— Стража! Не ви ли наредих да я заловите?

На Баба й увисна ченето.

— Какво? — сепна се тя. — Но… но нали ти показах истинското ти аз…

— Е, и какво, очаква се да се разстроя от това ли? — Докато войниците срамежливо хващаха ръцете на Баба, дукесата притисна лице до лицето й, а извънмерните й вежди се сключиха в V от тържествуваща омраза. — Очаква се да се въргалям по пода ли? Е, хубаво, старице, видях какво точно представлявам, ясно ли ти е, и се гордея със себе си! Бих повторила всичко, само че по-дълго и по-нажежено! Доставяше ми удоволствие и го правех, защото така исках! — И се тупна по мощния гръден кош. — Вие, втрещени идиоти! — викна. — Всички вие сте слабаци. Наистина ли си мислехте, че хората дълбоко в себе си са добри, а?

Тълпата на сцената отстъпи под напора на нейния триумф.

— Е, хубаво, погледнах дълбоко в себе си. Зная какво движи хората. Страхът. Чистият, животински страх. Сред вас няма ни един, който да не се бои от мене, мога да ви накарам да се подмокрите от страх, а сега ще отведа…

В този момент Леля Ог я халоса по главата с котлето.

— Ама няма спиране, бе — нехайно отбеляза тя, когато дукесата се срути на пода. — И тя беше малко нещо ексцентрична, мене ако питате.

Настъпи продължителна, объркана тишина. Баба Вихронрав се покашля. Сетне подложи войниците, които я бяха сграбчили, на приятелска усмивка и посочи купчината, която в момента представляваше дукесата.

— Изнесете я и я заключете в някоя килия — заповяда им тя. Мъжете козируваха, сграбчиха дукесата за ръцете и с усилие я изправиха.

— Внимателно — предупреди ги Баба.

Тя потри ръце и се обърна към Томджон, който я наблюдаваше с отворена уста.

— Можеш да ми вярваш — изсъска му Баба. — Тук и сега, момко, нямаш никакъв избор. Ти си кралят на Ланкър.

— Но аз даже не зная как да бъда крал!

— Ще ти помагаме! Досега се справяше прекрасно, включително викането.

— Ама това е просто игра!

— Тогава играй. Да си крал е… е… — Баба се поколеба и щракна с пръсти по посока на Маграт. — Как им се викаше на ония нещица, дето вървят винаги по сто във всяко нещо?

Маграт я изгледа объркано:

— Проценти ли?

— За тях говоря — потвърди Баба. — Да си крал е в по-големия си процент игра и нищо повече, мене ако питаш. Няма как да не бъдеш добър.

Томджон се обърна за подкрепа към кулисите, където трябваше да бъде Хуел. Джуджето наистина беше там, но не им обръщаше каквото и да било внимание. Беше поставило текста на пиесата в скута си и бясно редактираше.

— УВЕРЯВАМ ТЕ, НЕ СИ УМРЯЛ. ОТ МЕНЕ ДА ГО ЗНАЕШ.

Дукът се изкикоти. Отнякъде беше довлякъл чаршаф, беше го драпирал върху себе си и в момента се носеше из някои от най-пустите коридори на замъка. От време на време тихичко подвикваше „Ууу-хуууу“.

Това определено тревожеше Смърт. Беше навикнал на хора, които настояваха, че не са умрели, понеже смъртта винаги идва като шок и мнозина срещаха трудности да го преодолеят. Но да настояват, че са мъртви с всеки дъх на тялото си, беше ново и объркващо усещане.

— Ще връхлитам връз хората — замечтано произнесе дукът. — Ще тракам с костите си по цяла нощ, ще кацам по покривите и ще предвестявам смърт в дома…

— ТОВА ГО ПРАВЯТ БАНШИТЕ.

— Ще го правя, стига да искам — заяде се дукът със следа от предишната си твърдост. — Ще прелитам през стените, ще тропам под масите и ще капя ектоплазма върху тия, дето не ги харесвам. Ха. Ха.

— НЯМА ДА СТАНЕ. НА ЖИВИТЕ НЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА БЪДАТ ПРИЗРАЦИ. СЪЖАЛЯВАМ.

Дукът направи неуспешен опит да прелети през една стена, отказа се и вместо това отвори вратата към ронливия покрив с бойниците. Бурята беше поутихнала и тънкият лунен сърп надничаше иззад облаците като билет към отвъдното.

Смърт премина през стената зад него.

— Добре де — продължи дукът. — Ако не съм умрял, ти за какво си дошъл?

