— Да отидем при другите — подкани ме Метаксас.

Изтягаха се на дивани до малкия басейн в двора и дъвчеха късчета печено месо, които робини в прозирни роби пъхаха в устите им. Тук бяха двама от колегите ми — Колетис и Папас, които се наслаждаваха на почивката си. Папас с провисналите мустаци някак успяваше да изглежда натъжен и когато пощипваше закръглено персийско задниче, но Колетис, пълен и шумен, беше в добра форма, пееше и се кикотеше. Трети мъж, когото не познавах, се взираше в рибите, щъкащи из басейна. Макар да носеше роба, типична за дванайсети век, лицето му тутакси издаваше в него мой съвременник. Познах.

— Запознай се с академичен магистър Паул Шпеер — каза ми Метаксас на английски. — Дошъл е по работа. Доктор Шпеер, запознай се с времеви куриер Джъд Елиът.

Докоснахме длани официално. Шпеер беше на около петдесет години, изглеждаше леко съсухрен — блед дребосък с ъгловато лице и нервно шарещи очи.

— За мен е удоволствие — кимна ми той.

— А това е Евдокия — продължи със запознанствата Метаксас.

Разбира се, забелязах я в мига, когато влязох в двора. Слабичко момиче с кестенява коса, със светла кожа, но тъмни очи, на деветнайсет-двайсет години. Цялата беше окичена с бижута и си личеше от пръв поглед, че не е робиня. Дрехата й обаче изглеждаше твърде смела според византийските нрави — състоеше се само от ивици полупрозрачна коприна, омотани два пъти около тялото й. Там, където се опъваше, виждах малки щръкнали гърди, по момчешки тесен ханш, плосък корем и дори смътно прозираше триъгълникът от косми между бедрата й. Предпочитам тъмнокоси и мургави жени с по-пищни извивки, но и тази Евдокия ми се стори особено привлекателна. Тя изглеждаше напрегната като свита пружина, настръхнала от стаена ярост и жар.

Вторачи се в мен с невъзмутимо самочувствие и показа одобрението си, като опря юмруци в хълбоците си и изви гръб. От движението платът прилепна още повече и показа голотата й отдолу доста по-подробно. Усмихна ми се и очите й блеснаха похотливо.

Метаксас пак ми заговори на английски:

— Разказах й за тебе. Тя е моя прапра… и така нататък… баба. Опитай я как е в леглото тази нощ. Върти си задника невероятно!

Евдокия се засмя още по-приветливо. Не знаеше какво ми казва Метаксас, но сигурно се досещаше, че говори за нея. Опитах да не се пуля твърде нахално към достъпните за погледа прелести; Редно ли беше да изчукам прапра… и така нататък… бабата на домакина?

Разголена хубава робиня ми поднесе агнешко с маслини. Преглъщах, без да усещам вкуса. Парфюмът на Евдокия гъделичкаше приятно ноздрите ми.

Метаксас ми даде пълна чаша вино и ме дръпна към германеца.

— Доктор Шпеер е тук с мисията на събирач. Той изучава класическата гръцка драма и издирва загубени пиеси.

Малко оставаше Шпеер да тракне с токове. Долавях, че е от онези тевтонски педанти, които непременно се представят с пълната си академична титла. „Ахтунг! Влиза академичният магистър хер Шпеер!“

— Досега търсенето ми се увенча с успех — сподели той. — Разбира се, тепърва започвам, но във византийските библиотеки вече се сдобих с „Навзикая“ и „Триптолем“ на Софокъл, също с „Андромеда“, „Пелиад“, „Фаетон“ и „Едип“ на Еврипид, както и с почти пълен ръкопис на „Жените от Етна“ на Есхил. Както можете да се убедите, справям се добре.

Не си позволих да му напомня, че времевият патрул гледа крайно неодобрително на спасяването на загубени шедьоври. Във вилата на Метаксас всички бяхме нарушители на правилата, както и съучастници във всякакви времеви престъпления.

— Имате ли намерение да отнесете ръкописите със себе си напред по линията? — попитах го.

— То се знае.

— Но нали не можете да ги публикувате! Какво ще ги правите?

