— Жестока жена — прошепна смеейки се в ухото й Арал.

— Не, към Дру не съм — измърмори му тя в отговор. Беше официално представена на братята, а сега вече и шуреи; те я гледаха с благоговейно уважение, което я накара да скърца със зъби. Макар че се отпусна малко, когато таткото махна с ръка на един от братята да млъкне, за да могат да чуят някакъв коментар на булката но въпроса за ръчните оръжия.

— Тихо, Джос — каза на сина си сержант Друшнакови. — Ти никога не си държал невроразрушител по време на битка. — Дру премига, а после се усмихна и очите й блеснаха.

Корделия използва момента да говори и с Ботари, когото виждаше съвсем рядко, откакто Арал бе отделил домакинството си от това на Пьотър.

— Как е Елена? Как се чувства у дома? Възстанови ли се вече госпожа Хайсопи?

— Добре са, миледи — кимна Ботари, почти усмихнат. — Посетих ги преди пет дни, когато граф Пьотър отиде да провери конете си. Елена, хм, пълзи. Малко да се зазяпаш и… — Той се намръщи. — Надявам се, че Карла Хайсопи внимава.

— Тя опази Елена по време на Вордариановата война, така че ще се справи и с пълзенето. Смела жена. Би трябвало да я наградят с медал.

Ботари сбърчи вежди.

— Не мисля, че това би имало някакво значение за нея.

— Мм. Надявам се, разбира, че може да разчита на мен за всичко, от което се нуждае. По всяко време.

— Да, миледи. Но засега се оправяме. — В думите му прозвуча нотка на гордост. — Сега в езерното имение е много спокойно. Чисто. Подходящо място за едно бебе. — „Не като местата, където израснах аз“ — почти го чу да прибавя Корделия. — Искам всичко да бъде подходящо за нея. Дори и баща й.

— А как сте вие?

— Новото лекарство е по-добро. Във всеки случай вече не усещам главата си пълна с мъгла. И мога да спя нощем. А какво става вътре — не знам.

Това бе от работата, очевидно. Изглеждаше отпуснат и спокоен, почти освободен от старата си зловеща напрегнатост. И все пак от цялата зала именно той погледна бюфета и попита:

— Той не трябва ли вече да спи?

Грегор, по пижама, пълзеше покрай отрупаната с храна маса, опитвайки се да изглежда невидим, и отмъкна няколко бонбона, преди да го забележат и върнат в леглото. Корделия стигна до него първа, преди да го стъпче някой непредпазлив гост или да го заловят силите за сигурност в лицето на останалата без дъх прислужница и ужасения телохранител, които трябваше да заместват Дру. Следваше ги пребледнелият Саймън Илян — за щастие сърцето му бе издържало, Грегор бе липсвал само минутка. Момчето побягна от запъхтените възрастни и се сви в полите й.

Дру, забелязала Илян да докосва комуникатора си, пребледня и отиде при него, тласкана от силата на навика.

— Какво става?

— Как се е измъкнал? — изръмжа Илян към пазачите на Грегор, които заекваха нещо неразбираемо като „обаче той спеше и аз не помествах очи от него“…

— Той не се е измъкнал — вметна язвително Корделия. — Това е неговият дом. Поне трябва да може да се разхожда в него, в противен случай защо са всичките тези проклети безполезни стражи покрай стените?

— Друшни, не може ли да остана на тържеството ти? — попита жално Грегор, оглеждайки се отчаяно наоколо за някой, който да може да нареди на Илян.

Дру погледна Илян, който очевидно не одобряваше. Корделия, без да се колебае, сложи край на безизходицата:

— Да, може.

И така, под надзора на Корделия, императорът танцува с булката, изяде три сметанови сладкиша и бе отнесен в леглото доволен. Петнайсет минути — това беше всичко, което искаше, горкото дете.

Забавата продължи в приповдигнато настроение.

— Един танц, миледи? — попита с надежда Арал.

Да посмее ли да опита? Свиреха сдържаните ритми на огледалния танц и не можеше да сбърка стъпките. Тя кимна, Арал пресуши чашата си и я изведе на лъскавата мозайка. Стъпка, приплъзване, жест: съсредоточена, тя направи любопитно и неочаквано откритие. Всеки от партньорите можеше да води и ако танцьорите внимаваха, зрителите не биха могли да открият разликата. Тя опита няколко наклона и приплъзвания самостоятелно и Арал я следваше гладко. Те се редуваха да водят, сякаш си подаваха топка и играта ставаше все по-поглъщаща, докато музиката и дъхът им секнаха.

