— Загуби се — промърмори Маграт. — Както и да е, тя не беше особено добра.

Баба въздъхна. Отчаяните опити на Маграт да си намери питомник продължаваха от известно време насам и въпреки всичката любов и разточително внимание, с които тя ги обграждаше, всички имаха по някакъв явен недостатък, като да речем, тенденция да хапят, да бъдат стъпквани или в изключителни случаи — да претърпяват метаморфоза.

— Това е петнайсетото за тази година — отбеляза Баба. — Ако не броим коня. Този път какво е?

— Камък — изкикоти се Леля Ог.

Е, поне няма да избяга — коментира Баба.

Камъкът протегна шия и я погледна с израз на лека изненада.

— Това е костенурка — обясни Маграт. — Купих я от Овнешкия пазар. Човекът каза, че била изключително стара и знаела много тайни.

— А-а, познавам го тоя — вмъкна Баба. — Същият, който продава златните рибки, дето им пада боята след три дена.

— Както и да е, ще я нарека Лека Стъпка — разгорещи се Маграт. — Ще го направя, стига да поискам!

— Да, да, разбира се, сигурна съм в това — успокои я Баба. — Но да видим сега — как върви, сестри?. Вече два месеца станаха, откак не сме се събирали.

— Би трябвало да се виждаме навръх всяко пълнолуние — твърдо каза Маграт. — Така е редно.

— Нямаше как — женехме най-малкото на нашия Греъм — обясни Леля Ог. — Не можех да го пропусна.

— А на мене ми се наложи да се грижа цялата нощ за една болна коза — бързо се включи и Баба.

— Да, добре — със съмнение в гласа се съгласи Маграт. Тя порови из чантата си. — Както и да е, ако ще започваме, по-добре да запаля свещите.

Възрастните вещици размениха пълни с примирение погледи.

— Защо да не запалим тая хубава лампа, дето нашата Трейси ми я прати? — невинно попита Леля Ог. — А ще разръчкам и огъня малко.

— Аз пък виждам извънредно добре в тъмното, Маграт — обяви твърдо Баба. — А ти пак си чела ония книги. „Мошениците“.

— Не са мошениците, а са „Дневниците“…

— Нали не смяташ пак да чертаеш символи по пода? — предупредително попита Леля Ог. — Дни й трябваха после на нашта Дрийн, докато изчисти всичките от последния път….

— Руни — обади се Маграт. Тя ги загледа умолително. — Добре де, поне една свещичка не може ли?

— Хубаво — омекна Леля Ог. — Ако ще се почувстваш по-добре от това… Само една обаче. И да е прилична бяла свещ. Никакви модерни работи.

Маграт въздъхна. Явно не си струваше да вади останалата част от съдържанието на чантата си.

— Трябва да съберем поне още няколко вещици — тъжно каза тя. — Не е редно, разбирате ли, сборище само от трима души.

— Аз не знаех, че сме сборище. Никой не ме е предупредил, че още сме сборище — подсмръкна войнствено Баба Вихронрав. — Но и тъй да е, от тази страна на планината няма никой друг, освен

Стара майка Дисмас, а и тя не излиза много напоследък.

— Ама доста от момичетата в моето село… — започна Маграт. — Знаеш. Може да се окажат кадърни.

— Не така вършим тези неща, както добре ти е известно — каза с неодобрение Баба. — Хората не ходят да търсят вещерството. То само идва да ги намери.

— Да де, да — съгласи се Маграт. — Съжалявам.

— Добре — леко смекчи тона си Баба. Тя така и не беше усвоила таланта да се извинява, но го ценеше у другите.

— Какво ще правим с тоя нов дук? — попита Леля Ог, за да разведри атмосферата.

Баба се облегна назад.

— Изгорил е няколко къщи в Скапан Гъз. Заради данъците.

— Колко ужасно! — вмъкна Маграт.

— Старият крал Верънс тъй правеше — припомни си Леля. — Ужасен характер имаше тоз човек.

— Да, но той оставяше хората поне да излязат отвътре преди това — възрази Баба.

— О, да — съгласи се Леля, която беше праведен роялист. — Много милостив човек беше. Дори отвреме на време плащаше, за да си построят колибите наново. Ако се сети.

— И на всяка Прасоколеда ми даваше еленски бут. Винаги — припомни си Баба с копнеж в гласа.

