— Но не съм и Писаро23 — отвърна й Ендър.

Джейн прошепна в ухото му:

— Започвам да схващам донякъде женския език. В бележките на Пипо и Либо се съдържаха основните правила на мъжкия език. Преводите на Човек са много полезни. Женският език е много близък до мъжкия, само че ми се струва по-архаичен — по-близък до корените, с повече стари словоформи, — а всички словоформи в посока женска-мъжки са в императивен тон, докато в обратна посока тонът е умолителен. Женската дума за братята изглежда свързана с мъжката дума за масио, дървесния червей. Ако това е езикът на любовта, много чудно че изобщо успяват да се размножават.

Ендър се усмихна. Харесваше му Джейн да му говори отново, добре беше да знае, че може да разчита на помощта й.

Разбра, че Мандачува бе попитал нещо Уанда, защото чу прошепнатия й отговор.

— Той слуша бижуто в ухото си.

— Царицата на кошера ли е? — попита Мандачува.

— Не — отвърна Уанда. — Това е… — опитваше се да намери думата — това е компютър. Машина, която може да говори.

— Мога ли и аз да имам такава? — попита Мандачува.

— Някой ден — отвърна Ендър и така спести на Уанда грижата да търси отговор.

Жените замлъкнаха, прозвуча отново само гласът на Шаутър. Мъжките веднага се развълнуваха, запристъпваха на палци.

Джейн прошепна в ухото му:

— Сега самата тя говори на мъжкия език.

— Велик ден — каза тихо Ароу. — Жените да говорят на мъжкия език на това място. Никога досега не се е случвало.

— Тя те кани да дойдеш — каза Човек. — Кани те като сестра брата.

Ендър веднага излезе на просеката и закрачи право към нея. Макар и да бе по-едра от мъжките, пак беше с около петдесет сантиметра по-ниска от Ендър, затова той веднага коленичи. Сега лицата им бяха на едно равнище.

— Благодарен съм за любезността към мен — рече Ендър.

— Това мога да го кажа и на женския език — каза Човек.

— Кажи го все пак на своя език — рече Ендър. Така и стана. Шаутър посегна и докосна гладката кожа на челото му, поникналата четина на брадата му; натисна с пръст устната му, а той затвори очи, но не потрепна, когато постави нежно пръст върху клепача му. Тя заговори:

— Ти ли си светият Говорител? — преведе Човек.

Джейн поправи превода му:

— Той добави думата свят. Ендър погледна Човек в очите:

— Не съм свят — рече.

Човек се стегна.

— Кажи й го.

В първия миг беше объркан; сетне явно реши, че Ендър бе по-малко опасен от двамата.

— Тя не каза „свят“.

— Превеждай ми какво казва, колкото можеш по-точно — рече Ендър.

— Ако не си свят, тогава как разбра какво точно е казала?

— Моля те — каза Ендър, — бъди точен в превода си.

— Към теб ще бъда точен — рече Човек. — Ала когато говоря на нея, тя чува моя глас, който изрича думите ти. Трябва да ги произнасям… внимателно.

— Бъди точен — каза Ендър. — Не се страхувай. Важно е тя да чуе точно онова, което казвам. Кажи й го. Кажи й, че я моля да ти прости, че й говориш грубо, но аз съм един груб фрамлинг — може да й го кажеш точно така.

Човек обели очи, ала се обърна към Шаутър и заговори.

Тя отвърна кратко. Човек преведе:

— Казва, че главата й не е издялана от корен на мердона. Казва, че, естествено, разбира това.

— Кажи й, че ние, хората, никога не сме виждали такова голямо дърво. Помоли я да ни обясни какво тя и останалите съпруги правят с него.

Щом Човек преведе думите му, Шаутър мигновено отиде до дървото, докосна го и запя.

Сега вече, сбрани близо до дървото, можеха да видят масата от създания, които се виеха в кората му. Повечето от тях бяха не по-дълги от четири-пет сантиметра. Изглеждаха като ембриони, макар розовите им телца да бяха покрити с тънък слой тъмна козина. Очите им бяха отворени. Катереха се едно връз друго, бореха се да си извоюват място до петното от изсъхващо тесто, което покриваше кората.

— Каша от амарант — рече Уанда.

— Бебета — каза Ела.

