— Първият очевиден въпрос, който възниква — каза Воркосиган, — е дали нападението е било наредено от човек от онова заведение?

— Доколкото знам, не. Веднага поставих около мястото кордон и подложих всички вътре на разпит с наркотик. Бяха ужасно уплашени. Свикнали са с общинските стражи на граф Ворбон, които подкупват или изнудват. Измъкнахме доста информация за дребни престъпления, която обаче не представлява ни най-малък интерес за нас — между другото, искате ли да я предам на муниципалните власти?

— Хм. Ако не са виновни за нападението, просто я сложете в архивите. Ботари може да поиска да се върне там някой ден. Знаят ли защо са били разпитвани?

— Определено не. Настоях хората ми да работят чисто. Бяхме там да откриваме информация, а не да издаваме.

— Моите извинения, командир. Трябваше да се сетя. Продължете.

— Ами, напуснали дупката около един след полунощ, движели се пеша и завили по грешен път. Ботари е много разстроен. Смята, че вината е негова, защото бил много пиян. Ботари и Куделка твърдят, че забелязали размърдване в тъмнината около десет минути преди нападението. Значи са ги дебнели докато не влезли в една тясна уличка, където пред и зад тях изскочили по шестима души.

Ботари извадил зашеметителя си и стрелял — уцелил трима преди да му се нахвърлят. Някой от онзи квартал се е сдобил тази сутрин с чудесен служебен зашеметител. Ку разполагал само със сабята в бастуна си…

Първо се нахвърлили срещу Ботари. След като загубил зашеметителя си, той обезвредил още двама. Те го съборили и се опитали да го пребият до смърт. Дотогава Ку използвал бастуна си като тояга, но в този момент изстрелял ножницата. Сега казва, че съжалява, защото навсякъде се разнесъл шепотът „Вор!“ и картината станала наистина грозна.

Той пронизал двама преди някой да го удари с шокова палка и ръката му да се сгърчи в спазъм. Петимата, които били останали, седнали върху него и счупили двата му крака в коленете. Помоли ме да ви предам, че не е било толкова болезнено, колкото може да прозвучи. Били прекъснати вече толкова много нерви, че почти не усетил нищо. Не зная дали е истина.

— При Ку е много трудно да се разбере — каза Воркосиган — Той крие болката си толкова отдавна, че вече му е станало почти втора природа. Продължете.

— Сега трябва да се върна малко назад. Моят човек, който е прикрепен към Ку, ги е проследил в онази дупка лично. Не е познавал мястото и не е бил облечен подходящо — Ку имаше две резервации за някакво музикално представление и до към девет часа снощи смятахме, че отива там. Моят човек влязъл вътре и изчезнал — между първата и втората ежечасни проверки. Дали е бил убит? Или отвлечен? Пребит? Или пък е бил подставено лице, двоен агент? Няма да разберем, докато не го открием — жив или мъртъв. Трийсет минути след пропуснатата проверка моите хора пуснали друга опашка. Но той търсил другия. Ку е бил непокрит в продължение на цели три часа, преди надзирателят на нощната ми смяна да застъпи и да научи. За щастие Ку е прекарал по-голямата част от това време в стария бардак на Ботари.

Надзирателят на нощната смяна, когото искрено препоръчвам, пренасочил агента и пуснал допълнителен въздушен патрул. Тъй че, когато агентът накрая пристигнал на мястото на онази отвратителна сцена, е можел да повика почти незабавно патрула и да пусне половин дузина от униформените ми борци. Положението с шоковите палки е било много лошо, но не чак толкова, колкото би могло да бъде. На нападателите на Ку очевидно им е липсвало… да речем, въображението, с което би подходил в същата ситуация покойният адмирал Ворутиър. А може би просто не са имали време да станат наистина изтънчени.

— Слава Богу — промълви Воркосиган. — А убитите?

— Двама са работа на Ботари — чисти удари, а един е на Ку — прерязал му е гърлото. Опасявам се, че един е мое дело. Момчето получи алергична реакция и изпадна в анафилактичен шок от наркотика при разпита. Пратихме го в Имперската военна болница, но не можаха да го спасят. Това не ми харесва. Сега му правят аутопсия, опитват се да открият дали е починал от естествена смърт, или в резултат на разпита.

