— Сега ще се разпръснем — отвърна той. — Да. Разпръсваме се. Тъй ще направим.

Те внимателно се придвижиха по посока на папратта. Сержантът залегна зад един удобен дънер и прошепна:

— Чудесно. Много добре. Схванахте идеята. Хайде сега пак да се разпръснем, този път поединично.

Мъжете замърмориха, но един по един се скриха из мъглата. Сержантът им остави няколко минути, за да си намерят прикритие, и след това каза:

Добре. А сега…

И направи пауза.

Почуди се дали да се осмели да извика и реши да се откаже.

Изправи се. Свали шлема си, за да покаже уважение и плахо се примъкна към задната врата, като оставяше стъпки по влажната трева. Почука много учтиво.

След няколко секунди нахлупи шлема обратно върху главата си.

Няма никой. Дявол го взел — и заотстъпва.

Вратата се отвори. Изключително бавно и с максимално скърцане. Една просто занемарена врата не би издала толкова сърцераздирателно стенание — необходима е прецизна ежедневна работа с гореща вода, и то в продължение на седмици. Сержантът първо замръзна на място, след това бавно се извърна, като съумяваше да използва колкото се може по-малко мускули.

Фактът, че на прага нямаше никого, го изпълни със смесени чувства. Опитът му подсказваше, че вратите не се отварят ей тъй, от само себе си.

Той нервно прочисти гърло.

Точно в ухото му Баба Вихронрав произнесе тихо:

— Лоша кашлица си хванал. Умно правиш, дето идваш при мене.

Сержантът погледна нагоре към нея с изражение на дива благодарност. — Да?

— Какво направи тя? — възкликна дукът. Сержантът беше вперил поглед в точка една педя вдясно от трона на дука.

— Даде ми чаша чай, сър — обясни той.

— А какво стана с войниците ти?

— И на тях им даде чай, сър.

Дукът се изправи и постави длани върху покритите с ръждавееща броня рамене на сержанта. Беше в лошо настроение. Прекара половината нощ в миене на ръцете си. Продължаваше да му се струва, че чува гласове, които шептят в ушите му. Закуската му от овесена каша беше солена и препържена, с печена ябълка в нея, а готвачът беше получил истеричен припадък в кухнята. Направо си личеше, че дукът е бесен. Защото се държеше учтиво. Той беше от оня тип хора, които стават все по-сговорчиви, колкото повече се изчерпва търпението им, докато достигнат момента, в който фраза като „Много ви благодаря“ придобива остротата на падаща гилотина.

— Сержанте — каза той, като обгърна раменете му с ръка и го поведе през залата.

— Сър?

— Не съм убеден, че си разбрал правилно моята заповед — произнесе със змийски тон дукът.

— Сър?

— Искам да кажа, че е възможно аз да съм те подвел. Заповядах ти „Доведи ми вещица, ако ще и окована във вериги“, но вероятно в действителност се е получило „Иди да изпиеш чаша чай“. Такъв ли беше случаят?

Сержантът сбърчи чело. До този момент сарказмът не беше пристъпял в неговия живот. Опитът му, свързан с ядосани хора, включваше много викове и по някоя цепеница, метната по него.

— Не, сър — отговори той.

— Чудя се в такъв случай защо не си изпълнил това, за което те бях пратил?

— Сър?

— Допускам, че тя ти е повлияла с магически думи, тъй ли е? Чувал съм какво могат вещиците. — Дукът беше прекарал предишната нощ в четене на някои от по-вълнуващите разработки по темата5, докато бинтованите му ръце не се бяха разтресли дотолкова, че да изпусне книгата. —

Може би те е омаяла с видения на неземни наслади? Показа ли ти… — дукът потръпна — тъмни удоволствия и забранени наслади, за които смъртните дори не трябва и да помислят, и демонични тайни, що те отвеждат до глъбините на мъжката страст?

Дукът седна и си повя с кърпичка.

— Добре ли сте, сър? — попита сержантът.

— А? А-а, чудесно, чудесно.

— Щото целият почервеняхте.

— Не бягай от темата, човече! — викна дукът, като си възвръщаше малко по малко самообладанието. — Признай, че тя ти предложи хедонистични и безнравствени удоволствия, знайни само на оногова, който е вещ в плътските изкуства!

