Разбира се, той беше принуден да го прави. В града на Юстиниан вече имаше петдесетина, може би и стотина времеви варианта на Темистоклис Метаксас, водещи поредните туристи. Професионалната гордост не би му позволила да се сблъска със самия себе си.

— Сега в Константинопол има две фракции — обясни той. — Наричат се Сините и Зелените. Всяка се състои от около хиляда мъже, размирници от първия до последния, а влиянието им е значително по-голямо, отколкото подсказва техният брой. Фракциите не са чак политически обединения, но пък са нещо повече от обикновени запалянковци. Сините са по-скоро аристократи, Зелените са свързани с по-низшите класи и с търговското съсловие. Всяка фракция подкрепя определен отбор на игрите в Хиподрума, но същевременно се опитва да прокарва и определена политика в управлението на държавата. Юстиниан открай време симпатизира на Сините, а Зелените не му се доверяват. Но като император, той се старае да изглежда неутрален. Всъщност му се иска да смаже и двете фракции, защото смята, че застрашават властта му. Напоследък всяка нощ фракциите вилнеят по улиците. Погледнете — онези там са от Сините.

Метаксас кимна към скупчените отсреща осем-девет мъже с вид на нагли безделници. Косите им падаха на раменете, брадите и мустаците провисваха, бяха подкастрили само космите, които биха им закривали очите. Туниките им бяха пристегнати в кръста, но се разширяваха стряскащо към раменете. Бричовете и наметалата им пъстрееха в крещящи цветове, всеки носеше и къс двуостър меч. Изглеждаха жестоки и опасни отрепки.

— Почакайте ме тук — каза Метаксас и отиде при тях. Сините го посрещнаха като стар приятел. Тупаха го по гърба, смееха се, крещяха весело. Не чувах разговора, но виждах как Метаксас им стиска ръцете и приказва бързо, увлечено, със самочувствие. Някой му предложи манерка с вино и той отпи охотно. После залитна към мъжа, уж опиянен внезапно, измъкна ловко меча му от ножницата и се престори, че го намушква. Грубияните се зарадваха шумно на шегата. После Метаксас се обърна и ни посочи. Онези кимаха, зяпаха хищно жените, намигаха, ръкомахаха. Накрая ни повикаха да отидем при тях.

— Нашите приятели ни канят като техни гости на Хиподрума — обяви Метаксас. — Надбягванията започват идната седмица. А тази нощ се съгласиха да ги придружим във веселбата им.

Не повярвах на ушите си, че чувам това. Когато бях с Капистрано, се промъквахме незабелязано, внимавахме да не се набиваме на очи, защото в тези времена нощта носеше само убийства и насилия, а законите преставаха да действат по здрач. Защо Метаксас се осмеляваше да ни забърка с явни престъпници?

Но той се осмели. И през тази нощ ние кръстосвахме из Константинопол, за да гледаме как Сините грабят, насилват и убиват. За жителите на града смъртта дебнеше на всеки ъгъл. Ние бяхме недосегаеми, привилегировани свидетели на вихрещия се ужас. А Метаксас оглавяваше безчинствата като смалено копие на сатаната, забавляваше се със своите приятелчета и дори им посочи една-две от жертвите.

Сутринта всичко беше като сън. Кървавите призраци изчезнаха с нощта. Оглеждахме града под бледите лъчи на зимното слънце и слушахме историческия коментар на Метаксас.

— Юстиниан е бил велик завоевател, велик законодател, велик дипломат и велик строител. Такава е присъдата на историята. Имаме също и „Тайната история“ на Прокопий, в която се твърди, че Юстиниан е бил и негодник, и глупак, а съпругата му Теодора — демонична развратница и злодейка. Познавам този Прокопий. Добър човек и изкусен писател, но и прекален пуритан, освен това е лековерен. Само че за Юстиниан и Теодора е прав. Юстиниан е велик във великите дела и ужасяващо зъл в дреболиите. Теодора… — Метаксас се изплю — … е курва над курвите. Танцува гола на официалните банкети на императора, фръцка се с тялото си публично, спи със слугите си. Чувал съм, че се сношавала също с кучета и магарета. Тя е точно толкова пропаднала, колкото я описва Прокопий.

Очите на Метаксас блеснаха лукаво. Нямаше нужда да ми казва, че е лягал с Теодора.

