Томджон обходи с поглед лицата на Ланкърските първенци, насядали край масата. Те имаха сведущите, пресметливи изражения на посетители на конски пазар. Преценяваха го. В душата му се промъкна хладното влажно усещане, че след като стане крал, той ще може да върши всичко, което пожелае. Стига това, което желае, да бъде крал.

— Можеш да си построиш собствен театър — предложи Хуел и погледът му светна. — С колкото си искаш повдигателни механизми и с великолепни костюми. Можеш да играеш всяка вечер в ново представление. Имам предвид — можеш да направиш тъй, че „Дискъ“ да прилича на барачка в сравнение с твоя театър.

— И кой ще идва да ме гледа? — въздъхна Томджон и потъна в стола си.

— Всички.

— Какво, всяка вечер ли?

— Можеш да им заповядаш — отвърна Хуел, без да вдига поглед.

„Знаех си, че ще каже това — помисли си Томджон. — Надали обаче го мисли в действителност — додаде милостиво. — Той си има своята пиеса. Дори не е в тоя свят в момента.“

Свали короната и я заобръща в ръцете си. За направата й не беше отишъл много метал, но въпреки това му се струваше тежка. Зачуди се колко ли би му натежала, ако трябва да я носи през цялото време.

Начело на масата стоеше празен стол, на който, както му бяха обяснили, седеше призракът на истинския му баща. Нямаше да е зле, ако беше почувствал нещо повече от ледено усещане и неприятно жужене в ушите, когато ги представиха един на друг.

— Предполагам, че бих могъл да помогна на тате да изплати „Дискъ“ — каза той.

— Добре би било наистина — отвърна Хуел.

Томджон завъртя короната между пръстите си и потиснато се заслуша в приказките, които прелитаха напред-назад над главата му.

— Петнайсет години ли? — попита кметът на Ланкър.

— Налагаше се — отвърна Баба.

— И на мене ми се стори, че хлебарят подрани малко тая седмица.

— Не, не — нетърпеливо го прекъсна вещицата. — Не става то така. Никой не е загубил нищо.

— Съгласно моите сметки — обади се човекът, който съвместяваше длъжностите на градски клисар, писар и гробар –всички ние сме изгубили по петнайсет години.

— Не, всъщност сме ги спечелили — отговори кметът. — Всичко си идва на мястото. Времето е нещо като виеща се пътека, а ние сме пресекли напряко през полето.

— Ни най-малко — възрази писарят, като плъзна лист хартия по масата. — Гледайте тука…

Томджон остави водите на дебатите отново да се затворят над главата му.

Всички искаха да го направят крал. Никой не се и запитваше дали той го желае. Неговото мнение не се броеше.

Да, точно тъй. Никой не искаше той да бъде кралят. Не точно той. Просто се беше оказал подръка.

Златото не потъмнява, поне физически, но Томджон усети, че тънкият пръстен метал в ръцете му сякаш притежава неприятно патинирана дълбочина. Беше престоял на прекалено много грешни глави. Ако го доближеше до ухото си, можеше да дочуе писъците. Усети, че някой го наблюдава, погледът се плъзгаше през лицето му като газова горелка по детска близалка. Вдигна очи.

Беше третата вещица, младата… най-младата, тази с напрегнатото изражение и прическа като жив плет. Тя беше седнала до бившия Шут така, сякаш притежаваше контролния му пакет.

Не изучаваше лицето му. Изучаваше чертите му. Очите й отмерваха като с два шублера разстоянието от тила до носа му. Той смело й се усмихна, но вещицата не му обърна внимание. „Точно като останалите“ — помисли си Томджон.

Само Шутът го забеляза и отговори с извинителна усмивка, като леко разтвори пръсти в конспиративен поздрав, един вид: „Какво ли търсят тука двама разумни мъже като нас?“ Жената отново го наблюдаваше, като накланяше глава ту насам, ту натам и присвиваше очи. Непрекъснато прехвърляше погледа си от Томджон към Шута и обратно. След това се извърна към старата вещица, която беше единственият човек в горещата влажна зала, сдобил се с халба бира, и зашепна нещо в ухото й.

