Вещиците наблюдаваха от колибата на Маграт, като използваха старото зелено кристално кълбо на Леля Ог.
— Смятам, че е крайно време да се научиш да пускаш звук от туй нещо — недоволно измърмори Баба. Тя побутна с пръст топката и дребни вълнички набраздиха изображението.
— Всичко е толкова странно — въздъхна Маграт. — В тия коли. Какви неща имат вътре! Хартиени дървета и всякакви костюми, и…-тя размаха ръце — имаше една огромна картина на далечи страни с всичките му там храмове и други работи струпани накуп. Прекрасно беше!
Баба изсумтя.
— И е направо невероятно как тия хора се превръщат, когато си пожелаят, в крале и други такива! Направо като магия!
— Какво се опитваш да кажеш, Маграт Чеснова? Всичко това е просто изрисувана хартия. Всеки го вижда.
Маграт отвори уста, за да отговори, превъртя през главата си разговора, който щеше да последва, и я затвори отново.
— Къде е Леля? — попита вместо това.
— Лежи навън на ливадката — отговори Баба. — Малко й стана зле.
Чуваше се, че Леля Ог е зле на много висок глас.
Маграт въздъхна.
— Знаеш ли — започна тя, — ако сме му кръстници, трябва да му дадем три дара. Така е по традиция.
— Какви ги приказваш, бе момиче?
— Трите феи винаги дават три дара на кръщелника си. Нали се сещаш — красота, мъдрост и щастие. — Маграт предизвикателно продължи. — Така се е правело едно време.
— А, да нямаш предвид онези приказки за къщурки от нуга и тям подобни? — небрежно попита Баба. — За въртящи се чекръци и тикви, и принцеси, дето си бодат пръстите на розово бодилче. Никога не съм вярвала в подобни работи.
Тя замислено забърса кълбото.
— Да, но… — започна Маграт.
Баба я изгледа. Такава си беше Маграт. С глава, пълна със златокори тикви. За две стотинки ще стане кръстница на всекиго. Но пък беше добра душа иначе. Като някакво малко пухкаво животинче. От онзи тип хора, които се тревожат за пиленцата, изпаднали от гнездото си.
— Виж сега, ако това ще те зарадва, хайде да го сторим — измърмори Баба, изненадана от самата себе си. Размаха ръце над образа на отдалечаващите се коли. — Какво да му пожелаем — богатство, хубост?
— Е, парите не са всичко. Ако се е метнал на баща си, така или иначе ще бъде хубавец. — Маграт внезапно стана съвсем сериозна. — Какво ще кажеш за мъдрост?
— Мъдростта е нещо, с което човек трябва да се сдобие сам — отговори Баба.
Отлично зрение тогава? Хубав глас за пеене?
Отвън, откъм ливадата, долетя пресекливият, но изпълнен с ентусиазъм глас на Леля, която обяви пред нощното небе, че „Жезълът на магьосника си има топка на върха“.
— Това не е толкова необходимо — високо произнесе Баба. — Видиш ли, тука трябва да се използва главознание. Няма смисъл да оклепваме всичко с богатство и с хубост. Това не са важни неща. —
Тя се обърна към топката и нерешително посочи с ръка. — Може би е по-добре да приберем Леля, след като трябва да сме и трите тука.
Успяха някак си да довлекат Леля, сетне прекараха известно време в опити да й обяснят идеята си.
— Три дара, тъй ли? — попита тя. — Не бях виждала таквоз нещо, откак бях мома… навява ми спомени. А ти пък какво правиш?
Маграт се суетеше из стаята и палеше свещи.
— О, трябва да създадем подходяща магическа обстановка — обясни тя.
Баба вдигна рамене, но не каза нищо дори пред лицето на това грубо предизвикателство. Всяка вещица правеше магиите си по свой начин, а сега се намираха в колибата на Маграт.
— Значи, какво ще му дарим? — попита Леля.
— Точно това обсъждахме — натърти Баба.
— Знам от какво ще има нужда — обяви Леля. Предложението й беше посрещнато с ледена тишина.
— Не мога да разбера каква полза ще има от подобно нещо — несигурно се обади Маграт. — Няма ли да му е неудобно, като ходи?
