— Обичайна практика ли са тук генетичните прегледи?

— О, не, съвсем не. Но преди трийсет години ни е връхлетяла страхотна чума. Тъкмо родителите на дона Иванова — Венерадо Жусто и Венерада Сида — са направили подробни генетични проучвания на всеки мъж, жена и дете в тази колония. И тъкмо така са открили лека. А компютърните сравнения сигурно биха разкрили този дефект — аз го открих тъкмо по този начин, след като Марсау умря. Никога не бях чувал за тази болест, ала компютърът я имаше в паметта си.

— И Ос Венерадос не са я открили?

— Очевидно — не, инак сигурно щяха да кажат на Маркос. А и да не бяха му казали, Иванова сама би го открила.

— Може и да го е направила — рече Ендър.

Навио се разсмя гласно:

— Невъзможно. Нито една жена с всичкия си не ще износи съзнателно децата на мъж с такъв генетичен дефект. Марсау сигурно е бил в непрестанна агония от много години. Човек не би пожелал нещо подобно на децата си. Не, Иванова може и да е ексцентрична, но не е луда.

Джейн доста се развесели. След като Ендър се прибра у дома, изображението й се появи над терминала, за да може да се изсмее с цяло гърло.

— Той не би могъл да постъпи инак — рече Ендър. — В една набожна католическа колония като тази, когато става въпрос за биоложката, една от най-уважаваните личности тук, разбира се, не можеш да поставяш под въпрос положението й в обществото.

— Не го оневинявай — рече Джейн. — Не съм и очаквала емоциите да действат така логично, както софтуерът. Но не можеш да ми попречиш да се забавлявам.

— Донякъде бе много мило от негова страна — рече Ендър. — Той по-скоро би повярвал, че болестта на Марсау е по-различна от всички документирани случаи. По-скоро би повярвал, че родителите й някакси не са забелязали болестта на Маркос, затова се е омъжила за него поради незнание, макар Бръсначът на Окъм да ни повелява да вярваме на най-простото обяснение: заболяването на Марсау е протекло като всички останали, първо е поразило тестисите, което означава, че всичките деца на Новиня са от другиго. Нищо чудно тогава че Марсау е бил ожесточен и гневен. Всяко от децата й му е напомняло, че тя спи с друг. Това навярно е било част от сделката им още отначало — че тя няма да му бъде вярна. Ала цели шест деца е доста сериозно натриване на носа.

— Възхитителните противоречия на религиозния живот — рече Джейн. — Тя съзнателно е избрала да му измени — ала никога дори не й е хрумвало да използва противозачатъчни средства.

— Провери ли чрез генетичен тест кой е най-вероятният им баща?

— Да не искаш да кажеш, че още не си се досетил?

— Досетих се, но исках да съм сигурен, че клиничните изследвания няма да опровергаят очевидния отговор.

— Либо е, разбира се. Какъв пес! Направил е шест деца на Новиня и четири на собствената си жена.

— Онова, което не разбирам — рече Ендър, — е защо Новиня не се е омъжила поначало за Либо? Няма никакъв смисъл да се омъжва за мъж, когото очевидно презира, за чиято болест явно знае, а сетне да вземе да ражда децата на мъжа, когото е обичала винаги.

— Неведоми и извратени са пътищата на човешката мисъл — припя Джейн. — Пинокио е бил абсолютен тъпанар, щом е поискал да стане истинско момче. Далеч по-добре си е бил с дървена глава.

Миро внимателно си проправяше път през гората. От време на време разпознаваше по някое дърво или си го въобразяваше — никое човешко същество не би могло да притежава усета на прасенцата за кръщаване на всяко дърво в гората. Ала, от друга страна, хората никога не са обожествявали дърветата като тотеми на предците си.

Миро нарочно бе избрал по-дълъг път до дървената къща на прасенцата. Още откак Либо бе приел Миро като свой втори помощник, който да работи редом с дъщеря му Уанда, той ги бе учил, че не бива да издават пътя от Милагре до дома на прасенцата. Някой ден, предупреждаваше ги Либо, може да се случат неприятности между хората и прасенцата; не бива да допуснем пътят да отведе жадуващите погром до тях. Затова днес Миро крачеше по отсрещния, по-високия бряг на потока.

