— Благодаря ви, че ни позволихте да нахлуем тук, сър.

— Да нахлуете ли? Че това си е твой дом, мила моя. Свободна си да приемаш тук каквито си искаш гости. А го правиш за пръв път едва сега! — Той се спря на прага до нея. — Знаеш ли, когато майка ми се омъжила за баща ми, тя изцяло променила замъка Воркосиган. Навремето жена ми направи същото. Арал се ожени твърде възрастен и се боя, че за съжаление е прекалено късно за промяна. Би ли… искала да направиш това?

„Но това е вашият дом — помисли си безпомощно Корделия. — Даже не е на Арал…“

— Толкова сте ефирна, че се боя да не отлетите — засмя се Пьотър. Но очите му бяха загрижени. Корделия поглади закръгления си корем.

— О, вече съм доста натежала, сър. — Тя се поколеба. — Да ви кажа честно, мислех си, че би било прекрасно да имаме асансьор в замъка Воркосиган. Като се смятат сутеренът, мазето, таванът и покривът, в главната част има осем етажа. Това си е истинска екскурзия.

— Асансьор? Никога не сме… — той прехапа езика си. — Къде?

— Можете да го монтирате в задния коридор до водопроводната шахта, без да нарушавате вътрешната архитектура.

— Много добре. Намери човек, който да свърши работата. Можеш да се заемаш.

— В такъв случай започвам да търся още утре. Благодаря ви, сър. — Зад гърба му тя вдигна вежди.

По време на обяда граф Пьотър, очевидно с идеята да я насърчи, беше извънредно сърдечен с доктор Хенри, макар той да бе съвсем явно парвеню. Следвайки съвета на Корделия, Хенри на свой ред напипа слабото му място и Пьотър му разказа всичко за новото си жребче, родено в неговата конюшня зад хълма. Животното било от генетично доказана чистокръвна порода, било внесено срещу много пари като замразен ембрион от Земята и било имплантирано в зряла кобила под бдителния надзор на графа. Изучавалият биология Хенри прояви технически интерес и след обяда Пьотър го заведе лично да види едрите животни.

— Струва ми се, че е по-добре да си почина мъничко — извини се Корделия. — Можеш да отидеш с тях, Дру. Сержант Ботари ще остане с мен. — Всъщност Корделия се тревожеше за Ботари. Не бе сложил нито залък в уста по време на обяда, нито пък беше казал нещо в продължение на повече от час.

Колебливо, но с очевиден интерес към конете, Дру се остави да бъде убедена. Тримата тръгнаха бавно нагоре по хълма. Корделия ги погледа малко, после се обърна и видя, че Ботари отново я наблюдава.

— Благодаря ви, миледи.

— Няма нищо. Питах се дали не се чувствате зле.

— Не… да. Не зная. Искам… исках да говоря с вас, миледи. От… от няколко седмици насам. Но все не беше подходящо. Напоследък обаче взе да става по-лошо. Не мога да чакам повече. Надявах се, че днес…

— …сте улучили момента? — Икономката шеташе из кухнята. — Искате ли да се поразходим малко?

— Да, миледи, моля ви.

Тръгнаха заедно покрай стария каменен замък. Беседката на билото на хълма, която гледаше към езерото, бе прекрасно място да поседнат и поговорят, но Корделия се чувстваше прекалено натежала, за да се изкатери дотам. Вместо това тръгнаха по пътеката успоредно на хълма, докато стигнаха до нещо, което приличаше на малка градинка — родовото гробище на Воркосиган, пълно със странни гробове на членове на самата фамилия, далечни роднини и служители с особени заслуги. Парцелът бил отначало част от разрушената крепост — най-старите гробове на войници и офицери бяха отпреди векове. Семейството бе пристигнало тук едва след атомното разрушаване на старата му областна столица Вашной по време на сетаганданската инвазия. Там мъртвите се бяха слели с живите и осемте поколения фамилна история бяха изличени. Интересно й бе да отбележи групите гробове и да ги свърже със съответните събития: сетаганданската инвазия, войната на лудия император Юри. Гробът на майката на Арал бе точно от началото на тази война. До него беше оставено място за Пьотър — вече от трийсет и три години. Тя чакаше търпеливо съпруга си. „А мъжете обвиняват нас, жените, в мудност.“ По-големият й син, братът на Арал, бе погребан от другата й страна.

— Хайде да седнем там — кимна тя към една каменна пейка, обградена с оранжеви цветя, под сянката на внесен от Земята вековен дъб. — Всички тези хора отдавна са само слушатели. И могат да пазят тайна.

