„Честит рожден ден — помисли си Корделия. — Цветът му е добър…“

За съжаление това бе горе-долу всичко, което беше добро. Контрастът с бебето Иван бе поразителен. Въпреки допълнителните седмици в репликатора, десет месеца срещу деветте и половина на Иван, Майлс бе едва наполовината от размера на Иван след раждането му, и много по-слаб и сбръчкан. Гърбът му беше забележимо деформиран, а краката му бяха изкривени. Но определено беше от мъжки пол, в това нямаше съмнение. Първото му изплакване бе тъничко, слабо, по нищо не приличаше на гневния, гладен рев на Иван. Зад себе си тя чу разочарованото съскане на Пьотър.

— Достатъчно ли е бил хранен? — попита тя Вааген. Едва прикриваше обвинението в гласа си. Вааген сви безпомощно рамене.

— Беше му давано всичко, което можеше да поеме.

Педиатърът и неговият колега подложиха Майлс под загряваща лампа и започнаха прегледа си. Корделия и Арал стояха от двете им страни.

— Това изкривяване ще се изправи от само себе си, миледи — посочи педиатърът. — Но долната част на гърба трябва да се коригира хирургически, колкото е възможно по-рано. Ти беше прав, Вааген, лечението за оптимизиране на развитието на черепа е въздействало отрицателно на вдлъбнатината на бедрото. Затова краката са извити в това странно положение, милорд. Ще бъде необходима хирургическа операция за отпускането на тези кости и за изправянето им преди детето да започне да пълзи или да ходи. Не препоръчвам това да стане през първата му година, освен операцията на гръбначния стълб. Нека първо да се подсили и наддаде на тегло… — Проверявайки ръцете на бебето, хирургът внезапно изруга и грабна диагностичния апарат. Майлс измяука. Арал стисна ръката й. Сърцето на Корделия се сви.

— По дяволите! — възкликна хирургът. — Раменната му кост току-що се счупи. Прав си, Вааген, костите му са ненормално крехки.

— Поне има кости — въздъхна Вааген. — В един момент почти нямаше.

— Бъди внимателен — каза хирургът. — Особено с главата и гърба. Ако и останалото е толкова зле, колкото дългите кости, ще трябва да започнем с някакво подсилване… — Пьотър шумно тръгна към вратата. Арал вдигна поглед, намръщи се и извинявайки се, го последва. Корделия се разкъсваше, но след като вече се бе уверила, че наместването на костите е започнало и предпазливостта на лекарите ще предпази Майлс от нови увреждания, го остави в ловките им ръце и последва Арал.

Пьотър крачеше нагоре-надолу по коридора. Арал стоеше изпънат, неподвижен и спокоен. Ботари беше безмълвен свидетел на сцената.

Пьотър се обърна и я видя.

— Ти! Ти ме излъга. Значи това наричаш „огромни подобрения“? По дяволите!

— Подобренията наистина са огромни. Майлс несъмнено е много по-добре, отколкото беше. Никой не е обещавал съвършенство.

— Ти излъга. Вааген излъга.

— Не сме — отрече Корделия. — Опитвах се да ви представя точни обобщения на експериментите на Вааген през целия ден. Резултатите са приблизително такива, каквито би трябвало да очакваме според докладите му. Проверете си ушите.

— Знам какво се опитваш, но няма да стане. Току-що му казах — той посочи Арал, — че аз спирам дотук. Не искам да видя повече този мутант. Никога. Докато е жив, ако оживее, а на мен ми изглежда доста болнав, не го доближавайте до вратата ми. Господ ми е свидетел, жено, няма да оставя да ме направиш на глупак.

— Би било излишно — озъби му се Корделия.

Пьотър оголи зъби в безмълвно изръмжаване. После се обърна към Арал.

— А ти, ти мекотело такова, ако по-големият ти брат беше жив… — Пьотър затвори рязко уста, но бе прекалено късно.

Лицето на Арал посивя. Корделия го бе виждала такъв само два пъти. И двата пъти той едва не беше извършил убийство. Пьотър често се бе шегувал с прословутата ярост на Арал, но Корделия разбра, че Пьотър, макар да бе виждал сина си раздразнен, никога не бе присъствал на нещо подобно. Очевидно и графът разбираше това, макар и смътно: наведе глава и изсумтя нещо.