По-късно същия ден той ми прошепна:

— Мога да го уредя и за тебе. Рискът е незначителен. Мечтал ли си изобщо да преспиш с императрицата на Византия?

— Рискът…

— Какъв риск? Имаш си таймер! Можеш да се измъкнеш! Повярвай ми, момко, тя е същинска акробатка! Ще си кръстоса петите зад ушите ти. Ще те схруска. Мога да те уредя. Византийската императрица! Жената на Юстиниан!

— Не на тази екскурзия! — избълвах аз. — Друг път. Още съм новак в тези неща.

— Плашиш се от нея.

— Още не съм готов да изчукам императрица — изрекох сериозно.

— Всички останали го правят!

— И куриерите ли?

— Повечето.

— Следващия път — обещах аз.

Но идеята ме отвращаваше. Трябваше да се измъкна някак. Метаксас не ме разбираше. Нито бях свенлив, нито се боях, че Юстиниан ще ме сгащи. Не можех обаче да се насиля, за да се набъркам в историята по този начин. Пътешествията назад по линията още бяха като фантазия за мен. Но да го набутам на прочутото чудовище Теодора би приземило тази фантазия с трясък. Метаксас ми се присмиваше, дори се настрои презрително за малко. Но след време ми каза:

— И така е добре. Не ми позволявай да те пришпорвам. Но когато си готов за нея, не пропускай удоволствието. Лично аз ти я препоръчвам.

Останахме още два дена да наблюдаваме началото на бунтовете. Игрите по случай новата година наближаваха, Сините и Зелените буйстваха все повече. Безчинствата им застрашаваха с анархия. Никой не беше в безопасност на улиците по тъмно. Разтревоженият Юстиниан им заповяда да прекратят тормоза над хората и неколцина от главатарите им бяха арестувани. Осъдиха седмина на смърт — четирима чрез обезглавяване, защото ги бяха заловили с оръжие в ръка, другите трима — чрез обесване като заговорници.

Метаксас ни заведе на това зрелище. Един от Сините оцеля при първия опит да го обесят, защото въжето се скъса от тежестта му. Стражите на императора пак го провесиха и пак не го довършиха, въпреки че въжето остави ярки дълбоки следи по шията му. Оставиха го настрана, докато се разправят с един от Зелените, но и тази работа оплескаха два пъти. Канеха се да бесят за трети път омаломощените си жертви, но от близкия манастир се втурнаха вбесени монаси, сграбчиха осъдените насред бъркотията и ги откараха с лодка през Златния рог, за да им дадат убежище в някаква църква на отсрещния бряг. Метаксас, видял това неведнъж, се кикотеше неудържимо. Неговото лице ми се привиждаше хилядократно умножено из тълпата, събрала се да гледа екзекуциите.

После започнаха състезанията в Хиподрума и ние отидохме там като гости на бандата Сини, с която се бе сдушил Метаксас. Имахме си многолюдна компания — стотина хиляди византийци се бяха натъпкали по трибуните, но за нас имаше запазени места.

Мъчех се да открия къде е другото ми „аз“ с Капистрано и туристите от предишната екскурзия. В такава навалица беше невъзможно да зърна себе си, затова пък се нагледах на незнайно колко екземпляри от Метаксас.

Когато се добрахме до местата си, русото момиче от „Принстън“ ахна:

— Погледнете натам! Онези неща от Истанбул!

Насред арената стърчаха в редица познати паметници, които бележеха границата между външното и вътрешното състезателно трасе. Колоната със змиите от Делфи, пренесена тук по волята на Константин, заедно с големия обелиск на Тутмос III, откраднат от Египет по заповед на първия Теодосий. Блондинката си ги спомняше от Истанбул напред по линията, където още си стърчат, макар че Хиподрума отдавна го няма.

— Но къде е третият? — учуди се тя.

— Този обелиск още не е издигнат тук — тихо я сгълча Метаксас. — По-добре да не обсъждаме това.

Беше третият ден от игрите — фаталният. Зло, гадно настроение тегнеше над тази арена, където императори се бяха издигали и сгромолясвали. Знаех, че в предишните два дена е имало враждебни възгласи, когато Юстиниан се появявал в имперската ложа. Тълпата му крещяла да освободи главатарите на фракциите, но той пренебрегнал виковете и дал знак да започнат надбягванията. В този ден — 13 януари, Константинопол щеше да изригне. Туристите във времето обожават катастрофите, а тази си я биваше. И това знаех. Бях я гледал.