— А бардакът?

— Оказа се съвсем законно — ако това е точната дума — кооперативно взаимоспомагателно дружество. Според оцелелите, които заловихме, решили да нападнат Ку, защото „ходел смешно“. Очарователно. Макар че и Ботари не е ходел съвсем по права линия. Никой от заловените не е нечий агент. За мъртвите не мога да кажа нищо. Надзиравах разпита лично и мога да се закълна в това. Бяха прекалено шокирани от факта, че представляват интерес за Имперската служба за сигурност.

— Нещо друго? — попита Воркосиган.

Илян скри с длан прозявката си и се извини:

— Нощта беше дълга. Надзирателят на нощната смяна ме измъкна от леглото след полунощ. Славен човек е, има добра преценка. Не, като че ли това е всичко, с изключение на мотивацията на Ку да отиде там. Думите му бяха доста мъгляви и когато му зададох този въпрос, помоли за болкоуспокоителни лекарства. Надявах се, че вие ще можете някак си да успокоите параноята ми. Заболява ме глава, когато се налага да подозирам Ку. — Той се прозя отново.

— Аз мога да ви помогна — каза Корделия. — Но само но отношение на параноята, не на доклада ви, разбирате ли?

Той кимна.

— Струва ми се, че е влюбен. В края на краищата, вие не проверявате нещо, ако не възнамерявате да го използвате. За съжаление неговата проверка му е струвала много. Предполагам, че ще бъде извънредно потиснат и чувствителен за доста време.

Воркосиган кимна с разбиране.

— Имате ли представа в кого е влюбен? — попита автоматично Илян.

— Да, но не мисля, че е ваша работа. Особено при положение, че няма да излезе нищо.

Илян сви рамене и тръгна да търси изгубената си овца — изчезналия мъж, назначен да следи Куделка.

Сержант Ботари се върна в замъка Воркосиган, но не застъпи на служба — носеше пластмасова шина на счупената си ръка. Не даваше никаква информация за бруталното нападение и обезсърчаваше любопитните с мрачен поглед и нечленоразделно сумтене.

Друшнакови не го попита нищо и не коментираше случилото се. Но Корделия я забеляза случайно да хвърля тъжен поглед към пустия комуникационен пулт в библиотеката, свързан с Императорската резиденция и генералщабната квартира, където обикновено работеше Куделка.

Лейтенант Куделка се върна на следващия месец, очевидно съвсем весел и неповлиян от премеждието си. По свой собствен начин обаче и той съобщаваше за него толкова, колкото и Ботари. Да разпитваш Ботари бе все едно да разпитваш стена. Да разпитваш Куделка бе все едно да разговаряш с поточе: човек получаваше в отговор бълбукане, малки въртопи от шеги или вицове, които отнасяха неумолимо течението на разговора надалеч от първоначалната тема. Корделия реагира на слънчевото му държане с автоматична благосклонност, уважавайки очевидното му желание да се изплъзне колкото се може по-леко. Но вътрешно изпитваше силни съмнения.

Собственото й настроение не беше от най-добрите. Мислено се връщаше отново и отново към покушението срещу колата и премисляше тревожно случката, която едва не й беше отнела Воркосиган. Успокояваше се напълно само когато той беше с нея, а той отсъстваше все повече и повече. Нещо се готвеше в Имперската щабквартира. Четири пъти беше ходил на нощни заседания и беше предприел някакво пътуване без нея — някаква въздушна инспекция на военни учения, за която не й съобщи никакви подробности и от която се върна уморен до смърт. Идваше и заминаваше в странни часове. Потокът от военни и политически клюки, с които имаше навика да я забавлява по време на храна или докато се събличаше за лягане, пресъхна и се смени с необщително мълчание, макар и да изглеждаше, че Арал се нуждае от присъствието й не по-малко от преди.

Какво щеше да прави без него? Една бременна вдовица без семейство и приятели. Бременността й вече бе стигнала до кулминацията на династичната параноя. А детето й щеше да наследи само насилие. Щеше ли да може да напусне планетата? И къде да отиде? Дали колонията Бета някога щеше да й позволи да се върне у дома?