Той скокна върху стената и развя чаршафа си.

— ЧАКАМ.

— Чакай си завинаги в такъв случай, костена мутро! — извика триумфиращо дукът. — Ще се рея из здрачния свят, ще си намеря някакви окови да тракам с тях, ще…

Той отстъпи заднешком, загуби равновесие, тежко тупна върху крепостната стена и се подхлъзна. За момент останките от дясната му ръка задращиха безпомощно по камъните, след което изчезнаха.

Очевидно Смърт се намира потенциално навсякъде в един и същ момент, затова не би било погрешно да се каже, че докато стоеше на бойниците, почиствайки разсеяно несъществуващи блестящи метални прашинки от острието на косата, същевременно беше потънал до кръста в пенливите, осеяни със скали води на дъното на Ланкърското ждрело. Вцепененият му поглед се плъзна надолу и рязко спря на мястото, където течението издайнически обикаляше легло от иначе съвсем нормални речни камъчета.

След малко дукът седна, прозрачен сред фосфоресциращите вълнички.

— Ще витая из коридорите им — заяви той. — И в тихите нощи ще шепна в процепите под вратите им. — Гласът му отслабна и почти се изгуби в безспирния рев на реката. — Ще карам плетените им столове да скърцат тревожно, само гледай и ще видиш.

Смърт му се ухили.

— Е, ТОВА Е ВЕЧЕ МЪЖКА ПРИКАЗКА.

Заваля.

Дъждът в планините Овнерог е удивително всепроникващ, което прави в сравнение с него обикновените дъждове да изглеждат едва ли не сухи. Той се изсипваше на потоци връз дворцовите покриви и като че успяваше да се промуши под керемидите и да изпълни Голямата зала с неприятна топла влага.

В залата се беше насъбрало половината население на Ланкър. Шумът на дъжда почти заглушаваше далечния рев на реката. Той наводни сцената. Цветните декори се разтекоха и смесиха в локвите, едната завеса се отпори от корниза и цопна тъжно във водата.

Вътре в замъка Баба Вихронрав завърши словото си.

— Забрави за короната — напомни й Леля Ог.

— А, да, короната. Тя е, както виждате, на главата му. Скрили я бяхме сред останалите корони, когато актьорите отпътуваха, защото смятахме, че никой няма да се сети да я търси между тях. Вижте колко добре му стои.

Само Бабината удивителната мощ да убеждава накара хората да видят колко добре стои короната на Томджон. Единственият, който не беше убеден, беше самият Томджон. Той усещаше, че само ушите му я спират да не се превърне в огърлица.

— Представете си усещането, което е изпитал, когато я е поставил за пръв път — продължи Баба. — Предполагам, че я е почувствал като някакъв мистичен огън.

— В действителност се почувствах доста… — започна Томджон, но никой не му обърна внимание. Той вдигна рамене и се наведе към Хуел, който продължаваше усилено да дращи по листата. —

„Мистично“ синоним ли е на „неудобно“?

Джуджето го изгледа разфокусирано.

— Какво?

— Попитах, „мистично“ синоним ли е на „неудобно“?

— Ъ? О, не. Не, не бих казал.

— А какво значи тогава?

— Де да знам. Правоъгълно, струва ми се. — Погледът на Хуел се прехвърли обратно към драскулките му като привлечен от магнит. — Можеш ли да си спомниш какво казаха след многото „утре“-та? Не хванах следващия момент…

— И не беше необходимо да разправяш на всички, че съм бил… осиновен — продължи Томджон.

— Така си беше, нали разбираш — разсеяно отговори джуджето. — Най-хубаво е да бъдем честни за тия работи. А сега — той действително ли я ръгна или само я обвини?

— Не искам да бъда крал! — дрезгаво прошепна Томджон. — Всички казват, че съм се метнал на тате!

— Чудна работа е това, да си се метнал някому — продължи разсеяно джуджето. — Имам предвид, че ако аз се бях метнал на баща си, в момента щях да се намирам на стотици стъпки под земята и да копая камъни, докато…

Гласът му заглъхна. Той се загледа в перото си, сякаш внезапно откри нещо изключително интересно в него.

— Докато какво?

— Ъ?

— Ти дори не ме слушаш!

— Знаех си, че има нещо сбъркано в нея още докато я пишех, знаех си, че трябва да е точно наопаки… Какво? А, да. Стани крал. Добра работа е. Най-малкото напливът за поста явно е голям. Радвам се за тебе. Веднъж като станеш крал, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш.