— Но мола ви съ, мес… сър — поправи се бързо Шутът и нервно преглътна. — Цял живот, сър. Седемнайсет години ми се събират, като момче и като мъж. И баща ми е бил шут преди това. И чичето ми, и той е бил по същото време. И преди тях дядо ми. А неговият…

— Цялото ти семейство ли са идиоти, бе?

— Това е семейна традиция, сър — обясни Шутът. — Искам да кажа, мола ви съ…

Дукът отново се усмихна, но Шутът беше прекалено разтревожен, за да забележи колко озъбена беше усмивката му.

— Ти нали си местен? — попита дукът.

— Мол… да, сър.

— Значи си запознат с местните вярвания и тъй нататък?

— Предполагам, че да, сър. Мола ви съ.

— Хубаво. Ти къде спиш, шуте мой?

— В конюшнята, сър.

— От днес нататък ти разрешавам да спиш в коридора пред моите покои — милостиво обяви дукът.

— Олеле!

— А сега — продължи дукът и гласът му капеше сладко връз Шута като сироп върху сладкиш, — разкажи ми за вещиците…

Тази нощ Шутът спа неспокойно върху студените плочи пред кралската спалня вместо в топлата миризлива слама на конюшните. Вятърът свиреше из коридора точно над Голямата зала…

— Това е глупаво — промърмори той сам на себе си. — Но дали е достатъчно глупаво?

Задряма неспокойно и в съня му някакъв неясен силует се опитваше да привлече вниманието му, така че само смътно дочу гласовете на лорд и лейди Фелмет от другата страна на вратата.

— Никаква работа не си свършил — недоволно каза дукесата.

Дукът се облегна назад в креслото и се усмихна на съпругата си.

— Е? — настоя тя. — Къде са вещиците?

— Церемониалмайсторът изглежда ще се окаже прав, любима. Вещиците май държат в подчинение местните хора. Сержантът от личната ми гвардия се върна с празни ръце.

Ръце… той пропадна в тежките си размисли.

— Трябваше да го екзекутираш — бързо го пресече тя. — За да дадеш пример на останалите.

— Такава линия на поведение, мила моя, неизбежно води до това, че последният оцелял войник ще получи заповед сам да си пререже гърлото. Но между другото — добави меко той, — изглежда напоследък тук има по-малко прислужници, отколкото бяхме свикнали. Знаеш, че обикновено не бих се намес…

— Тогава недей! — сопна му се тя. — Грижата за домакинството е изцяло под мой контрол. И няма да търпя лентяи. — Убеден съм, че ти най-добре знаеш, но…

— Какво стана с вещиците? Докога само ще седиш и ще гледаш безучастно как покълва семето на бъдещи проблеми? Нима ще позволиш на някакви си вещици да те победят? И какво стана с короната?

Дукът потрепери.

— Без съмнение е свършила в реката.

— Ами детето? Било е предадено на вещиците! Те правят ли човешки жертвоприношения?

— Изглежда, че не — отговори дукът. Дукесата изглеждаше леко разочарована.

— Тия вещици — продължи мисълта си дукът — изглежда могат да омайват хората.

— Ами очевидно…

— Но не в смисъл на магически заклинания. Май тук ги уважават. Те приготвят цярове и други такива работи. Всичко е тъй странно. Изглежда, че планинците едновременно се страхуват от тях и страшно се гордеят с присъствието им. Може да се окаже недостатъчно да се изправим срещу тях.

— Започва да ми се струва — каза мрачно дуке — сата, — че те и тебе са омаяли по някакъв начин.

Истината бе, че дукът наистина беше заинтригуван. Властта имаше тайнствена притегателна сила над него и това беше всъщност основната причина да се ожени за дукесата. Той се втренчи в огъня.

— Всъщност — дукесата разпозна злата му усмивка — това ти харесва, а? Усещането за опасност. Спомням си, преди да се оженим, онези въжета с възли по тях…

Тя щракна с пръсти пред оцъклените му очи. Той подскочи.

— Съвсем не!

— Какво ще предприемеш в такъв случай?

— Ще изчакам.

— Ще изчакаш?

— Ще изчакам и ще обмисля. Търпението е добродетел.

