Метаксас кимна на Сам.

Сам кимна на мен.

Доближихме Зауерабенд по диагонал.

— Сега! — рече ни Метаксас и ние се развихрихме.

Огромният Сам се метна и обви с дясната си ръка гърлото на Зауерабенд. Метаксас сграбчи лявата му китка и изви цялата му ръка назад, далече от сензорите на таймера, с който би могъл да ни се изплъзне в миг. Едновременно с него аз хванах дясната ръка на Зауерабенд, огънах я нагоре и го принудих да изтърве бръмчилката. Всичко това се случи за части от секундата и направи Зауерабенд напълно безпомощен. А придружителката побягна благоразумно с момичето, щом видя разигралата се недостойна сценка.

Сам бръкна под дрехите на Зауерабенд и го лиши от преправения таймер.

Чак тогава го пуснахме. Той явно бе помислил, че са му налетели разбойници, но ме видя и изгрухтя стъписано две-три срички.

— Мислеше се за много хитър, нали? — казах му.

Той погрухтя още малко.

— Бърникаше таймера и избяга, реши да припечелиш като контрабандист? — продължих аз. — Не ти се вярваше, че ще те заловим, а?

Не му разказах за изтощителните седмици. Не му разказах и за времевите престъпления, които самите ние извършихме, за да го открием — парадоксите, разпръснати назад и напред по линията, ненужното удвояване. Не му разказах, че току-що отделихме шестте му години като византийски кръчмар в миниатюрна вселена, която от негова гледна точка не съществуваше в никакъв смисъл. Не му разказах и за поредицата от събития, която го направи съпруг на Пулхерия Ботаниатес в онази откъсната вселена. Всичко това не се бе случило. Нямаше да съществува кръчмар на име Ираклис Фотис, който продава гозби и вино на византийците през 1100–1105 година.

Метаксас извади резервен, нормален таймер, който си носеше специално за този момент.

— Сложи го! — заповяда и Зауерабенд се подчини намусено.

А аз му казах:

— Връщаме се в 1204 година, горе-долу в момента, в който ти отпраши. След това ще довършим екскурзията и ще скочим напред по линията в 2059 година. Господ да ти е на помощ, Зауерабенд, ако ми навлечеш нови неприятности. Няма да докладвам за твоите времеви престъпления, защото съм милостив човек, макар че неразрешен скок като твоя си е криминално деяние. Но подразниш ли ме с каквото и да е до мига, когато ще се отърва от тебе, ще те съсипя заради тази история. Ясно ли ти е?

Той кимна още по-намръщено.

Извих глава към Сам и Метаксас.

— Мога да се справя с това нататък. Благодаря ви за всичко. Нямам думи да ви кажа колко…

— Не се и опитвай — не се стърпя Метаксас и двамата скочиха напред по линията.

Настроих новия таймер на Зауерабенд и своя.

— Да вървим.

Скочихме в 1204 година.

В четири часа без четвърт в тази твърде позната ми нощ през 1204 година аз изкачих за пореден път стъпалата в странноприемницата, този път заедно със Зауерабенд. Джъд Б крачеше неспокойно зад вратата на стаята. Той грейна, когато зърна моя пленник. Зауерабенд явно се озадачи от удвоеното ми присъствие, но не посмя да каже нищо.

— Влизай — заповядах му. — И не бъзикай проклетия таймер, иначе ще си изпатиш.

Зауерабенд влезе, а аз казах на Джъд Б:

— Кошмарът свърши. Сграбчихме го, взехме му таймера, сложихме му нормален и ето го тук. Цялата операция отне само някакви си четири часа, ако не греша.

— И още незнайно колко седмици търчане напред-назад по линията.

— Вече няма значение. Върнахме го. Започваме от нулата.

— И сега сме двама — изтъкна Джъд В. — Ще измъдрим ли малкото си споразумение за редуването?

— Ще го измъдрим. Единият от нас остава с тези смешници, завежда ги напред до 1453 година, както е по програма, и накрая ги прибира в двайсет и първи век. Другият отива във вилата на Метаксас. Искаш ли да хвърлим монета?

— Защо не?