— Ще ти изучавам — заяви академичният магистър Шпеер. — Ще вниквам по-задълбочено в гръцката драма. След време ще поставя всеки ръкопис на такова място, където е много вероятно да бъде открит от археолози. Така светът отново ще притежава тези пиеси. Съвсем дребно нарушение, не сте ли съгласен? Нима трябва да се смятам за зъл човек, защото искам да обогатя оскъдното наследство, останало ни от Софокъл?

Според мен човекът си беше прав.

Отдавна ми се струваше, че е проява на смешна плашливост да обявиш за незаконни експедициите назад по линията, чиято цел е да спасяват унищожени ръкописи или картини. Признавам, че никак не е желателно да пуснеш някого в 1600 година, за да отмъкне „Пиета“ на Микеланджело или „Леда“ на Леонардо. Това си е промяна на миналото и тежко престъпление, защото „Пиета“ и „Леда“ трябва да ги има година след година чак до текущото време, а не да прескочат наведнъж четири века и половина. Но защо да не придобием онези творби, които все още нямаме? Кому ще навредим?

— Абсолютно прав си, доктор Шпеер! — заяви и Колетис. — Да му се не види, нали разрешават на историците да проучват миналото, за да поправят историята как ли не според фактите. И когато представят пред обществото новите си версии, твърде сериозно променят знанията ни!

— Да — присъедини се Папас. — Както се случи например, когато изясниха, че лейди Макбет всъщност е била мила жена, която се е борила напразно да укроти безумните стремежи на своя кръвожаден мъж. Ами разкритията за Мойсей? Или това, което научихме за Ричард III? Или истината за Жана д’Арк? Преправихме и закърпихме историята на милион места, откакто започнаха пътешествията с ефекта на Бенчли, и защо…

— Защо да не запълним и празнотите в историята на литературата? — подхвана Колетис. — Наздраве за доктор Шпеер! Отмъкни всяка проклета пиеса, която докопаш!

— Рисковете са големи — завъртя глава Шпеер. — Ако ме заловят, наказанието ще бъде сурово, вероятно ще бъда изгонен от научна работа. — Каза го така, сякаш по-скоро би се лишил от половите си органи. — Законът е толкова глупав… а онези във времевия патрул са толкова наплашени, все се тревожат и за промените, които носят добро.

За времевия патрул няма добри промени. Те се примиряват с пренаписването на историята, защото в случая са безсилни — действащите закони изрично разрешават тези проучвания. Но същите закони забраняват пренасянето напред по линията на всякакви материални обекти освен онези, които са необходими в работата на Службата на времето. И патрулните прилагат законите строго.

— Ако търсите гръцки пиеси — обадих се аз, — защо не тършувате в Александрийската библиотека? Там ще намерите поне десет пъти повече от малкото, които са били запазени по времето на Византия.

Академичният магистър Шпеер ми се усмихна, все едно бях любознателно, но наивно дете.

— Естествено е Александрийската библиотека — обясни важно — да бъде главната цел на учени като мен. Затова я охранява непрекъснато човек от времевия патрул, представящ се за писар. Както чувам, извършва по няколко ареста всеки месец. Няма да поема такъв риск. Тук — във Византия, целта ми е по-трудно постижима, но и не се набивам на очи чак толкова. Ще продължавам да търся. Все още се надявам да намеря около деветдесет пиеси на Софокъл и поне още толкова на Есхил, както и…

Вечерята беше същинско пиршество. Преяждахме със супи, задушено, с печени патици, риба, свинско, агнешко, аспержи, гъби, ябълки, смокини, артишок, твърдо сварени яйца, сирене, салати и се наливахме с вино. За да бъдем любезни към Евдокия, разговаряхме на гръцки и изобщо не споменавахме пътешествията във времето или неправдите, причинени от времевия патрул.

Когато дойдоха да ни забавляват шутове джуджета, аз помолих Метаксас да се дръпнем встрани от останалите.

— Искам да ти покажа нещо.

Дадох му навития пергамент, на който бях записал родословното си дърво. Той го погледна и свъси вежди.

— Какво е това?

— Моето потекло. Чак до седми век.

— Кога успя да свършиш всичко това? — прихна Метаксас.

— В предишната си почивка.

Разказах му за дядо Пасилидис, Григорий Маркезинис и Никифор Дука.

Метаксас се зачете по-внимателно.