Арал стисна ръце зад гърба си. Корделия ги виждаше как треперят, побелели от болка. Той вдигна високо брадичка и заговори шепнешком:

— Ако брат ми бе жив, щеше да е съвършен. Ти си мислеше така, аз си мислех така, така си мислеше и император Юри. И оттогава трябваше да се задоволяваш с остатъците от онази кървава баня, със сина, чиято смърт войниците на лудия Юри пренебрегнаха. Ние от рода Воркосиган можем да се задоволяваме с остатъци. — Гласът му стана още по-тих. — Но моят първороден син ще живее. Аз няма да го проваля.

Това ледено заявление бе като смъртоносен удар със сабя, толкова силен, колкото би могъл да изпълни само Ботари с оръжието на Куделка. И много точно насочен. Пьотър не можеше да възрази нищо. Той се задъхваше, невярващ и изпълнен с болка.

Лицето на Арал стана вглъбено.

— Няма да го проваля отново — поправи сам себе си тихо той. — Втори шанс няма да имате никога, сър. — Ръцете му се отпуснаха. С леко тръсване на глава той отпрати Пьотър и всичко, което Пьотър можеше да каже.

Блокиран на два пъти, видимо страдащ от погрешната си стъпка, Пьотър се оглеждаше, търсейки някой, върху когото да излее яростта си. Погледът му падна върху Ботари, който наблюдаваше с безизразно лице.

— И ти! Ти участваше във всичко отначало докрай. Синът ми ли те прати да шпионираш в дома ми? На кого си верен? На мен ли се подчиняваш, или на него?

Очите на Ботари блеснаха странно. Той извърна глава към Корделия.

— На нея.

Пьотър бе толкова изненадан, че му трябваха няколко секунди, за да възвърне речта си.

— Чудесно — излая накрая той. — Тя може да разполага с теб. Не искам да виждам повече грозното ти лице. Не се връщай в замъка Воркосиган. Естерхази ще ти донесе нещата още довечера.

Той се обърна и се отдалечи. Величественото му оттегляне обаче се провали, когато погледна през рамо, преди да завие зад ъгъла.

Арал въздъхна много уморено.

— Смяташ ли, че този път той наистина искаше да каже това? — попита Корделия. — Всичките тези „никога повече“?

— Правителствените задължения ще ни наложат да общуваме. Той знае това. Нека си отиде у дома и да се вслуша за малко в тишината. После ще видим. — Той се усмихна мрачно. — Докато сме живи, не можем да се отделим.

Тя си помисли за детето, чиято кръв ги свързваше сега, нея с Арал, Арал с Пьотър и Пьотър със самата нея.

— Така изглежда. — После погледна извинително към Ботари. — Съжалявам, сержант. Не мислех, че Пьотър би могъл да уволни положил клетва войник.

— Да, технически не може — поясни Арал. — Ботари току-що бе прехвърлен в друг клон на рода. При теб.

— Оо! — „Точно това, което съм искала винаги — мое наистина собствено чудовище. И какво трябва да правя, да го крия в килера?“ Тя потри нос, а после погледна ръката си. Ръката, която бе стискала ръката на Ботари върху ефеса на сабята. Така. И така: — Лорд Майлс ще има нужда от телохранител, нали?

Арал наклони глава с любопитство.

— Наистина.

Изведнъж очите на Ботари се изпълниха с толкова силна надежда, че Корделия сдържа дъха си.

— Телохранител — каза той — и подкрепа. Никой няма да може да му причини нищо, ако… Нека ви помогна, миледи.

Тези думи прозвучаха за Корделия като „обичам ви“.

— Би било… — „невъзможно, безумно, опасно, безотговорно…“ — удоволствие за мен, сержант.

Лицето му запламтя като факел.

— Мога ли да започна веднага?

— Защо не?

— Тогава ще ви почакам — кимна той към лабораторията на Вааген и влезе през вратата. Корделия можеше да си го представи: облегнат на стената и внимателно наблюдаващ — надяваше се, че това зловещо присъствие няма да направи лекарите толкова нервни, че да изпуснат чупливия си товар.

Арал въздъхна и я взе в прегръдките си.

— Имате ли вие, бетанците, детски приказки за кръщелните дарове на вълшебниците?

— И добрата, и лошата фея като че ли са безсилни в нашия случай, нали? — Тя се притисна към грапавата материя на униформата му. — Не зная дали Пьотър е възприемал Ботари като благодат или проклятие. Но се обзалагам, че наистина ще държи враговете настрана. Които и да се окажат те. Странни подаръци направихме за рождения ден на момчето си.