Той извади византин на Алексий I от кесията си и ми предложи да го огледам, за да няма съмнения. Всичко беше наред, на аверса бе изобразена изправената фигура на Алексий, на реверса — Христос на трон. Решихме, че Алексий е ези, а Исус — тура. Подхвърлих монетата нависоко, посрещнах я с опакото на дланта си и шляпнах отгоре другата си длан. По усещането познах, че се падна ези.

— Тура — избра другият Джъд.

— Нямаш късмет, амиго.

Показах му монетата. Той направи гримаса и си я взе.

— Остават ми три-четири дни с тази екскурзия, нали? — каза унило. — После две седмици почивка, които не мога да прекарам в 1105 година. Това означава, че можеш да ме очакваш във вилата на Метаксас след седемнайсет или осемнайсет дни по абсолютната скала.

— Нещо подобно — потвърдих аз.

— И през това време ти ще се кефиш като пощурял с Пулхерия.

— Естествено.

— Оправи я веднъж и от мен — промърмори той и влезе в стаята.

Слязох долу, опрях гръб на една колона и отделих половин час да си припомням всички скокове в тази побъркваща нощ, за да съм сигурен, че няма да се изтърся в 1105 година с поредното времево изместване. Тъкмо сега не биваше да сбъркам в сметките и да се появя в момент преди цялата дивотия със Зауерабенд, за да не заваря Метаксас, за когото историята все едно ще звучи на китайски.

Направих си сметките.

Скочих.

И отново се добрах до прелестната вила.

Всичко се бе уредило идеално. Метаксас ме прегърна ликуващо.

— Времевият поток отново е непокътнат — осведоми ме той. — Върнах се от 1100 година само преди два часа, но успях да проверя как е тук. Съпругата на Лъв Дука носи името Пулхерия. Някакъв си Ангел е съдържател на кръчмата, която Зауерабенд притежаваше. Никой не помни нищо. Ти си в безопасност.

— Не знам как да ти кажа колко съм…

— Пропусни тази част, ако може.

— Щом предпочиташ. Къде е Сам?

— Напред по линията. Трябваше да се връща на работа. И аз ще направя същото. Моята почивка свърши и ми предстои екскурзия в средата на декември 2059 година. Така че ще отсъствам две седмици и ще бъда отново тук на… — той пресметна наум, — … на 18 октомври 1105 година. Ами ти?

— Оставам тук до 22 октомври. Дотогава ще изтече почивката на моето алтер его и той ще ме замести тук, а аз се прехвърлям напред по линията да поема следващата си екскурзия.

— Така ли сте се разбрали? Редувате се?

— Това е единственият начин.

— Вероятно си прав — каза Метаксас.

Но не бях прав.

Метаксас скочи, а аз се изкъпах. След това, напълно спокоен за пръв път след — както ми се струваше — няколко геоложки ери, започнах да обмислям близкото си бъдеще.

Първо да подремна. После да похапна. И тогава — в града, за да се видя с Пулхерия, която е върната на подобаващото й място в дома на Дука и изобщо няма представа за чудатите метаморфози, преобразили временно съдбата й.

Ще се любим, ще се върна във вилата, сутринта пак ще отида в града и…

И престанах да кроя планове, защото Сам се появи неочаквано и ги пръсна на парченца.

Носеше византийско наметало, но то очевидно бе грабнато много припряно, защото виждах под него обикновени дрехи от текущото време. Изглеждаше изтормозен и разстроен.

— Какво те води насам, по дяволите? — промърморих аз.

— Правя ти услуга.

— Ъ?

— Казах, че дойдох да ти направя услуга. И няма да се застоявам, защото не искам времевият патрул да подгони и мен.

— Значи времевият патрул е подгонил мен?

— Можеш да си заложиш белия гъз на това! — изрева Сам. — Грабвай си нещата и се махай оттук по-скоро! Трябва да се скриеш някъде, може би три-четири хилядолетия назад по линията. По-чевръсто де!

И той се зае да събира някои от моите вещи, пръснати из стаята. Хванах го за ръката.

— Няма ли да ми обясниш какво става? Седни и не се дръж като маниак. Нахлуваш тук с милион километра в час и…

— Добре — съгласи се той. — Добре. Ще ти сдъвча всичко на малки хапки, а ако арестуват и мен, така да бъде. Затънал съм в прегрешения. Заслужавам да ме арестуват.