Доктор Хенри извади инструментите си върху чаршафа на креватчето, а госпожа Хайсопи сложи детето да легне и го заразсъблича. Сетне тя и докторът започнаха техническа дискусия относно бебешки рецепти и изпражнения. Ботари обикаляше малката стая, но само гледаше, без да пипа нищо. Изглеждаше ужасно огромен и не на място сред пъстроцветните, нежни бебешки принадлежности — мрачен и опасен в кафяво-сребристата си униформа. Главата му се допираше до наклонения таван и той се върна предпазливо на прага.

Корделия висеше любопитно над раменете на Хенри и Хайсопи, наблюдавайки как момиченцето се извива и се опитва да се преобърне. Бебета. Достатъчно скоро и тя щеше да си има едно. Сякаш в отговор, коремът й се разбунтува. За щастие Пьотър Майлс още не беше достатъчно силен, за да излезе от обвивката си, но ако развитието му продължаваше със същите темпове, последните й два месеца сигурно щяха да бъдат съвсем безсънни. Искаше й се да бе изкарала курсовете за родители на колонията Бета, дори и да не бе готова да се яви на изпит за получаване на свидетелство. Все пак, бараярските родители, изглежда, се справяха при желание. Госпожа Хайсопи бе изучила занаята и сега имаше три големи деца.

— Удивително — каза доктор Хенри, клатейки глава и записвайки наблюденията си. — Абсолютно нормално развитие, доколкото мога да определя. Няма и намек, че е излязла от маточен репликатор.

— Аз също съм излязла от маточен репликатор — отбеляза Корделия развеселена. Хенри я погледна неволно и веднага сведе очи, сякаш бе очаквал изведнъж да открие, че от главата й стърчат антени. — Бетанският опит показва, че това как си се появил на бял свят няма чак толкова голямо значение, колкото това какво си свършил след като си се появил.

— Наистина — намръщи замислено вежди той. — И нямате генетични дефекти?

— Никакви — отговори Корделия.

— Нуждаем се от тази технология — въздъхна той и започна да прибира нещата си. — Тя е наред, можете да я облечете, госпожа Хайсопи.

Ботари най-сетне се надвеси над креватчето и погледна надолу. Дълбоки бръчки покриха челото му. Той докосна бебето само веднъж, с пръст по бузката, а после потри палеца в показалеца си, сякаш проверяваше нервните му функции. Госпожа Хайсопи го наблюдаваше изпитателно отстрани, но не каза нищо.

Докато Ботари уреждаше месечните си сметки с госпожа Хайсопи, Корделия и доктор Хенри се разходиха до езерото, следвани от Друшнакови.

— Когато онези седемнайсет ескобарски маточни репликатора пристигнаха за пръв път в Имперската военна болница от военната зона — каза Хенри, — аз бях направо ужасен. Защо пазят тези неща, и то на такава цена? Защо ги поставят в моето отделение? Но оттогава станах техен привърженик, миледи. Дори съм обмислял друго приложение за тях — техника за лечение на обгорени пациенти. Сега работя по нея, одобрението на проекта пристигна само преди седмица. — Очите му блестяха жадно, докато разясняваше теорията си. Доколкото Корделия успя да схване принципите й, тя изглеждаше солидна.

— Майка ми е инженер по медицинската техника и поддържане в болницата „Силика“ — обясни тя, когато докторът спря да поеме глътка въздух. — Работи по подобни проекти непрекъснато. — Хенри удвои техническото си изложение и зачака одобрение.

Корделия поздрави две жени на улицата по име и учтиво ги представи на доктор Хенри.

— Те са съпруги на двама от верните войници на граф Пьотър — поясни тя, когато отминаха.

— Не предпочитат ли да живеят в столицата?

— Някои предпочитат, други остават тук. Очевидно зависи от хората. Тук се живее много по-евтино, а на тях не им плащат толкова, колкото си представях. Някои провинциалисти са подозрителни към градския начин на живот, струва им се, че нравите тук са по-чисти — усмихна се кратко тя. — Един от войниците си има по една жена и на двете места. И досега никой от колегите му не се е раздрънкал.

Хенри вдигна вежди.

— Сигурно си живее добре.