Двете наченаха бурен разговор шепнешком. На Томджон му се стори, че това е доста женски начин на приказване. Обикновено така се разговаря на прага на къщите, като участничките стоят със скръстени на гърдите ръце и ако някой прояви нелюбезност и мине наблизо, приказката рязко спира и всички наблюдават нахалника, докато не се отдалечи на безопасно разстояние.

Установи, че Баба бе спряла да приказва и че цялата зала го наблюдава в очакване.

— Да? — обади се той.

— Най-добре ще е да насрочим коронацията за утре — препоръча Баба. — За кралството не е хубаво да остава без владетел. Не му харесва.

Тя се изправи, бутна стола си назад, приближи се и хвана Томджон за ръката. Той безпомощно я последва по каменния под и нагоре по стъпалата на трона, а тя положи длани на раменете му и леко го натисна върху протърканите възглавници от червен плюш.

Пейки и столове заскърцаха. Той се огледа паникьосано.

— А сега какво става? — попита.

— Не се притеснявай — твърдо отговори Баба. — Всички ще искат да се приближат и да ти се закълнат във вярност. Просто кимай милостиво и ги питай с какво се занимават и дали им допада. А, и по-добре им върни короната.

Томджон припряно я свали.

— Защо?

— Защото ще искат да ти я поднесат.

— Ама тя нали вече е в мене! — отчаяно възкликна Томджон.

Баба въздъхна търпеливо.

— Единствено в кажи го де, реалния смисъл на думата — обясни тя. — Трябва да стане по-церемониално.

— Искаш да кажеш — нереално?

— Да — отвърна Баба. — Но е далеч по-важно.

Томджон сграбчи страничните облегалки на трона.

— Доведете ми Хуел.

— Не, така трябва да бъде. Имаме прецедент, нали разбираш, първо ти си взел…

— Казах, доведете ми джуджето. Не ме ли слушаш, жено? — Този път Томджон докара тембъра и височината на гласа точно както трябва, но Баба го понесе великолепно.

— Струва ми се, млади човече, че не разбираш докрай с кого разговаряш.

Томджон се изправи наполовина от трона. Беше изиграл страшно много крале, а повечето от тях не бяха от сорта да се ръкуват и да питат милостиво дали поданиците им си харесват занаята. По-скоро бяха от типа, дето се втурваха с хората си в атака в пет часа в някоя мразовита утрин, като дори успяваха да ги убедят, че това е по-гот, отколкото да си лежат в креватите. Той ги призова всичките и подложи Баба Вихронрав на комбинацията от кралско лустро, гордост и арогантност.

— Мислехме си, че разговаряме със свой поданик — заяви той. — Сега прави каквото ти е наредено!

Лицето на Баба остана неподвижно няколко мига, докато обмисляше какво да предприеме. След това се усмихна на себе си и меко отвърна:

— Както желаете — и тръгна да издирва Хуел, който все още пишеше.

Джуджето се поклони сковано.

— Я не се занасяй — лавна му Томджон. — Сега какво да правя?

— Не зная. Искаш ли да ти напиша реч за коронясването?

— Казах ти вече! Не желая да бъда крал!

— Значи ще имаме проблем с речта по случай коронясването — съгласи се джуджето. — Наистина ли си премислил всичко? Да бъдеш крал си е велика роля.

— Да, ама ти е позволено да играеш единствено нея!

— Хмм. Ами тогава просто им кажи „не“.

— Просто така? Дали ще стане?

— Струва си да пробваш.

Групичка Ланкърски велможи се приближаваше, понесла короната на възглавничка. Всички си бяха наложили изражения на вдървен респект, нарушавани единствено от щипка самодоволство. Носеха короната, сякаш я даваха като подарък на Доброто момченце.

Кметът на Ланкър се покашля в шепа.

— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската коронация — започна той, — но бихме искали…

— Не — отговори Томджон.

Кметът се поколеба:

— Моля? — не разбра той.

— Не мога да я приема.

Кметът се поколеба отново. Устните му се размърдаха, очите му леко се оцъклиха. Предположи, че се е изгубил някъде по пътя, затова реши да започне отначало.

— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската… — осмели се той.