Естествено, твърде скоро недалеко се появи прасенце, което го наблюдаваше. Тъкмо по този признак Либо бе стигнал преди години до извода, че женските сигурно живеят в тази посока; мъжките винаги поддържаха наблюдение върху зенадорите, когато те приближеха твърде много. Като спазваше настоятелните инструкции на Либо, Миро не се и опита да продължи в забранената посока. Странно, но винаги се обезкуражаваше, спомнеше ли си как изглеждаше тялото на Либо, когато го намериха двамата с Уанда. Той още не беше мъртъв; очите му бяха отворени и се цъклеха. Умря, чак когато Миро и Уанда коленичиха от двете му страни, всеки хванал окървавена ръка. О, Либо, кръвта още пулсираше, макар сърцето ти да бе оголено в разрязаните гърди. Да можеше да изречеш поне едничка дума, да ни кажеш защо са те убили.

Брегът отново се спусна ниско, Миро прекоси потока, като подскачаше леко по покритите с мъх камъни. След няколко минути вече бе пристигнал — излезе на тясната просека от изток.

Уанда бе вече там, учеше ги как да бият каймака от млякото на кабрите и да произвеждат нещо като масло. През последните няколко седмици бе пробвала този процес и го постигна. Щеше да й бъде по-лесно, ако бе потърсила помощта на мама, та дори на Ела, тъй като те познаваха много по-добре химичните свойства на млякото от кабра, ала сътрудничеството с биоложките бе извън всякакъв въпрос. Ос Венедарос бяха открили още преди трийсет години, че млякото нямаше никаква хранителна стойност за хората. Ето защо сега всяко запитване за това, как да бъде преработено, за да бъде запазено за по-дълго време, можеше да бъде единствено от полза на прасенцата. Миро и Уанда не можеха да рискуват да се разбере, че нарушават закона и активно се намесват в начина им на живот.

По-младите прасенца с удоволствие се заеха с биенето на маслото — докато дояха кабрите си, бяха измислили танц, а сега пееха някаква безсмислена песен, смесица от Старк, португалски и два от собствените им езици — безнадеждно непонятна, ала весела мешаница. Миро се опита да разбере езиците. Разпозна „мъжкия“, разбира се, няколко фрагмента от „бащиния“, на който разговаряха с дърветата-тотеми; Миро го познаваше само по звученето му; дори Либо не бе успял да преведе и думица. Чуваха се единствено звуци от типа „бс“ и „гс“, без чувствителна разлика между гласните.

Прасенцето, което следеше Миро в гората, сега се появи и поздрави останалите с дълъг, приличен на подсвиркване звук. Танцът продължи, ала песента секна веднага. Мандачува се отдели от групата около Уанда и дойде да посрещне Миро в началото на просеката.

— Добре дошъл „Гледам те с желание“.

Това, разбира се, бе прекалено точен превод на името Миро на Старк. Мандачува много обичаше да превежда имена от португалски на Старк, макар Миро и Уанда да бяха обяснили, че имената им не означават нищо, а си бе чисто съвпадение, ако звучаха като думи. Ала Мандачува, както и много от другите прасенца, се наслаждаваше на словесните игри и Миро отговаряше на „Гледам на теб с желание“, както и Уанда търпеливо отвръщаше на „Вага“, което бе португалската дума за „чудо“, която на Старк звучеше като „Уанда“.

Мандачува бе загадъчен случай. Беше най-старото от прасенцата. Пипо го бе познавал и пишеше за него, че имало най-висок престиж всред тях. Либо, изглежда, също го бе смятал за лидер. Дали името му не беше жаргонен термин на португалски за „шеф“? Ала на Миро и Уанда им се струваше, че Мандачува разполагаше с най-малко власт и престиж всред прасенцата. Никой не се съветваше с него за нищо; той бе единственото прасенце, което винаги имаше свободно време да разговаря със зенадорите, защото почти никога не бе зает с някоя важна задача.

И все пак той бе прасенцето, което даваше по-голямата част от информацията на зенадорите. Миро не можеше да прецени дали бе изгубил престижа си заради това, че споделяше с хората, или споделяше с хората, за повдигне ниския си престиж. Нямаше значение. Факт бе, че Миро харесваше Мандачува. Имаше старото прасенце за свой приятел.