Дукът се облегна назад. Усмивката му изглеждаше тъй, сякаш бе прекарала последните няколко милиона години, приличайки се на някоя скала. След това единствено тикът под едното му око размърда лицето му.

През бинтовете, омотани около дланта му, се процеждаше кръв.

И още веднъж пълната луна се носеше над облаците.

Баба Вихронрав издои и нахрани козите, засипа огъня, покри с кърпа огледалото и измъкна метлата си иззад вратата. След това излезе навън, заключи задната врата и окачи ключа на гвоздея в клозета.

Това като че бе всичко. Само един-единствен път в цялата история на вещерството в планините Овнерог крадец се беше промъквал в колиба на вещица. И въпросната вещица му бе наложила най-тежкото наказание6.

Баба възседна метлата и произнесе няколко слова, но без особено вдъхновение. След още няколко опита слезе от метлата, почовърка из ликото, дето стягаше вейките, и направи нов опит. Нещо присветна в единия край на пръта, но веднага угасна.

— По дяволите — изруга под нос Баба.

Сетне се огледа внимателно наоколо, в случай че някой я наблюдава. Всъщност наоколо само един язовец беше излязъл на лов и като чу тропота на тичащи крака, подаде глава от храстите и видя Баба да профучава надолу по пътеката, държейки в опънатата си ръка метла на височината на раменете. Най-накрая магията хвана и тя успя да възседне непохватно пръта, преди метлата да се издигне в нощното небе с грацията на еднокрила патица.

Над дърветата прозвуча приглушено проклятие към механиката на джуджетата.

Повечето вещици предпочитат да обитават отдалечени колиби с традиционно криви като тирбушон комини и сламени покриви, по които са се прихванали бурени. Баба Вихронрав одобряваше това. Какъв смисъл има да си вещица, ако не даваш гласност на факта.

Леля Ог пет пари не даваше какво знаят хората и още по-малко какво си мислят. Тя живееше в нова, натъпкана с дребни украшенийца и джунджурии къща в центъра на град Ланкър и в сърцето на своята собствена частна империя. Разнородни дъщери и снахи се редуваха да й готвят и чистят. Всяка хоризонтална повърхност в къщата беше заета от сувенири, донесени от пътувалите надалеч членове на семейството й. Синове и внуци поддържаха купчината дърва за огрев на двора, керемидите по покрива и продухваха редовно комина. Шкафът с питиетата винаги беше пълен, а кесията до люлеещия се стол — винаги натъпкана с тютюн. Над камината висеше внушителен надпис „Мама“ от ковано желязо. Никой тиранин в световната история не бе постигал по-пълна власт над своите люде.

Леля Ог имаше и котка — огромен едноок котарак на име Грибо, който разпределяше времето си между спането, яденето и увеличаването на най-голямото кръвосмесително котешко племе. Той отвори жълто око, сякаш прозорец към Ада, когато чу бабината метла да се приземява тежко в задния двор. С инстинкта на своя вид разпозна в Баба закоравял котешки враг и пъргаво се смъкна под стола.

Маграт вече седеше примерно до огъня.

Едно от ненарушимите правила на магията е, че людете, които я практикуват, не могат да променят задълго облика си. Телата им развиват особен вид морфична инерция и постепенно възвръщат естествената си форма. Но Маграт се опитваше. Всяка сутрин косата й беше дълга, бухнала и руса, обаче до вечерта ставаше на рошави кичури. За да подобри ефекта, тя се опитваше да вплита теменужки и иглики в нея. Резултатът не беше точно според очакванията й. По-скоро изглеждаше, като че саксия бе паднала отгоре й.

— Добър вечер — поздрави Баба.

— Добра застига по пълнолуние — учтиво отвърна Маграт. — Мирна среща. Нека звездите да светят връз…

— Я умната, Маграт! — сряза я Леля Ог. Маграт трепна.

Баба седна и започна да вади иглите, които придържаха островърхата шапка към кока й. Най-после съзря Маграт.

— Маграт!

Младата вещица подскочи и притеснено сключи кокалести ръце в полата на роклята си.

— Да? — потрепери гласът й.

— Какво е това в скута ти?

— То ми е домашно любимче — отбранително обясни тя.

— А какво стана с краставата жаба, дето си я гледаше?