Маграт отвори уста. — Свършила си сериозна работа. Може би малко си попрекалила, това е всичко.

— Извинете? — обади се Шутът.

— Не мога да работя със скалите — призна си Маграт.

— Е, да, скалите са за по-напреднали в техниката…

— Извинете ме!

Двете вещици се вторачиха в Шута и той отстъпи.

— Не бяхте ли дошли, за да спасявате някого? — попита ги.

— О — сети се Баба. — Ела, Маграт. Дай по-добре да видим какво е правила без нас.

— Чух писъци — продължи Шутът, който не можеше да се отърве от усещането, че двете не взимат нещата достатъчно насериозно.

— Осмелявам се да твърдя — Баба го отмести от пътя си и настъпи гърчещ се корен, — че ако някой затвори мене в тъмница, тогава ще се чуят писъци.

В килията висеше облак прах и в ореола светлина около факлата Маграт успя да различи две смътни фигури, свити в най-отдалечения ъгъл на помещението.

По-голямата част от мебелировката бе разхвърляна и пръсната по пода. Не че което и да е от нещата беше изработено, за да бъде удобно на хората… Леля Ог бе приседнала с дружелюбно изражение на лицето върху нещо, което повече наподобяваше пън.

— А, дойдохте най-сетне! Ще ме измъкнете ли от туй нещо? Вече съвсем се схванах.

А на пода лежеше кинжалът.

Той се въртеше леко в центъра на стаята и проблесна, когато светлината се отрази от острието му.

— Собственият ми кинжал! — кълнеше призракът на краля с глас, който само вещиците можеха да чуят. — И аз да не съм знаел през цялото време! Със собствения ми кинжал! Проклетниците са ме намушкали със собствения ми проклет нож!

Той се приближи още една крачка към кралската двойка и размаха кинжала. Немощно клокочене се изкопчи от устните на дука, щастливо, че се е махнало оттам.

— Добре се справя, какво ще кажеш? — коментира Леля, докато Маграт я измъкваше от оковите й.

— Това старият крал ли е? А те могат ли да го видят?

— Не мисля.

Крал Верънс залитна леко под тежестта. Беше прекалено възрастен вече за подобен род изпълнения като полтъргайст. Човек трябва да е по-млад, за да има сили за тях…

— Чакай само да го хвана по-здраво — задъха се той. — Ох, по дяволите…

Ножът изпадна от немощната му хватка и издрънча на пода. Баба Вихронрав пъргаво пристъпи напред и настъпи дръжката му.

— Мъртвите не бива да убиват живите — заяви тя. — Ще се получи опасен, кажи го де, прецедент. Най-малкото, имате числено превъзходство над нас.

Дукесата първа изплува от ужасеното си вцепенение. Беше видяла пикиращи из въздуха кинжали и експлодиращи врати, а ето че сега тия жени я побеждаваха в собствената й тъмница! И ако не беше уверена как точно следва да се отнася към свръхестествените събития, тя имаше абсолютно твърдо виждане как да се заеме с последното.

Устата й се отвори като двери към някакъв ален ад.

— Стража! — изрева тя, но забеляза Шута да се навърта около вратата. — Шуте! Доведи стражите!

— Те са заети. А и ние тъкмо си тръгвахме — обясни Баба. — Кой от двама ви е дукът?

Фелмет втренчи в нея розови очи от купчината, на която се беше свил в ъгъла. Тънка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устата му. Той се изкикоти.

Баба го погледна по-отблизо. От центъра на тези сълзящи очи нещо друго отвърна на погледа й.

— Не искам да те предизвиквам — кротко започна тя. — Струва ми се обаче, че ще е по-добре да напуснеш тази страна. Абдикирай или нещо такова.

— И кой ще заеме мястото му? — с леден глас попита дукесата. — Някоя вещица ли?

— Няма пък — отговори дукът.

— Какво каза?

Дукът се изправи, изтърси част от варта, полепнала по дрехите му, и изгледа дръзко Баба в лицето. Хладината в центъра на зениците му се беше увеличила.

— Казах, че няма — повтори той. — Нима си мислиш, че простите ти фокуси могат да ме стреснат? Аз съм си завоювал правото да бъда крал и ти няма да ми го отнемеш! Толкова е просто, вещице.

Той се приближи.