— Не са бебета — отговори им Човек. — Вече са почти толкова големи, че да могат да вървят.

Ендър пристъпи към дървото и протегна ръка. Шаутър мигновено прекрати песента си. Ала Ендър не се отдръпна. Докосна с пръсти кората до едно малко прасенце. То го достигна при катеренето си, изкачи се на ръката му и се залепи за нея.

— Знаем ли как се казва това? — попита Ендър.

Изплашен, Човек преведе бързешком. И подаде отговора на Ендър:

— Това е мой брат. Но няма да получи име, преди да може да ходи на два крака. Баща му е Рутър.

— А майка му? — попита Ендър.

— О, малките майки никога нямат имена — отговори Човек.

— Попитай я.

Човек я попита, И тя отговори.

— Казва, че майка му е била много силна и много смела. Надебеляла достатъчно, за да изхрани и петте си малки. — Човек докосна челото си. — Пет деца е много добър брой. И е била достатъчно дебела, за да ги изхрани всичките.

— Майките ли донасят кашата, с която ги хранят?

Човек бе ужасен:

— Говорителю, не мога да изрека това. На никакъв език.

— Защо не?

— Казах ти вече. Била е достатъчно дебела, за да изхрани всичките си пет малки. Върни малкия брат на мястото му и остави жената да пее на дървото.

Ендър отново опря ръка о дървото и малкият брат се спусна от нея. Шаутър продължи песента си. Уанда изгледа свирепо Ендър заради необмисленото му прибързваме. Ала Ела беше много възбудена.

— Не разбираш ли? Новородените се хранят от телата на майките си.

Ендър се отдръпна отвратен.

— Как можа да кажеш такова нещо? — попита Уанда.

— Виж ги как се вият по дърветата, досущ като масиоси. Те и масиосите би трябвало да са съперници. — Ела посочи част от дървото, неоцапано от амарантовата каша. — Дървото изпуска сок. Ето тук, в пукнатините. Преди Десколадата навярно е имало насекоми, които са се хранили от този сок, а малките прасенца са се състезавали с масиосите за него. Ето защо прасенцата са били в състояние да смесят генетичните си молекули с тези на дърветата. Не само младенците са живеели тук, но и възрастните непрекъснато е трябвало да се катерят по дървото, за да държат масиосите настрани. Дори когато е имало множество други източници на храна, те са били свързани с дърветата чрез жизнения си цикъл. Далеч преди изобщо да станат дървета.

— Ние изучаваме общността на прасенцата — рече нетърпеливо Уанда. — А не далечното минало на еволюцията.

— Аз водя деликатни преговори — рече Ендър. — Затова, моля ви, замълчете и се учете, без да провеждате семинар.

Песента стигна кулминацията си; в дървото се появи пукнатина.

— Те няма да съборят това дърво заради нас, нали? — попита ужасена Уанда.

— Тя моли дървото да разтвори сърцето си. — Човек докосна челото си. — Това е дървото-майка и е единственото в нашата гора. Това дърво не може да пострада, иначе всичките ни деца ще дойдат от други дървета, а бащите ни ще умрат.

Сега вече всички съпруги се присъединиха към Шаутър и скоро в дървото-майка се появи процеп. Ендър веднага пристъпи, за да застане пред него. Вътре беше твърде тъмно, за да види нещо.

Ела откачи фенерчето си от колана и му го подаде. Ръката на Уанда се стрелна и сграбчи Ела за китката.

— Машина! — рече тя. — Не можеш да я носиш тук.

Ендър внимателно взе фенерчето от ръката на Ела.

— Оградата падна — каза той — и сега може да се заемем с всички Съмнителни дейности.

Той насочи фенерчето към земята, включи го, сетне намали силата и разшири обсега на лъча. Съпругите изроптаха, а Шаутър докосна Човек по корема.

— Казах им, че можете да правите малки луни през нощта — каза той. — Казах им, че си ги носите с вас.

— Ще навредя ли с нещо, ако насоча тази светлина към сърцето на дървото-майка?

Човек попита Шаутър и тя протегна ръка към фенера. Сетне запя тихо, с трепереща ръка го наклони леко и сребристата светлина проникна през дупката. Почти веднага се отдръпна и насочи фенерчето в друга посока.