— Не може — увери ме Сам. — Автоматичните буфери се задействат и ни изритват мигновено в началната точка. Само че така се хаби енергия, което никак не допада на службата на времето. Затова винаги се стремим да намерим преди скока някое местенце, на което няма да се блъскаме. Да се долепиш до стена на сграда обикновено е добър избор, стига да си съвсем сигурен, че я е имало и по времето, в което се прехвърляш.

— А ние в кое време отиваме?

— Скачай и ще видиш.

Градът оживя. Хора в дрехи от двайсетото столетие вървяха по улиците — мъжете с вратовръзки, жените с поли до коленете. Не се виждаше много плът, дори едно зърно на гърда нямаше на показ. Наоколо ръмжаха автомобили и бълваха отработени газове, от които започна да ми се драйфа. Ехтяха клаксони. Трещяха пневматични чукове. Шумотевица, воня, грозотия.

— Добре дошъл в 1961-ва — кимна ми Сам. — Джон Ф. Кенеди току-що е положил клетва като президент. Първият Кенеди, чатна ли? Онова нещо горе е реактивен пътнически самолет. Ей там има светофар. Показва кога е безопасно да пресечеш улицата. Това, което стърчи до нас, е улична лампа. Захранват ги с електричество. Няма подземни нива. Това тук, пред тебе, е целият Ню Орлиънс. Какво ще кажеш?

— Интересно за разглеждане, но не бих искал да живея тук.

— Вие ли ти се свят? Гади ли ти се? Гнус ли те е?

— Де да знам.

— Позволено ти е. Всеки преживява поне лек темпорален шок, когато зърне за пръв път миналото. Струва ти се някак по-вмирисано и по-хаотично, отколкото си очаквал. Някои кандидати за работа се спихват в мига, когато попаднат малко по-назад по линията.

— Не се спихвам.

— Браво на тебе.

Взирах се в жените, чиито гърди и задници бяха стегнати в още плат под дрехите, в мъжете с техните сковани бледи лица, във врещящите деца. „Бъди Обективен — увещавах самия себе си. — Нали си избрал да изучаваш другите епохи, другите култури?“

Някой ни посочи с пръст и кресна:

— Глей ги тия битници, бе!

— Продължаваме нататък — реши Сам. — Забелязаха ни.

Нагласи таймера ми и скочихме.

Същият град. Само че век по-рано. Същите здания, уж неподвластни на времето с меките си цветове. Никакви светофари, пневматични чукове и улични лампи. Вместо по улиците да се стрелкат ръмжащи коли, имаше файтони.

— Не можем да се застояваме — подхвърли Сам. — Дрехите ни са твърде смахнати, а и не искам да се преструвам на роб. Нататък.

Прехвърлихме се.

Градът изчезна. Стояхме насред мочурище. На юг се кълбяха мъгли. Мъх лепнеше по стройни дървета. Огромно птиче ято затъмняваше небето.

— Годината е 1382-ра — осведоми ме моят гуру. — Хвъркатите над нас са диви гълъби. А дядото на Колумб още е девственик.

Скачахме все по-назад. 897 година. 441-ва. 97-а. Имаше съвсем малко промени; По едно време двамина голи индианци минаха наблизо. Сам им се поклони любезно. Те ни кимнаха дружелюбно, почесаха се по слабините и продължиха нехайно по пътя си. Не се развълнуваха от срещата с гости от бъдещето. Скочихме.

— Година първа от новата ера — съобщи Сам.

Скочихме.

— Върнахме се назад още дванайсет месеца — продължи той — и сега сме в първата година преди Христа. Лесно е да се оплетеш в сметките. Но ако си я представиш като 2059 година преди настоящето, а идната година — като 2058-а ПН, няма начин да се объркаш.

Пренесохме се назад чак до 5800 г. ПН. Откривах дребни разлики в климата — понякога беше по-сухо и хладно. После поехме напред на скокове през петстотин години. Сам се извини, че всичко наоколо е толкова неизменно. Обеща ми, че ще видя по-интересни промени, когато тръгна назад по линията в Стария свят. Стигнахме до 2058-а и отидохме в службата на времето. Влязохме в празния кабинет на Хершковиц и поспряхме, докато Сам регулираше още веднъж таймерите.

— Трябва да внимавам — обясни той. — Искам да сме в кабинета трийсет секунди след изчезването ни. Ако се объркам дори мъничко, ще се натъкнем на себе си и ще загазя.

— Тогава защо не играеш на сигурно и не нагласиш таймерите да ни върнат пет минути по-късно?

— Професионална гордост — отсече Сам.

