— А гражданското строителство?

— Ах. Да. Ами-и, подчертах необходимостта да се строят и поддържат мостове и така нанататака. — И?

— Те отговориха, че никога не ги ползват.

— Ах — с разбиране промълви дукът. — Не могат да пресичат течаща вода.

— Съвсем не съм убеден в това, сър. Мисля си, че вещиците могат да пресичат всичко, което си пожелаят.

Нещо друго казаха ли ти? — попита дукът.

Данъчният механично мачкаше подгъва на робата си.

— Ами-и, сър… Споменах им как данъците помагат да се поддържа мирът в кралството… — И?

— А те казаха, че кралят трябва да поддържа собствения си мир, сър. След което ме изгледаха много особено.

— Как така особено?

Дукът седеше, подпрял лицето си с длан. Беше очарован.

— Малко е трудничко да се опише — отговори данъчният.

Той се опитваше да избягва погледа на лорд Фелмет, от който придобиваше натрапчивото усещане, че дъските на пода се разтягат във всички посоки и вече покриват площ от няколко акра. Очарованият поглед на лорд Фелмет беше за него същото, което бе карфицата за пауновото око.

Опитай се — подкани го дукът.

Данъчният се изчерви.

Ами-и… Не… не беше приятно.

Отговорът му доказваше, че данъчният беше по-добър в сметките, отколкото в думите. Това, което би могъл да обясни, ако объркването, страхът, слабата памет и абсолютната липса на каквото и да е въображение не бяха се сговорили срещу него, щеше да звучи така:

„Когато бях малък и живеех с леля, тя ми каза да не пипам сметаната и така нанататака, и я постави на висока лавица в килера. А аз взех един стол, влязох в килера, докато нея я нямаше, тя се прибра, а аз не я усетих, обаче понеже не можех да достигна купата както трябва, тя се разби на пода, леля отвори вратата и ме изгледа — беше същият тоя поглед. Но този път беше дори по-лошо, защото те знаеха.“

— Не е бил приятен — повтори дукът.

— Не, сър.

Дукът забарабани с пръстите на лявата си ръка по страничната облегалка на трона. Събирачът на данъци отново се покашля.

Вие… вие не смятате да ме карате да ходя пак, нали? — попита той.

— Мм? — изхъмка дукът и раздразнено махна с ръка. — Не, не. Ни най-малко. Просто се обади на палача на излизане оттук. Виж дали може да те вмести в графика си.

Данъчният му отправи поглед, изпълнен с благодарност, след което направи несръчен поклон. — Да, сър. Веднага, сър. Благодаря, сър. Вие сте много…

— Да, да — механично отговори лорд Фелмет. — Можеш да вървиш.

Дукът се оказа сам в пустотата на залата. Отново валеше. Парченца мазилка от време на време се разбиваха в плочите. Стените леко се ронеха, докато улягаха на местата си. Въздухът миришеше на застояла изба.

Господи, как мразеше това кралство!

Беше толкова малко, дълго някакви си четиридесет мили, може би десетина мили широко и почти цялото се състоеше от жестоки планини с ледено-зелени склонове и остри като ножове зъбери или пък непроходими гори. Подобно кралство не би трябвало да причинява каквито и да било проблеми.

Това, което усещаше, но не успяваше докрай да разбере, беше, че то има дълбочина. Изглежда разполагаше с прекалено много география.

Дукът се изправи и прекоси залата до балкона, откъдето се откриваше безподобната гледка на дървета. Привидя му се, че те отвръщат на погледа му.

Той просто усещаше как го отхвърлят. Това беше странно, защото хората не бяха възразили по никакъв начин. Те сякаш на нищо не възразяваха особено много. Верънс е бил популярен по свой собствен начин. Доста народ се беше насъбрал на погребението му. Можеше да си спомни редиците от тъжни, тържествени физиономии. Но не глупави. В никакъв случай не глупави. Просто замислени за нещо свое, сякаш кралете не бяха кой знае колко важна работа.

Установи, че е почти ядосан на дърветата. Това, което би било на място в момента, щеше да е един як бунт. Можеше да излезе на бял кон от замъка, да обеси тоя-оня и така щеше да създаде съзидателно напрежение, което е толкова важно за нормалното развитие на държавата. Долу, в равнините, ако човек ритнеше някого, оня му отвръщаше с ритник. Тук, горе, ритнеш ли някого, той ще се отмести встрани и ще чака търпеливо кракът ти да се подхлъзне. Е, как да влезе в историята, като управлява подобни хора? Ами че тях не можеш да ги потискаш повече, отколкото би потиснал матрака си.