— О, да. Уважаваше вещиците тоя човек — допълни Леля Ог. — Всеки път, когато излизаше на лов в гората да преследва хора, като ме види, ще свали шлема си и ще рече: „Надявам се, че сте в добро здраве, госпожо Ог“. И на другия ден икономът му ще ми остави няколко бутилки. Той си беше крал на място.

— Да преследваш хора из гората не е хубаво нещо обаче — обади се Маграт.

— Не е — съгласи се Баба Вихронрав. — Той обаче ги гонеше само ако са направили нещо много лошо. А освен това казваше, че на тях им харесвало. И обичаше да ги пуска да си отидат, ако му е било достатъчно забавно.

— И имаше едно огромно космато нещо — додаде Леля Ог.

Атмосферата доловимо се промени. Стана по-топла, задушевна, сенките на неиздуманата конспирация се спотаиха в ъглите на стаята.

— Ах — каза с далечен глас Баба Вихронрав. — Неговото droit de seigneur.

— Честичко трябваше да го упражнява — загледана в огъня, промълви Леля Ог.

— Но на другия ден пращаше там иконома си с кесия сребро и чувал дреболии за сватбата. Доста младоженци почнаха живота си по-заможни.

— Аха — съгласи се Леля. — И някои дечица бяха по-породисти…

— Крал от главата до петите — обобщи Баба.

— Вие двете за какво си говорите? — подозрително попита Маграт. — Той да не е имал домашни животни?

Двете стари вещици изплуваха на повърхността из дълбините на загадъчните вирове на спомените, в които се бяха потопили. Баба Вихронрав вдигна рамене.

— Трябва да отбележа — продължи Маграт строго, — че след като толкова сте държали на стария крал, би следвало поне малко да се разтревожите от това, че го убиха. Искам да кажа — ами това си беше ужасно подозрителен инцидент.

— На кралете не мож’ им има вяра — обобщи Баба. — Идват и си отиват — и добрите, и лошите. Баща му, спомням си, отрови предишния ни крал.

— Туй беше старият Таргум — съгласи се Леля Ог. — Имаше голяма рижа брада, добре си спомням. И той беше много милостив човек.

— Само че сега никой не бива дори да споменава, че Фелмет е убил краля — каза Маграт.

— Какво? — възкликна Баба.

— Той е екзекутирал няколко души в Ланкър оня ден, задето са говорели за това — продължи Маграт. — За разпространяване на зловредни лъжи, така е обяснил. Казал е, че всеки, който го повтори, ще види отвътре тъмниците на замъка, но много за кратко. Казал е, че Верънс е умрял от естествени причини.

— Ами да те убият си е естествена причина за един крал — отговори Баба. — Не виждам защо му е да се срамува от туй. Когато убиха стария Таргум, побиха на кол главата му, напалиха голям огън на открито и всички ходиха пияни цяла седмица.

— Спомням си — допълни Леля Ог. –Разнасяха главата му по селата, за да докажат, че е умрял. Много убедително, ще река аз. Особено пък за него. Той се хилеше. Струва ми се, че всичко беше точно по начина, който би му харесал.

— Мисля си, че трябва да държим тоя новия под око — отбеляза Баба. — Изглежда ми хитрец. Туй не е хубаво качество за един крал. И като че не знае как да изразява уважението си.

— Един човек дойде при мене миналата седмица да ме пита искам ли да си платя данъците — намеси се Маграт. — Аз му казах не.

— И при мене дойде — добави Леля Ог. — Нашият Джейсън и нашият Уейн обаче излязоха отвън и му обясниха, че ние няма да участваме.

— Дребничък човечец, плешив, с черна пелерина? — замислено попита Баба Вихронрав.

— Да — отговориха двете.

— Криеше се из малинака ми — съобщи Баба. — Но като излязох да го видя какво иска, побягна.

— Всъщност аз му дадох едно петаче — рече Маграт. — Понеже иначе щели да го измъчват, нали разбирате, ако не накара вещиците да си плащат данъците…

Лорд Фелмет огледа внимателно петака, който лежеше в скута му.

След това се втренчи в събирача на данъци. — Е?

Данъчният прочисти гърло.

— Ами, сър, виждате. Обясних им за нуждата да се създаде редовна армия и така нанататака, а те попитаха защо и аз отговорих заради бандитите и така нанататака, а те казаха, че бандитите никога не са ги безпокоили.