Сержантът застана мирно и втренчи поглед право пред себе си.

— Не, сър — отрече той и в желанието си да каже цялата истина добави: — Предложи ми курабийка.

— Курабийка ли?

— Да, сър! Със стафиди.

Фелмет не помръдна на стола си, докато се бореше за вътрешен мир. Най-после успя да произнесе:

— А твоите хора какво направиха?

— И те си взеха курабийки, сър. Всички без Роджър, защото не му е позволено да яде плодове заради стомаха.

Дукът се отпусна на мястото до прозореца и захлупи очите си с длан. „Роден съм да управлявам равнинна страна — помисли си той, — някъде, където всичко е плоско и го няма целия тоя климат и всичкото останало и където хората не изглеждат като да са направени от тесто. Обзалагам се, че сега ще ми каже какво е ял тоя Роджър.“

— На него му дадоха бисквитка, сър.

Дукът впи поглед в дърветата. Беше ядосан. Беше направо бесен. Но двайсетте години брак с лейди Фелмет го бяха научили не просто да контролира емоциите си, а да контролира дори инстинктите си, така че само един тик на лицето му издаваше напрегнатата му мисъл. Освен това от тъмните дълбини на ума му се надигаше емоция, за която той не бе имал особено време досега. През главата му припърха любопитство.

Дукът се беше справял достатъчно успешно през първите петдесет години от живота си, без да проявява любопитство. То и без това не беше черта, която аристократите поощряваха. Бе открил, че увереността е далеч по-удобна. Въпреки това му се стори, че любопитството може веднъж да се окаже от полза.

Сержантът се беше изпънал в центъра на стаята с упоритото изражение на човек, който очаква заповеди и е готов да чака дотогава, докато разместването на континенталните плочи не го помръдне от мястото му. Той беше служил дълги години на невзискателните крале на Ланкър и му личеше. Тялото му беше заело позиция мирно, но въпреки усилията коремът му си стоеше отпуснат.

Погледът на дука попадна върху Шута, който седеше на табуретката си отстрани до трона. Присвитата фигура отвърна объркано на погледа му и плахо потрепна с камбанки.

Дукът намери решение. Прогресът, беше установил той, се дължеше на намиране на слабите места. Той се опита да прогони от главата си мисълта, че такива бяха и кралските бъбреци в подножието на мрачното стълбище, и се концентрира върху текущия проблем. …проблем. Той стържеше и стържеше, но като че нямаше ефект. По едно време слезе до тъмницата и взе назаем от палача телена четка и продължи да търка и да търка с нея. Но и тя не даде ефект. Даже стана по-зле. Колкото по-силно търкаше, толкова повече кръв течеше. Страхуваше се да не се побърка.

Пребори се с тази мисъл и я изтласка назад в съзнанието си. Слаби места. Точно така! Шутът изглеждаше като слабо място.

— Можеш да си вървиш, сержант.

— Сър!

Сержантът напусна със скована маршова стъпка.

— Шуте?

— Земи си булче, господарю… — нервно произнесе Шутът и дрънна бърз акорд на омразната си мандолина.

Дукът приседна на трона.

— Вече съм ужасно женен — каза той. — Посъветвай ме, Шуте.

— Абре, чиче… — започна Шутът.

— Нито пък съм ти чичо. Сигурен съм, че щях да си спомня, ако беше тъй, — отговори лорд Фелмет, като се наклони тъй, че върхът на носа му се доближи на един пръст от потресената физиономия на Шута. — Ако започнеш следващото си изречение с „чиче“, „абре“ или „земи си“, ще се отнеса много зле с теб.

Шутът размърда беззвучно устни, след което се осведоми:

— А какво бихте казал за „Мола ви съ“?

Дукът добре разбираше кога може да си позволи да поотпусне юздите.

— „Мола ви съ“ ще го преживея — отговори. — Така че и ти ще оживееш. Но без повече лудории. — Той се усмихна окуражително. — От колко време си шут, момче?

— Но мола ви съ, месир…

— Махни мисирката — вдигна ръка дукът — и няма какво да ми се молиш.