутът все още държеше кльощавото й тяло в ръце и беше прекалено потресен, за да издаде звук, но тя все пак получи отговор.

— Да, струва ми се. — Баба Вихронрав пристъпи напред от сенките. — Никога не бих се сетила да го направя по този начин.

Маграт я изгледа.

— Ти тука ли беше през цялото време?

— Само последните няколко минути. — Баба хвърли поглед към вратата. — Добра техника имаш — продължи тя. — Но пък това тука е доста старо дърво. Струва ми се, че даже е горяло. Много железни гвоздеи са му били набити. Не вярвам да се получи. Ако бях на твое място, бих опитала с камъните, но…

Но бе прекъсната от леко „поп“.

Последва го още едно, а подир него — цяла серия едновременно, като порой от захарни целувки.

Зад гърба й дървената врата се разлистваше много бавно.

Баба се вторачи за секунда в нея, след това се извърна, за да срещне ужасения поглед на Маграт.

— Бягай! — викна тя.

Двете грабнаха Шута и се втурнаха да намерят заслон зад близката колонада.

Вратата предупредително изскърца. Няколко от дъските се загърчиха в растителна агония и наоколо се посипа дъжд от каменни отломки, щом гвоздеите, изхвърлени като трънче от рана, рикошираха в стените. Шутът залегна, когато голям къс камък профуча край ухото му и се разби в отсрещната стена.

Долните части на дъските протегнаха търсещи коренища, плъзнаха се по околния влажен камънак към близките цепнатини и започнаха да ги разбиват като със свредел. Чворовете се издуваха и взривяваха в снопове клонки, които се удряха в камъните около рамката и ги разместваха. Всичко това бе съпроводено от нисък монотонен рев — това бе звукът на клетките на дървесината, които се опитваха да удържат напора суров живот, преливащ в тях. — Ако аз бях на твое място — продължи Баба Вихронрав, когато част от тавана по продължение на коридора се срина, — не бих го направила тъй. Не че имам нещо напротив — бързо добави тя, щом