— Няма — отвърна Томджон. — Няма да стана крал.

Кметът заотваря уста като шаран.

— Хуел! — отчаяно прошепна Томджон. — Ти си по-добър в думите.

— Проблемът е — обясни джуджето, — че очевидно „не“ не е измежду възможностите, когато ти предлагат корона. Дай да опитаме с „може би“.

Томджон се изправи и дръпна короната. Вдигна я над главата си като тамбура.

— Всички вие, слушайте ме — произнесе той. — Благодаря ви за предложението, то ми прави голяма чест. Но не мога да го приема. Слагал съм повече корони, отколкото можете да преброите, но единственото кралство, което познавам, е със завеси отпред. Съжалявам.

Мъртвешка тишина посрещна изявлението му. Явно това не бяха правилните думи.

— Друг проблем — разговорливо продължи Хуел — е, че всъщност никой не ти дава право на избор. Ти си кралят, видиш ли. Назначен си на тая работа, откак си се родил.

— Ама аз не го мога това!

— Няма значение. Да си крал не е нещо, в което човек е добър, то е нещо, което човек е.

— Ама не можеш да ме изоставиш така! Тук няма нищо друго освен гора!

Томджон отново усети задушаващото чувство и чу жуженето в ушите си. За момент му се стори, че видя пред себе си, бледен като омара, силуета на висок тъжен мъж, протегнал умолително ръка.

— Съжалявам — прошепна му той. — Искрено съжалявам.

През чезнещата сянка съзря вещиците, които се бяха втренчили в него. Отстрани се обади Хуел:

— Единственото ти спасение е да се намери втори наследник. Спомняш ли си да си имал братя или сестри?

— Никого не си спомням! Хуел, аз…

Сред вещиците се разгоря нов напрегнат спор. Внезапно Маграт стана, закрачи през Голямата зала като приливна вълна, като тласъците на кръвта в черепа, отърси възпиращата ръка на Баба Вихронрав, наведе се над трона като задвижена с бутало и издърпа Шута иззад гърба си.

 

— Хей?

— Ъ? Ехоооо!

— Ъм, извинете, питам чува ли ни някой?

Замъкът беше изпълнен с бърборене и всеобщо веселие и никой не чуваше учтивите, но отчаяни викове, които отекваха из тъмничните коридори и ставаха все по-учтиви и по-отчаяни с всеки изминал час.

— Ъм, моля? Извинете? Билем има голям страх от плъхове, ако не възразявате. Ехоооо!

Нека да отдалечим въображаемата камера на умовете ни, за да обхванем мрачните коридори, обрасли с гроздове гъбички, ръждясалите вериги, влагата, сенките…

— Чува ли ни някой? Вижте, наистина ни идва в повече. Станала е някаква смехотворна грешка, вижте, ще си свалим перуките…

Нека да оставим жалното ехо да заглъхне сред паяжините по ъглите и обитаваните от гризачи тунели, докато не се превърне в шепот на границата на възприятията.

— Моля ви! Извинете, моля ви, помощ!

Някой сигурно ще намине натам тия дни.

След известно време Маграт запита Хуел дали вярва в дългосрочните ангажименти. Джуджето спря посред товаренето на колата.

— Да не траят повече от седмица — отговори накрая то. — Заедно със сутрешните представления.

Измина месец. Подранилите влажни есенни аромати доплуваха над тъмнокадифените поляни, където звездната светлина се отразяваше в проблясъците на огън.

Побитият камък се беше завърнал на мястото си, но заплашваше да побегне, стига да зърне каквито и да са посетители.

Вещиците седяха, обгърнати в предпазлива тишина. Ако Мусоргски ги беше видял, нощта на Голия връх щеше да завърши към пет следобед.

След това Баба Вихронрав се обади:

— Хубав банкет беше, струва ми се.

— Едва не ми призля — гордо отбеляза Леля Ог. — Мойта Шърл помагаше в кухнята и ми донесе каквото беше останало.

— Да, чух — хладно отвърна Баба. — Говореше се, че половин свиня и три бутилки шампанско липсвали.

— Толкова е хубаво, че хората се сещат понякога за старата си роднина — безсрамно заяви Леля. — Взех си и чаша от коронясването. — Тя я извади. — Пише „Viva Verence II Rex“. Представи си да му викат Рекс. Не че си прилича, де. Не си спомням да му е стърчала дръжка от ухото.