Един ден, когато последните снегове се топяха по улиците на Ворбар Султана, капитан Вааген се обади на Корделия от Имперската военна болница.

— Време е, миледи. Направих всичко, което можех in vivo. Плацентата е вече на десет месеца и явно старее. Машината не може повече да компенсира това.

— Тогава кога?

— Утре е най-добре.

Тази нощ тя почти не спа. На следващото утро всички се струпаха в Имперската военна болница — Арал, Корделия, граф Пьотър, следван от Ботари. Корделия изобщо не бе сигурна, че иска Пьотър да присъства, но докато старецът не ги облекчеше със смъртта си, тя бе свързана с него. Може би още един призив към здравия разум, още едно излагане на фактите, още един опит щяха да свършат работа. Тяхната непреодоляна вражда тежеше на Арал — така че нека вината за това да падне върху Пьотър, а не върху нея. „Внимавай, старче. Ти нямаш друго бъдеще освен чрез мен. Моят син ще запали жертвената ти клада.“ Но все пак тя се радваше да види отново Ботари.

Новата лаборатория на Вааген заемаше цял етаж в най-модерната сграда в комплекса. Корделия го бе накарала да се премести от старата лаборатория поради спомените му — при едно от редовните си посещения след завръщането им във Ворбар Султана тя го бе намерила почти парализиран, неспособен да работи. Беше й казал, че всеки път, когато влиза в помещението, в паметта му изниква ужасната и безсмислена смърт на доктор Хенри. Не можеше да стъпи на онова място на пода, където бе паднало тялото на Хенри, а трябваше да го заобикаля. Дори и съвсем тихите шумове го караха да скача и да трепери.

— Аз съм човек на разума — беше й казал той дрезгаво. — Тези суеверни глупости не означават нищо за мен. — Затова Корделия му бе помогнала да изгори лично жертвоприношение за Хенри в един мангал на пода в лабораторията и го бе накарала да се премести под претекст, че го повишава.

Новата лаборатория бе светла, просторна и не бе обитавана от отмъстителни духове. Когато Вааген я въведе вътре, Корделия завари цяла тълпа чакащи хора: научни сътрудници, прикрепени към Вааген да проучват технологията на репликатора, любопитни цивилни акушери, включително доктор Ритер, бъдещият личен педиатър на Майлс и неговият консултиращ хирург. Смяна на стражата. „А родителите да се блъскат, за да влязат, така ли?“

Вааген се суетеше наоколо. Все още беше с превръзка на окото, но бе обещал на Корделия, че сега вече ще намери време за последната операция за възстановяване на зрението му. Един санитар издърпа маточния репликатор и Вааген гордо застана до него, сякаш се опитваше да направи драматична церемония от това, което Корделия познаваше като съвсем обикновено нещо. И наистина той превърна събитието в специализирана лекция за колегите си, спирайки се подробно на състава на хормоналните разтвори, докато ги инжектираше в съответните системи, описваше отделянето на плацентата в репликатора, приликите и разликите между репликаторното и телесното раждане. „Алис Ворпатрил трябваше да е тук“ — помисли си Корделия.

Вааген вдигна поглед и срещна нейния, спря стеснително и се усмихна.

— Лейди Воркосиган. — Той посочи с ръка заключалките на репликатора. — Бихте ли ми оказали честта?

Тя приближи, поколеба се и се огледа за Арал. Той беше там, зад другите, тържествен и внимателен.

— Арал?

Той пристъпи напред.

— Сигурна ли си?

— Ако можеш да отвориш хладилна чанта за пикник, можеш да отвориш и това. — Двамата хванаха по една заключалка, вдигнаха ги едновременно, разхерметизирайки стерилното запечатване, и отместиха капака. Доктор Ритер започна с виброскалпел, режейки през дебелия окоп от хранителни тръбички с толкова деликатно движение, че сребристата амниотична торбичка отдолу изобщо не бе засегната, после разряза и последните остатъци от биологичната опаковка на Майлс, почиствайки устата и носа му от течности преди първото му изненадано вдишване. Ръката на Арал прегърна Корделия толкова силно, че я заболя. От устните му се откъсна приглушен смях, не по-силен от въздишка. Той преглътна и премига, зачервен от радост и болка, а после отново се овладя.