Пренесохме се напред по линията от празния кабинет в момент, когато Хершковиц седеше зад бюрото си и се взираше към мястото, на което бяхме — в собственото му време — трийсет секунди по-рано.

— Е, как беше?

Сам грейна.

— Яки топки има хлапето. Аз казвам да го вземем.

Така ме приеха като стажант в службата на времето, при времевите куриери. Заплатата си я биваше, а възможностите, които се откриваха пред мен, изглеждаха безкрайни. Отначало обаче имаше обучение. Не позволяват на новобранците просто така да размотават туристи в миналото.

Още седмица не се случи нищо особено. Сам пак ходеше на работа в смъркалницата, аз лентяйствах. Накрая ме привикаха в средището на службата на времето, за да ми наливат ум в главата.

В моята група бяхме осмина новаци. Представлявахме много опърпана сбирщина. Възрастта ни се простираше от малко над двайсет до — поне тъй ми се стори — доста над седемдесет. Половата ни принадлежност пък обхващаше целия диапазон от мъжа до жената с какви ли не междинни разновидности. В отношението към живота обаче всички си приличахме по ненаситност. Нашият наставник Наджиб Даджани не беше по-свестен от нас. Сириец, чието семейство приело юдаизма след израелската окупация — изцяло по делови съображения, — той носеше на гърдите си лъскава, набиваща се на очи звезда на Давид в знак на верската си принадлежност. Само че когато се разсейваше или притесняваше, чувахме го да призовава Аллах или да се кълне в брадата на Пророка. Не бих се зарадвал, ако тъкмо той беше в попечителския съвет на моята синагога… стига да принадлежах към някоя синагога, разбира се. Даджани изглеждаше като театрална версия на арабин, мургав и зловещ, винаги носеше тъмни очила и изобилие от тежки златни пръстени (от което ни се привиждаше, че има дванайсет-тринайсет пръста), а заучената приятелска усмивка май откриваше няколко реда извънредно бели зъби. По-късно научих, че го отстранили от изгодното водене на туристи да гледат разпъването на Исус и го понижили в инструктор за цели шест месеца. Наказанието му било наложено от времевия патрул. Изглежда си пълнел джобчето допълнително, като продавал напред и назад по линията парченца от Истинския кръст. Правилата не допускат куриерът да злоупотребява с работата си за лична изгода. Патрулът се разярил най-много не от това, че Даджани пробутвал фалшиви реликви. Напротив — били самата автентичност.

Започнахме с исторически увод.

— Платени пътувания във времето — поучаваше ни Даджани — се осъществяват от около две десетилетия. Както е известно, изследванията на ефекта на Бенчли започнали още към края на миналия век, но властите не биха разрешили на частни лица да навлязат в темпонавтиката, преди да бъде установено, че това е напълно безопасно. По този начин властите се грижат за добруването ва всички ни.

Той намигна пресилено, но зад тъмното стъкло се видя само разкривяването на веждата му.

Седналата отпред мис Далесандро се оригна пренебрежително.

— Не сте ли съгласна? — погледна я Даджани.

Пълничката чернокоса жена с учудващо малки гърди и нескрити лесбийски апетити имаше научна степен по история на промишлената революция. Тя понечи да отговори, но Даджани й отне невъзмутимо тази възможност, като продължи:

— Службата на времето, в която бяхте приети, изпълнява няколко важни задачи. На нас е поверена работата с всички устройства, използващи ефекта на Бенчли, и тяхната поддръжка. Освен това нашето изследователско управление се стреми непрестанно да подобри технологичната основа на пътуванията във времето. Всъщност сегашният модел таймер бе въведен в употреба само преди четири години. На нашето подразделение — времевите куриери, се пада задачата да придружават гражданите, желаещи да пътуват в миналото. — Той сплете пръсти на шкембенцето си и се загледа в блестящите фигури, образувани от златните му пръстени. — Голяма част от дейността ни е свързана тъкмо с времевия туризъм. Той е икономическата ни опора. Срещу внушителни такси водим групи от осем или десет зяпачи на грижливо обмислени и контролирани пътешествия в миналото. Обикновено ги придружава един куриер, но ако условията са необичайно сложни, можем да изпратим и двама. Във всеки момент от текущото време е възможно до сто хиляди туристи да са пръснати из предишните хилядолетия — наблюдават разпъването на кръста, подписването на Магна харта, убийството на Линкълн и подобни събития. Поради парадоксите, произтичащи от непрекъснато нарастващата публика на случка с фиксирана позиция в потока на времето, нашата задача става все по-трудна и съответно ограничаваме броя на групите.