— Всъщност не. Хронично е без пари и винаги изглежда притеснен. Но не може да реши от коя да се откаже. Очевидно наистина ги обича и двете.

Когато доктор Хенри се отдръпна да поговори с един старец, когото срещнаха при пристанището, за евентуално наемане на лодка, Друшнакови се приближи към Корделия и каза тихо и разтревожено:

— Миледи… как е станало така, че сержант Ботари се е сдобил с бебе? Не е женен, нали?

— Мислиш ли, че му го е донесъл щъркелът? — попита Корделия.

— Не.

От намръщеното лице на телохранителката й ставаше ясно, че Дру не одобрява нейната лекомисленост. Корделия не можеше да я вини и само въздъхна. „Как да се измъкна сега?“

— Но това не е далеч от истината. Маточният репликатор на момиченцето е бил пратен по бърз куриер от Ескобар след войната. Родено е в една лаборатория в Императорската военна болница под наблюдението на доктор Хенри.

— Наистина ли е на Ботари?

— О, да. Генетично доказано е. Нали начинът, по който се идентифицира… — Корделия спря по средата на последното изречение. Трябваше да внимава…

— Каква е цялата тази история за седемнайсетте репликатора? И как се е оказало бебето в репликатора? Да не би… да не би да е някакъв експеримент?

— Прехвърляне на плацента. Деликатна операция, дори и според галактическите стандарти, но съвсем не е експеримент. Виж. — Корделия замълча, мислейки бързо. — Ще ти кажа истината. — „Само че не цялата.“ — Малката Елена е дъщеря на Ботари и една млада ескобарка — офицер от тяхната армия, на име Елена Висконти. Ботари… я обичаше… много. Но след войната тя не поиска да дойде с него на Бараяр. Детето е било заченато… в бараярски стил, а после, когато са се разделили, е било прехвърлено в репликатор. Имало е и други подобни случаи. Всичките репликатори са били пратени в Имперската военна болница, която е била заинтересована да научи нещо повече за тази технология. След войната Ботари беше подложен на… медицинска терапия в продължение на доста време. Но когато се оправи, пое опеката над нея.

— И останалите ли са взели бебетата си?

— По това време повечето от другите бащи бяха вече мъртви. Децата бяха пратени в сиропиталището на Имперската служба. — Поне такава беше официалната версия.

— О — намръщено сведе поглед Дру. — Това изобщо… трудно е да си представя Ботари… Казано честно — започна тя в изблик на откровеност, — не съм сигурна, че бих искала да отстъпя опеката над едно толкова миличко котенце на Ботари. Не ви ли се струва, че е малко особен?

— Арал и аз непрекъснато контролираме положението. Засега Ботари се справя отлично и й осигурява всичко, от което се нуждае. Да не би Ботари да те е… тоест да те безпокои?

Друшнакови я погледна така, сякаш искаше да каже: „Шегуваш ли се?“

— Прекалено едър е. И грозен. И понякога си… говори сам. А и по цели дни боледува, не може да стане от леглото, но няма треска или нещо подобно. Началникът на хората на граф Пьотър смята, че симулира.

— Не симулира. Но се радвам, че споменаваш за това. Ще накарам Арал да поговори с началника и да му обясни.

— Но изобщо ли не се боите от него? Поне в лошите му дни?

— Бих могла да плача за Ботари — каза бавно Корделия, — но не и да се страхувам от него. В лошите му дни или когато и да било. Ти също не трябва да се боиш. Това е… това е дълбока обида за него.

— Съжалявам. Много тъжна история. Не е изненадващо, че не говори за ескобарската война.

— Да, бих била… благодарна, ако се въздържиш да я споменаваш. Споменът е извънредно болезнен за него.

След кратък преход над залива стигнаха от селото в провинциалното имение на Воркосиган. Преди век замъкът бе играл ролята на аванпост за крепостта на езерния нос. Съвременните оръжия бяха извадили от употреба наземните укрепления и старата каменна казарма бе преустроена за по-мирни цели. Очевидно доктор Хенри беше очаквал нещо величествено, защото каза:

— По-малък е, отколкото очаквах.

Икономката на Пьотър им бе приготвила приятен обяд на украсената с цветя тераса до кухнята в южната част на замъка. Докато тя придружаваше групата навън, Корделия изостана до граф Пьотър.