Настъпи нова продължителна, ужасяващо учтива пауза. След това Баба каза:

— Малко се изненадахме, като не те видяхме там, Маграт.

— Мислехме си, че ще бъдеш начело на масата, нещо такова — додаде Леля. — Мислехме, че вече си се преместила в двореца.

Маграт фиксира с поглед краката си.

— Не бях поканена — тихо отвърна тя.

— Е, не знам какво наричаш поканена — заяви Баба. — Ние също не бяхме поканени. Хората не канят вещиците, те просто знаят, че ще наминем, ако пожелаем. Бързичко ни правят място във всеки случай — удовлетворено завърши тя.

— Разбирате ли, той беше доста зает напоследък — оправда се Маграт, все още втренчена в краката си. — Да оправи всичко, знаете как е. Много е умен. Вътрешно.

— Много трезво момче — съгласи се Леля.

— Както и да е, луната е пълна — бързо смени темата Маграт. — А ние трябва да се сбираме на всяко пълнолуние, независимо какви други ангажименти ни притискат.

— Тъй ли?… — започна Леля, но Баба остро я сръга в ребрата.

— Изключително добре е, че полага толкова усилия да накара кралството да заработи отново — успокоително каза Баба. — Показва вярна преценка. Бих казала, че рано или късно ще се сети за всичко. Много отговорна работа е да си крал.

— Да — отвърна Маграт с едва чут гласец.

Тишината, която се спусна, беше почти непробиваема. Тя беше нарушена от Леля, гласът й прозвуча свеж и рязък като лед:

— Е, взела съм със себе си бутилчица от онова шампанско. В случай че… в случай… в случай че ни се допие — завърши неловко тя и махна към другите две вещици.

— Не искам — намусено отвърна Маграт.

— Я си пийни, момиче — настоя Баба Вихронрав. — Нощта е студена. Добре е за гръдния кош. — Тя присви очи към Маграт, когато луната се показа иззад облаците. — Ето, и косата си си запуснала. Изглежда сякаш не си я мила цял месец.

Маграт се обля в сълзи.

Същата луна огряваше иначе с нищо незабележителния град Рам Ниц, някъде на около девет-десетина мили от Ланкър. Томджон напусна сцената под оглушителните аплодисменти в края на „Тролът от Анкх“. Стотици хора щяха да се приберат тази вечер по домовете си, замислени дали наистина троловете са толкова зли, колкото бяха смятали досега, въпреки че това по никакъв начин нямаше да ги спре да продължат да ги мразят.

Хуел го потупа по гърба, докато той приседна пред гримьорната маса и започна да остъргва плътния слой глина, който имаше за цел да го направи подобен на ходеща скала.

— Много добре — похвали го Хуел. — Любовната сцена — точно както си трябваше. А когато се обърна и изкрещя на магьосника, суха седалка не остана в залата.

— Зная.

Хуел потри ръце.

— Довечера можем да си позволим да отидем на таверна. Значи ако…

— Ще спим в колите — твърдо заяви Томджон, като се взираше в отражението си в счупеното огледало.

— Ама помисли си само колко пари ни даде Шу… кралят! Можем да си позволим да спим на пухени завивки оттук до дома!

— Сламеник и добра печалба, това ни се полага — отговори Томджон. — А с парите ще ти купя повече небесни богове, демони адови, вятър, океански вълни и подемни механизми, отколкото можеш да си представиш, мое парково украшение.

Ръката на Хуел остана още миг да почива на рамото на Томджон. След това каза:

— Прав си, шефе.

— Разбира се, че съм. Как върви пиесата?

— Ммм? Коя пиеса? — невинно попита Хуел.

Томджон внимателно свали гипсовите си вежди.

— Знаеш. Оная, „Кралят на Ланкър“.

— А, придвижвам ги нещата. Придвижвам ги, знаеш. Скоро ще я уцеля как точно трябва да бъде. — Хуел бързо смени темата. — Знаеш ли, хайде да слезем до реката и да наемем лодка до вкъщи. Удобно би било, а?

— Само че ако се приберем по суша, ще можем да съберем още някоя пара. Това би било още по-добре, а? — Томджон се ухили. — Тая вечер изработихме сто и три пенса. Преброих главите по време на монолога на Страшния съд. Като приспаднем режийните, това си е кажи-речи цял сребърник.