Над сцената се възцари тишина, нарушавана единствено от колебливите гласове на актьорите, които продължаваха да хвърлят плахи погледи към наежената Баба Вихронрав, и звуците от безжалостно смучене на два дъвчащи бонбона.

Внезапно Баба произнесе с остър тон, който накара единия от актьорите да изпусне дървения си меч:

— Там има скрит човек, той им шепне непрекъснато нещо!

— Това е суфльорът — обясни Маграт. — Той им казва какво да говорят.

А те сами не знаят ли?

— Изглежда, че забравят — горчиво отговори Маграт. — По някаква причина.

Баба сбута Леля Ог.

— Сега какво става? Защо всичките тия хора се появиха на сцената? И крале, и всякакви.

— Защото това е банкет — авторитетно обясни Леля Ог. — Правят го заради мъртвия крал, оня с ботушите, ако го помниш, въпреки че той сега се преструва на войник. И всички държат речи колко добър е бил кралят и се чудят кой ли го е убил.

— Чудят ли се? — мрачно попита Баба. Погледът й шареше по членовете на трупата в търсене на убиеца.

Тя обмисли проблема.

След това се изправи.

Черната й пелерина се развя като крилете на ангела на отмъщението, дошъл да донесе избавление на света от всичката глупост, преструвки, измама и фалш. Дори изглеждаше някак си по-едра от обичайно. Насочи гневен показалец към виновника.

— Той го извърши! — триумфално викна Баба. — Всички го видяхме! Уби го с кинжала си!

Зрителите удовлетворено напускаха театъра. Пиесата като цяло се беше оказала сполучлива, решиха те, въпреки че беше и доста заплетена. Но пък се бяха посмели до насита, когато всичките крале вкупом се разбягаха, а жената в черно скокна и произнесе финалните реплики. Дори само това си струваше половинката пени за вход.

Трите вещици самотно приседнаха на крайчеца на сцената.

— Чудя се как ли успяват да кандърдисат всичките тия крале и лордове да идват тука само заради нас — безсрамно обяви Баба. — Представях си, че те са доста заети хора. Нали имат да управляват и други такива неща.

— Не — уморено обясни Маграт. — Все още се съмнявам, че разбираш.

— Е, имам намерение да разнищя туй до дъно — закани се Баба. После се качи на сцената и дръпна рязко завесата, направена от съшити чували.

Ти! — кресна тя. — Ти си труп!

Злощастният бивш труп дъвчеше сандвич за отпускане на нервите. Катурна се назад от бурето, на което седеше.

Баба ритна един храст. Обувката й го проби.

— Виждате ли? — обърна се тя със странно удовлетворение към света като цяло. — Нищо не е истинско тука! Всичкото е нарисувано на хартия и е подпряно с пръчки отзад.

Мога ли с нещо да ви услужа, скъпи дами?

Фразата бе изречена от богат и великолепен глас, всеки дифтонг на който се плъзгаше изящно на своето място. Беше сякаш златистокафяв. Ако Създателят на мултивселената имаше глас, неговият би бил точно като този. Оттеглеше ли се от сцената, човек не би могъл да го използва, за да поръчва въглища, да речем. Въглищата, поръчани с глас като този, щяха да се превърнат в диаманти. Гласът очевидно принадлежеше на едър дебел човек, явно нападнат от освирепели мустаци. Розови капиляри чертаеха картата на доста голям град върху бузите му, носът му успешно би се изгубил във фруктиера с ягоди. Мъжът носеше окъсания си жакет и проядените от молци панталони с апломб, който почти успяваше да убеди присъстващите, че кадифеното му наметало, обточено с хермелин, просто в момента се намира в пералнята. В ръка държеше пешкир, с него очевидно току-що бе свалял грима, който още се стичаше по лицето му.

— Познавам те — обади се Баба. — Ти извърши убийство. — Тя изгледа косо Маграт и додаде неохотно: — Поне така изглеждаше отстрани.

— Толкова ми е приятно. Винаги е удоволствие да срещнеш познавач на изкуството. Олвин Витолър, на вашите услуги. Аз съм директор на тая банда вагабонти — представи се мъжът, свали проядената си от молци шапка и направи нисък поклон. Това не беше само почтителен жест, а и упражнение по топология за напреднали.

