Представях си какви ли не сценарии. Например:

Изкрънквам си да бъда представен на Пулхерия. Все някак успявам да остана насаме с нея. Протягам ръка към прекрасната й плът. Тя се разпищява, телохранителите ме сграбчват и ме очистват. Когато не се явявам на работа след почивката, времевият патрул ме проследява, научава какво ме е сполетяло, спасява ме и ме обвинява във времево престъпление.

Или:

Изкрънквам си да бъда представен и т.н., съблазнявам Пулхерия. И тъкмо двамата да свършим заедно, съпругът нахълтва в спалнята и ме намушква. Следва остатъкът от първия сценарий.

Или:

Влюбвам се толкова лудо в Пулхерия, че офейквам с нея в някоя далечна точка на времето, да речем 400 г. пр.н.е. или 1600 г. н.е. и двамата заживяваме щастливо, докато патрулът не ни намери. Връщат нея в съответния момент от 1105 година, а мен обвиняват във времево престъпление.

Или…

Още десетина възможни ситуации с все същия унил край. Затова устоях на изкушението да прекарам почивката си в 1105 година и да душа около Пулхерия. За да угодя на мрачното си настроение от незадоволения нагон, аз се записах на екскурзия в чумните години.

Само гаднярите, изродите, психарите и извратените отиват на такива екскурзии, което означава, че за тях винаги има опашка от чакащи. Но като куриер в почивка аз прередих турист и се вмъкнах в първата достъпна група.

Има четири редовни маршрута на „черната смърт“. Единият е към Крим през 1347 година и показва настъплението на чумата от Азия. Кулминацията на тази екскурзия е обсадата на Кафа, генуезко търговско пристанище на Черно море, от монголските пълчища на хан Джанибек. Хората му падали като гнили круши от чумата и той запращал труповете им с катапулти в крепостта, за да зарази генуезците. За този маршрут резервациите се правят една година предварително.

Генуезците пренесли „черната смърт“ на запад в Средиземноморието и вторият маршрут ви отвежда в Италия през есента на 1347 година, за да гледате как се разпространява на континента. Присъствате на масовото изгаряне на евреи, които били нарочени за причинители на епидемията чрез отравяне на кладенците. Третият маршрут е във Франция през 1348 година, а четвъртият — в Англия през пролетта на 1349 година.

Отделът за резервации успя да ме вмести в английската екскурзия. По обяд се засилих натам с капсула и пристигнах само два часа преди групата да скочи назад по линията. Нашият куриер беше висок мъж с мъртвешки вид на име Райли, с бухнали вежди и зле поддържани зъби. Изглеждаше малко чудат, което си е задължително, за да се заемеш с подобен времеви маршрут. Поздрави ме дружелюбно, макар и вкиснато, и ми взе мерките за защитен костюм.

Този костюм си е по-скоро скафандър изцяло в черно. Носиш стандартен двуседмичен модул за пречистване на въздуха, храниш се през тръбичка от запасите в скафандъра и се освобождаваш от отпадъците с трудна и сложна процедура. На туристите внушават, че ако отворят скафандъра си дори за десет секунди, ще бъдат зарязани в чумното време. И макар че това изобщо не е вярно, още не се е случвало турист да провери дали службата на времето го залъгва.

Тези екскурзии са сред малкото, които започват и завършват в една и съща пространствена точка. Не искаме завръщащите се групи да изскачат къде ли не с чумни бацили по скафандрите. Затова службата на времето е белязала с червена боя местата за скокове в средновековния край на маршрутите. Когато твоята група е готова да се прибере у дома, отиваш на очертаното място и оттам скачате напред по линията. Появявате се под херметичен стерилен купол. Свалят ви скафандрите и ви обеззаразяват безмилостно, преди да се върнете в двайсет и първи век.

— Това, което ви предстои да видите — поде Райли с гробовен глас, — не е реконструкция, симулация или представление. Това е истината без никакво преувеличение.

Пренесохме се назад по линията.

Покрити с черната пластмаса на защитните си костюми, ние вървяхме един след друг през земята на мъртвите.