Той беше повишил данъците и беше изпепелил няколко села просто от принципни съображения, за да покаже на хората с кого си имат работа. Но май не постигна нужния ефект.

И освен това се появиха тия вещици. Те като че го преследваха.

— Шуте!

Шутът, който кротко дремеше зад трона, се събуди ужасен.

— Да!

Приближи се насам.

Шутът нещастно зазвъня.

— Кажи ми, Шуте, тук винаги ли вали?

— Божке, чиче…

— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна го лорд Фелмет, като демонстрира желязно търпение.

— Понякога спира, сър. За да направи място на снега. А понякога имаме ужасни мъгли, направо оргулозни — отговори Шутът.

— Оргулозни ли?

Шутът не можа да се спре. Ужасените му уши чуха устата му да произнася:

— Плътни, милорд. Идва от латинското orgulum, което означава супа или бульон.

Но дукът не слушаше. Опитът му сочеше, че вслушването в бъбривци из средите на прислугата най-често е губене на време.

— Отегчен съм, Шуте.

— Нека да ви позабавлявам, милорд, с множество весели закачки и леки шеги.

— Давай.

Шутът облиза сухите си устни. В действителност той не очакваше подобен отговор. Крал Верънс оставаше доволен дори само като го подритнеше или го замереше с бутилка по главата. Като всеки истински крал.

Аз чакам. Хайде де, разсмей ме.

Шутът най-сетне се престраши.

— Как да направим тъй, месир — започна той с треперлив гласец, — че трикракото магаре да заприлича на газена лампа?

Дукът се намръщи. Шутът усети, че ще бъде по-добре да не изчака отговора.

— Ами, понеже защото трябва да го залеем с газ — обясни той. И после, понеже това си беше част от шегата, тупна леко лорд Фелмет с балончето-свирка и дрънна един акорд на мандолината.

Показалецът на дука се плъзгаше по дърворезбата върху страничната облегалка на трона.

— Да? И после какво става?

— Това, ъм, беше, така да се каже, всичко — отговори Шутът и прибави: — Дядо ми я смяташе за една от най-добрите.

— Допускам, че той я е разказвал по друг начин — коментира дукът и се изправи. — Сбери ловджиите ми. Мисля, че ще изляза малко на лов. И ти можеш да дойдеш.

— Но аз не мога да яздя, милорд!

Лорд Фелмет се усмихна за пръв път за цялата сутрин.

— Превъзходно! — възкликна. — Тогава ще ти дадем кон, който не може да бъде обязден. Ха. Ха.

Той погледна надолу към бинтовете си. А след това, каза на себе си, че ще поиска от оръжейника да му изпрати метална пила.

Измина година. Дните спокойно отминаваха един подир друг. Преди много време, в самото начало на мултивселената, те се бяха опитали да отминават всичките едновременно, но нещо не се беше получило.

Томджон седеше под паянтовата маса на Хуел и наблюдаваше как баща му се разхожда напред-назад между каруците, ръкомаха и говори. Витолър винаги махаше с ръце, докато говореше. Ако му ги вържеха зад гърба, вероятно би онемял на мига.

— Добре тогава — тъкмо казваше той. — А какво ще кажеш за „Невестите на краля“?

— Това го правихме миналата година — обади се Хуел.

— Хубаво, де. Тогава ще изиграем „Мало, Клачианският тиранин“.

Ларинксът на Витолър гладко смени предавките и гласът му се превърна в огромно търкалящо се нещо, дето разтриса стъклата на прозорците на средно голям градски площад. — „С кръв аз дойдох, чрез кръв господствам, че никой да не смей тез стени окървавени да…“

— Тая я играхме по-миналата година — спокойно отбеляза Хуел. — Но тъй или иначе, на хората до гуша им е дошло от крале. На тях им се иска да се посмеят малко.

— Не може да им е дошло до гуша от моите крале — възрази Витолър. — Скъпи ми момко, хората не идват на театър, за да се веселят, те идват, за да натрупат Опит, да се Поучат, да се Дивят…