Шапката му премина през серия усукани спирали и замръзна в ръката му, която сочеше към небесата. Междувременно той отстъпи с единия крак назад. Останалата част на тялото му се нагъна учтиво, докато главата му не достигна нивото на коленете на Баба Вихронрав.

— Да, добре — каза Баба, почувствала как дрехите й внезапно стават ужасно горещи и с няколко размера по-големи.

— И аз смятам, че изпълнението беше много добро — вмъкна Леля Ог. — Особено как величествено викахте на сцената. Човек би си помислил, че наистина сте крал.

— Надявам се, че не сме ви попречили особено на играта — додаде Маграт.

— Моя скъпа госпожице — отговори Витолър, — бих ли могъл дори да започна да изказвам гласно колко благодарен се чувства простият палячо, когато разбере, че публиката му е съумяла да прозре душата отвъд слоевете грим?

Предполагам, че бихте могъл — отвърна Баба. — Предполагам, че бихте могъл да кажете каквото си поискате, господин Витолър.

Той върна шапката на мястото й. Очите им се срещнаха в дълъг и преценяващ поглед, отправен от един професионалист към друг. Витолър пръв се предаде и се престори, че изобщо не се е състезавал.

— А сега кажете ми на какво дължа тази визита от три тъй чаровни дами?

В действителност той спечели. Ченето на Баба увисна. Тя не би се описала по друг начин, освен като „запазена за възрастта си“. Леля, от друга страна, беше пухкава като бебче и имаше лице, наподобяващо сбръчкана стафида. Най-доброто, което можеше да се каже за Маграт, беше, че момичето беше чистичко и спретнато, освен това беше плоска като дъска за гладене с две грахчета, поставени върху нея. Косата й беше наблъскана с шнолки и цветя. Баба почувства, че тук действа някаква магия. Но не каквато тя познаваше.

Явно беше нещо в гласа на Витолър. Самият процес на произнасянето на думите ги превръщаше в нещо съвсем различно от това, което бяха.

„Виж ги само тия двете — помисли си ядно Баба, — докарват се като две кокошчици.“ Тя спря ръката си по средата на процеса на поправяне на собствения й твърд като стомана кок и многозначително се покашля.

— Бихме искали да разговаряме с вас, господин Витолър. — Кимна към актьорите, които в момента разглобяваха сцената, и добави с конспиративен шепот: — Някъде на четири очи.

— Ама разбира се, скъпи дами! — възкликна той. — Понастоящем съм отседнал в почтената странноприемница ей там, отвъд.

Вещиците се спогледаха. Маграт рискува:

— Искате да кажете, в кръчмата?

В Голямата зала на замъка Ланкър ставаше доста силно течение, а пикочният мехур на церемониалмайстора не беше първа младост… Той се гърчеше под погледа на лейди Фелмет.

— О, да — обясняваше той. — Имаме си ги тука. Доста от тях.

И хората нищо ли не правят по въпроса?

Церемониалмайсторът примигна.

— Моля?

— Нима хората ги търпят?

— О, да, разбира се — ведро отговори церемониалмайсторът. — Смята се за добра поличба, ако в селото ти живее вещица. Истина ви казвам.

— И защо?

Той се поколеба. Последния път, когато се обърна към вещица, беше заради сериозните проблеми, които имаше с дебелото си черво. Те бяха превърнали тоалетната в ежедневна килия за изтезания. Бурканчето с мехлем, което тя му приготви, превърна света в далеч по-приятно място.

— Те изглаждат за нас буците и неравностите на живота — обясни той.

— Там, откъдето идвам, вещиците са забранени — строго произнесе дукесата. — И не възнамеряваме да ги търпим тук. Нареждаме ти да ни предоставиш списък с техните адреси.

— С адресите им ли, ваше височество?

— Местата, където живеят. Вярвам, че данъчните на кралството ги имат вписани в регистрите.

Ах! — нещастно въздъхна церемониалмайсторът.

Дукът се наклони напред на трона си.

— Надявам се, че поне си плащат данъците?

— Не бих казал, че точно ги плащат, милорд — обясни церемониалмайсторът.

Възцари се тишина. Накрая дукът нервно настоя:

— Продължавай, човече.