Баба го наблюдаваше. Никога досега не се бе сблъсквала с подобно нещо. Човекът очевидно беше луд, но в сърцевината на лудостта му гореше смразяващо хладен разум, като ядро от чист междузвезден лед в центъра на разпалена пещ. Тя го бе мислила за мекушав под тънката обвивка показна храброст, но нещата отиваха много по-дълбоко. Някъде навътре в мозъка му, отвъд съби-тийния хоризонт на рационалното, кошмарното налягане на безумието бе пресовало лудостта му в нещо по-твърдо от диамант.

— Ако ме победите чрез магия, магията ще управлява — каза дукът. — А вие не можете да до пуснете това да стане. Всеки крал, възкачил се на престола с ваша помощ, ще бъде и под вашата власт. Под вещерски чехъл, бих казал. Което се управлява с магия, от магия се разрушава. Тя и вас ще унищожи накрая. И вие го знаете. Ха. Ха.

Кокалчетата на ръцете на Баба побеляха, когато той пристъпи още една крачка напред.

— Можете да ме убиете — продължи той. — И вероятно ще намерите кой да ме замести. Но само някой шут би се съгласил на такава сделка, защото ще знае, че непрекъснато ще бъде наблюдаван от вас и ако по някакъв начин ви разочарова, животът му няма да струва и петак. Можете да ми противоречите колкото си искате, но той ще знае, че управлява само по ваше благоволение. А това би му попречило да бъде истински крал. Не съм ли прав?

Баба отмести поглед. Другите вещици отстъпиха, готови да залегнат.

— Попитах — не съм ли прав?

— Да — отговори Баба. — Истина е…

— Да.

— …но все пак има някой, който би могъл да те победи — бавно завърши Баба.

— Детето ли? Нека да дойде, когато порасне. Като млад левент, който предизвиква съдбата си. — Дукът презрително се ухили. — Мно-о-ого романтично. Аз обаче имам доста години дотогава, за да се подготвя. Ще му дам да се пробва.

До главата му юмрукът на крал Верънс разпори въздуха, но не успя да закачи физиономията му.

Дукът се надвеси напред, докато носът му увисна досами лицето на Баба.

— Време е да се връщате при магическите си котлета, чародейки.

Баба Вихронрав крачеше гневно по коридорите на замъка Ланкър като огромен разгневен прилеп, а кикотът на дука отекваше в главата й.

— Можеше да му докараш циреи или нещо подобно — каза Леля Ог. — Хемороидите са добра идея. Позволено е. Няма да му попречат да управлява, само дето ще трябва да управлява изправен. А туй винаги разсмива хората.

Баба Вихронрав не отговори. Ако яростта имаше температура, шапката й вече щеше да се е подпалила.

— Имай предвид обаче, че от това само ще стане по-лош — додаде Леля, като подтичваше, за да не изостава. — Също като със зъбобола.

Тя хвърли кос поглед към сприхавото изражение на Баба.

— Няма за какво да се тревожиш — продължи. — Нищо особено не ми направиха. Но благодаря за проявения интерес.

— Никога не съм се безпокояла за тебе, Гита Ог — сопна се Баба. — Дойдох единствено защото Маграт се притесняваше. Винаги съм казвала, че ако една вещица не може да се грижи сама за себе си, няма за какво да се нарича вещица.

— Маграт се справи доста добре с дървото, чини ми се.

Макар и улисана в мрачната си ярост, Баба Вихронрав кимна със съгласие.

— Ето я, идва — каза. Огледа коридора по цялата му дължина, след това се наведе към ухото на Леля Ог и прошепна: — Няма да му доставя удоволствието да го произнеса на глас, но той ни победи.

— Ами, не се знае — отвърна Леля. — Нашият Джейсън и още няколко момци скоро могат…

— Видя ли му стражите? Тия не са от стария сорт. Много са жилави.

— Можем малко да помогнем на момчетата…

— Няма да свърши работа. Хората трябва сами да ги вършат тия неща.

— Щом казваш, Есме — примирително отговори Леля. — Така е. Магията е, за да бъде управлявана, а не за да управлява.

Леля кимна и след това, припомняйки си даденото обещание, се наведе и взе от земята парченце камък от настилката на пода.

— Мислех, че вече си забравила — произнесе в ухото й призракът на краля.