Никой не ни обръщаше внимание. Във времена като тези дори нашите скафандри не изглеждаха нелепи. Черното беше логичният избор, пълното закриване на тялото и лицето — още по-логично. И макар че материалът изглеждаше малко не на мястото си в четиринайсети век, никой не прояви любопитство. Мъдрите хора си стояха вкъщи и стягаха здраво юздите на любопитството си.

Онези, които ни виждаха, сигурно си мислеха, че сме свещеници, тръгнали на молитвено поклонение. Мрачните ни дрехи, подредбата в колона по един и безстрашието, с което навлизахме и в огнищата на зараза, ни белязваха като Божи люде… или Слуги на Сатаната. Кой би се осмелил да ни досажда и в двата случая?

Камбани звъняха в безжизнено опело по цял ден и през половината нощ. Светът наоколо беше едно непрестанно погребение. Над Лондон висеше потискаща мараня. През целия ни престой небето си оставаше сивкаво-пепеляво. Не защото природата подсилваше жалейката по починалите. Мътилката беше човешко дело, защото в Англия горяха хиляди огньове, за да погълнат дрехите, костите и плътта на погубените от болестта.

Виждахме жертви на чумата във всичките й стадии — от ранното залитане до по-късното треперене и потене чак до гърчовете.

— Началото на болестта — редеше Райли невъзмутимо до безчувственост — се разпознава по втвърдяване и подуване на жлезите подмишниците и в слабините. Подутините бързо се уголемяват до размера на яйца или ябълки. Погледнете онази жена…

Тя беше млада, изнурена, смазана от ужаса. Опипваше отчаяно нарастващите подутини и се клатушкаше покрай нас по задимената улица.

— Следват — продължи Райли — черните петна, отначало по ръцете и бедрата, после по цялото тяло. Появяват се циреите, чието пробождане и изстискване не носи никакво облекчение. По-нататък изпадат в делириум, безумие, а смъртта настъпва винаги на третия ден след появата на подутините. Погледнете тук… — Жертва в последния стадий, захвърлена да стене на улицата. — И тук… — Бледи лица, надничащи от прозорец. — И там… — Купчина трупове пред вратата на конюшня.

Къщите бяха залостени, работилниците и дюкяните — със заковани врати и прозорци. На улицата бяха само заразените, щъкащи в безнадеждно търсене на лечител, на поп, на чудотворец.

От далечината до ушите ни стигаха накъсани, изтерзани звуци на какви ли не инструменти. Райли май остана доволен.

— Шествие на бичуващи се покаяници! — извика въодушевен. — Елате с мен, не бива в никакъв случай да го изпуснем!

Бичуващите се дойдоха по кривите улици — голи до кръста мъже и жени, мръсни и окървавени. Някои свиреха, повечето размахваха камшици с възелчета на жилите и неуморно биеха с тях по голите си гърбове, гърди, бузи, ръце, чела. Мънкаха фалшиво псалми, стенеха измъчено, препъваха се напред. Някои вече бяха болни. Без да ни погледнат, те се затътриха по безлюдна пресечка към опустяла църква.

А ние — щастливите туристи във времето, продължихме да прекрачваме мъртвите и умиращите, защото нашият куриер искаше да изпием чашата на това преживяване до дъното.

Гледахме как струпаните за изгаряне тела почерняват и се пукат.

Гледахме как гният други тела, нахвърляни в полето.

Гледахме как поразен от чумата мъж събори на земята поразена от чумата жена и разтвори краката й за последно, отчаяно задоволяване на похотта.

Гледахме как яхнали конете си свещеници бягаха от своето паство, молещо небесата за милост.

Влязохме в неохраняван от никого дворец, за да гледаме как наплашени хирурзи пускат кръв на умиращ благородник.

Видяхме друга колона от странни, покрити с черно от главата до петите същества, които пресякоха пътя ни под ъгъл, лицата им бяха скрити зад огледални плочки. Потреперихме от грозотата на това кошмарно шествие, на тези безлики демони и твърде бавно осъзнахме, че сме се засекли с друга група туристи.

Райли ни беше подготвил хладнокръвно статистическо резюме.

— Смъртността от чумата е била от една осма до две трети от населението в различните области. Според приблизителните оценки Европа е загубила една четвърт от населението си. Заедно с другите заразени райони в света смъртността е била общо около трийсет и три процента. Иначе казано, подобна епидемия в наше време би отнела живота на повече от два милиарда души.