Корделия седна на топлия камък и се вгледа в лицето на Ботари. Той седна колкото бе възможно по-далеч от нея. Бръчките на лицето му се врязваха по-дълбоко и сурово от друг път, въпреки че донякъде се скриваха от лятната омара. Ръката му, прехвърлена през грубата каменна облегалка на пейката, потрепваше.

— Е, какъв е проблемът, сержант? — попита меко Корделия. — Изглеждате малко… напрегнат днес. Нещо с Елена?

Той се засмя мрачно.

— Напрегнат. Да. Вярно е. Не е свързано с бебето… ами с… е, добре, така е, но не пряко. — Той я погледна открито за пръв път през този ден. — Вие си спомняте Ескобар, миледи. Бяхте там. Нали?

— Да. — Този човек страдаше, Корделия разбираше това. Какво ли бе причинило страданието му?

— Аз не мога да си спомня Ескобар.

— Така си и мислех. Според мен вашите военни терапевти направиха всичко възможно, за да не си спомняте Ескобар.

— О, да.

— Не одобрявам бараярската представа за терапия. Особено, когато се бърка с политика.

— Изпитал съм го на собствения си гръб, миледи. — В очите му проблесна предпазлива надежда.

— Как го правят? Изгарят определени неврони? Или чрез химическо заличаване?

— Не… използват наркотици, но нищо не се разрушава. Така ми казаха. Лекарите го наричат супресивна терапия. А ние го наричаме просто „ад“. Всеки ден отивахме в ада, докато не дойде моментът, в който повече не искахме да отиваме там. — Ботари се понамести, веждите му се сбърчиха. — Когато се опитвам да си спомня, изобщо да говоря за Ескобар, започва да ме боли глава. Звучи глупаво, нали? Едър мъж като мен да хленчи за главоболие като старица. Някои конкретни спомени ми причиняват наистина толкова ужасно главоболие, че чак виждам червени кръгове пред очите си и започвам да повръщам. Когато престана да се опитвам да мисля за това, болката преминава. Просто е.

Корделия преглътна.

— Разбирам. Съжалявам. Знаех, че е лошо, но не знаех, че е… чак толкова лошо.

— Най-лошото са сънищата. Сънувам… Ескобар… и ако се събудя твърде късно, си спомням съня. Спомням си прекалено много, всичко едновременно, и главата ми… единственото, което мога да направя, е да се въргалям и да плача, докато не започна да мисля за нещо друго. Другите войници на граф Пьотър ме мислят за луд, смятат ме за глупав и не разбират какво правя при тях. И аз не разбирам какво правя при тях. — Той разроши острата си коса с големите си длани. — Да си верен войник на графа е голяма чест. Има само двайсет места. Взимат най-добрите, взимат истинските герои, мъжете с медали, двайсетгодишни мъже с отлични данни. Ако това, което направих на Ескобар, е било толкова лошо, защо адмиралът накара граф Пьотър да ме вземе? И ако съм бил такъв истински герой, защо ми отнеха спомена за това? — Дишането му ставаше все по-учестено, през дългите му жълтеникави зъби се чуваше почти свистене.

— Боли ли ви много в момента? Като се опитате да говорите за това.

— Не много. Но ще стане по-зле — погледна я той и се намръщи. — Трябваше да поговоря за това. С вас. То ме кара… — Тя пое успокоителна глътка въздух, опитвайки се да слуша с целия си ум, тяло и душа. И внимателно. Много внимателно.

— Продължавайте.

— В главата ми… има… четири картини от Ескобар. Четири картини, а не мога да си ги обясня. Всички ме тревожат, но една ме тревожи най-много. И вие сте в нея — прибави той рязко и погледна към земята. Беше стиснал пейката с две ръце, кокалчетата му бяха побелели.

— Разбирам. Продължавайте.

— Едната картина — не най-лошата — представя спор. Там са принц Сердж, адмирал Ворутиър, лорд Воркосиган и адмирал Рулф Ворхалас. Там съм и аз. Но съм съвсем гол.

— Сигурен ли сте, че не е било сън?

— Не. Не съм сигурен. Адмирал Ворутиър казва… нещо много обидно на лорд Воркосиган. Притиснал е лорд Воркосиган до стената. Принц Сердж се смее. После Ворутиър го целува в устата, с цяла уста, и Ворхалас се опитва да отсече главата на Ворутиър, но лорд Воркосиган не му позволява. След това не помня нищо.