— Като възмъжее обаче ще ни е благодарен, помни ми думата — настоя Леля. — Първият ми съпруг, бог да го прости, обичаше да казва…
— Традицията изисква да не е нещо от толкова физически характер — прекъсна я Баба, като стрелна с поглед Леля Ог. — Не е нужно всичко да разваляш, Гита. Защо непрекъснато трябва да…
— Добре де, но най-малкото мога да кажа, че аз…- опита се да възрази Леля.
Гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи напрегната тишина.
— Мисля си — започна Маграт с пресилена ведрост, — че може би е добре всички да се разотидем по колибите си и всяка да направи заклинание по своя начин. Поотделно. Дълъг ден имахме и всички сме изморени.
— Добра идея — твърдо каза Баба и се изправи — Идвай, Гита — викна тя. — Имахме дълъг ден и сме изморени.
Маграт чуваше още известно време заядливите им гласове през прозореца, докато двете се отдалечаваха с клатушкане надолу по пътеката.
После тъжно седна сред цветните свещи с малко шишенце изключително магически тамян в ръка. Беше го поръчала в магазина за магически предмети чак от Анкх-Морпорк. От много време чакаше сгоден случай, за да го изпробва. Нямаше да е лошо, мислеше си тя, ако хората се показваха малко по-възпитани от време на време…
Загледа се в кълбото.
Е, добре, можеше да започне.
— Лесно да се сприятелява с хората — прошепна тя. Не беше кой знае какъв дар, но тя самата никога не беше успявала да се справи.
Леля Ог седеше в кухнята си, огромният й котарак спеше навит на геврек в скута й. Наля си чаша вино преди сън и през замъгленото си съзнание се опита да си припомни думите на седемнайсетия куплет от песента за таралежа. Ставаше дума за някакви кози, сещаше се тя, но детайлите й се изплъзваха. Времето е враг на паметта.
Тя отмахна с ръка нечие невидимо присъствие.
— Трябва да има дяволски добра памет. Винаги да помни думите.
Баба Вихронрав крачеше с широка стъпка през среднощната гора към къщи, увита в широкия си шал, и разсъждаваше. Изминал беше дълъг и уморителен ден. Театърът беше най-лошата му част. Всичките тия хора, които си въобразяваха, че са други хора, нереалните неща, дето се случваха по сцената, пейзаж, който можеш да го продъниш с обувка… Баба обичаше да си знае мястото и не й харесваха нещата, дето не си знаеха своите места. Светът явно се променяше с всеки ден.
Не беше редно чак толкова да се променя. Можеше като нищо да се побърка човек.
Тя забърза в нощта с твърдата крачка на човек, който е убеден, че нощната ветровита гора крие ужасни и необичайни неща и че едно от тези неща беше самата тя.
— Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят.
Както и повечето хора, вещиците са разфокусирани във времето. Разликата беше, че те осъзнаваха, повече или по-малко, този факт и го използваха. Уважаваха миналото, защото част от тях беше останала да живее в него и защото можеха да видят сенките, които то хвърляше върху бъдещето. Баба успяваше да почувства силуета на бъдещето. Остриета на кинжали стърчаха от него.
Започна се в пет на следващата утрин. Четирима мъже минаха през горите до колибата на Баба Вихронрав. Вързаха конете си недалеч и се прокраднаха в предутринната мъгла.
Сержантът, който отговаряше за изпълнението на задачата, не беше никак доволен. Той беше от Овнерог и изобщо не си представяше как ще стане тая работа с арестуването на вещицата. Във всеки случай беше убеден, че на нея никак няма да й хареса. А на него хич не му се нравеше представата за вещица, която не харесва идеята.
Войниците му също бяха местни момчета. Те го следваха отблизо, готови да залегнат зад гърба му при първата поява на нещо по-неочаквано от дърво.
Колибата на Баба приличаше на гъба в мъглицата. Неподдържаната й градинка с билки сякаш се движеше дори и при неподвижен въздух. Там растяха треви, невиждани никъде другаде из планините, корените и семената им преминали пет хиляди мили през Диска. Сержантът можеше да се закълне, че няколко цветчета се обърнаха след него, когато мина. Той потръпна.
— А сега какво, сержант?
