Боемунд идваше към нас. Мардж си разхлабваше връзките на туниката. Показаха се едрите, млечнобели гърди. Мускулите й се стегнаха, готови да я запратят към средата на улицата. И отсреща от нищото изникна втори Джъд Елиът точно зад нея. Видях как се смръзна лицето на Мардж, когато другото ми „аз“ заби пръсти като куки в задника й, а другата му разперена длан притисна гърдата й. Видях я да се боричка и накрая да се отпуска примирено. А когато Боемунд отмина, видях се как изчезвам и останах само в два екземпляра от двете страни на шествието.

Краката ми омекнаха от облекчение, но ме човъркаше и безпокойство — сега знаех, че моята намеса е запечатана в потока на времето и всеки може да се убеди в това. Включително и някой мярнал се патрулен, който ще забележи краткото удвоено присъствие на куриер и ще поиска да знае какво става. По всяко време през следващите милион хилядолетия времевият патрул можеше да открие тази сцена… И ако ще да останеше моя тайна чак до 8000000000008 година, пак щяха да ми потърсят сметка защо съм се намесил по строго забранен начин. Все щях да очаквам нечия ръка да се отпусне на рамото ми, някой да произнесе името ми…

Нечия ръка се отпусна на рамото ми. Някой произнесе името ми.

Завъртях се на пети.

— Капристрано!

— Ами да, Капистрано. Ти друг ли очакваше?

— Аз… такова… стресна ме, това е.

Треперех неудържимо. Коленете съвсем отказаха да ме държат.

Толкова се разстроих, че минаха няколко секунди, докато осъзная колко страшен е Капистрано.

Той беше изцеден и измършавял, лъскаво черната коса посивяваше, слепнала на масури. Изглеждаше остарял с двайсетина години. Заподозрях проява на парадокса на едновременността и ме обзе страх както при всяка среща с човек, който е от собственото ми бъдеще.

— Какво те мъчи? — попитах го.

— Разпадам се. Пречупвам се. Виж, ей там са моите туристи. — Показа ми групичка пътешественици във времето, които гледаха втренчено кръстоносците. — Не мога да остана с тях. Повръща ми се от тях. Повръща ми се от всичко. Това е краят за мен, Елиът, краят веднъж завинаги.

— Защо? Какво не е наред?

— Не мога да говоря за това сега. Къде ще нощувате?

— Ами тук, в 1097-а. В странноприемницата до Златния рог.

— Ще се видим в полунощ — реши Капистрано и стисна ръката ми за миг. — Това е краят, Елиът. Истинският край. Бог да се смили над душата ми!

Капистрано дойде в странноприемницата малко преди полунощ. Под наметалото си притискаше бутилка, която отпуши и ми подаде.

— Коняк. От 1825 година. Бутилиран е още през 1775-а. Донесох си го назад по линията.

Опитах коняка, а Капистрано се тръшна прегърбен пред мен. Сега изглеждаше още по-зле — стар, изтощен, празен. Взе шишето и загълта жадно.

— Преди да кажеш нещо — подхванах, — искам да знам коя е отправната ти точка в текущото време. Едновременността ме плаши.

— Няма парадокс.

— Няма ли?

— Отправната ми точка е декември 2059 година. Същата като твоята.

— Невъзможно!

— Невъзможно ли? — повтори той. — Това пък защо?

— Предишния път, когато те видях, личеше, че още нямаш четирийсет. Сега е лесно човек да те помисли за над петдесетгодишен. Не ме заблуждавай, Капистрано. Отправната ти точка е около 2070-а, нали? И ако е така, за Бога, не споменавай нищо за годините, които може би ми предстоят!

— Отправната ми точка е в 2059-а. — По задавения глас познах, че тази бутилка коняк не му е първата за вечерта. — И не съм по-стар, отколкото би трябвало да съм. Лошото е, че съм мъртвец.

— Не те разбирам.

— Нали миналия месец ти разказах за прабаба си туркинята?

— Да.

— Тази сутрин скочих назад по линията в Истанбул през 1955 година. Тогава прабаба ми беше на седемнайсет, още неомъжена. В пристъп на необуздано отчаяние аз я удуших и хвърлих трупа й в Босфора. Случи се през нощта, валеше дъжд. Никой не видя. Аз съм мъртъв, Елиът. Труп!

— Не!

— Казах ти отдавна, че когато му дойде времето, ще свърша със себе си по този начин. Турска уличница… подлъгала прадядо ми за този срамен брак… но сега я няма, И мен ме няма. Щом се върна в текущото време, никога няма да съм съществувал. Какво да сторя, Елиът? Ти решавай. Да скоча ли напред по линията още сега и да сложа край на тази комедия?

Изпотен от притеснение, аз отпих голяма глътка коняк и му казах:

— Дай ми точната дата и час на престоя ти в 1955 година. Веднага ще скоча напред по линията и ще ти попреча да й сториш зло.

— Не, няма.

— Тогава ти го направи. Появи се в последния момент и я спаси от самия себе си!

Той ме гледаше тъжно.

— Какъв смисъл има? Рано или късно пак ще я убия. Неизбежно е. Това е моята съдба. Сега ще скоча напред по линията. Ще се погрижиш ли за моите хора?

— Имам своя екскурзия — напомних му.

— Да, да, разбира се. Няма как да поемеш още една. Просто се погрижи да не останат в това време. Трябва да тръгвам… трябва…

Ръката му докосна таймера.

— Капис…

Държеше и бутилката коняк, когато скочи.

Изчезна. Жертва на самоубийство чрез времево престъпление. Заличен от страниците на историята. Не знаех как да се справя с това. Дали да не се прехвърля в 1955-а и да му попреча да убие собствената си прабаба? В текущото време той вече не съществуваше. Можех ли да възстановя битието му с обратно въздействие? Как би действал с обратна сила парадоксът на времевото изместване? Такъв случай не бях изучавал. Исках да постъпя както е най-добре за Капистрано, но трябваше да помисля и за туристите му, изоставени от своя куриер.

Умувах мрачно около час. Накрая стигнах до благоразумно, макар и далечно от романтиката заключение — не е моя работа, по-добре да извикам времевия патрул. Неохотно докоснах бутона за алармен сигнал на моя таймер. От инструктажа знаех, че би трябвало веднага да се появи патрулен.

И патрулният застана пред мен. Дейв Ван Дам, оригващият се рус грубиян, когото срещнах още през първия си ден в Истанбул.

— Какво има? — попита направо той.

— Времево престъпление. Преди малко Капистрано ми довери, че е убил своята прабаба, и скочи обратно в текущото време.

— Скапан кучи син. Защо ли ги търпим тези нещастници с калпава психика?

— И туристите му са тук. Затова те повиках.

Ван Дам се изплю майсторски.

— Скапан кучи син… — повтори той. — Добре, аз се заемам.

Таймерът му го прехвърли другаде.

Поболявах се от мъка за този тъпо пропилян, скъпоценен живот. Мислех си за Капистрано с неговото обаяние, любезност, съчувствие — изтрити и прахосани, защото в пиянски миг на страдание реши да се унищожи с времево престъпление. Не заплаках, но ми се искаше да ритам всичко наоколо. Тъкмо това и направих. Шумът събуди мис Пистил, която се ококори и смънка:

— Да не ни нападат?

— Само тебе — отговорих и за да намеря отдушник за яростта и скръбта си, стоварих се върху нея.

Тя се стресна малко, но реши да вземе дейно участие, щом разбра какво съм намислил. Е, аз свърших за половин минута и я оставих разгорещена, но работата ми беше поета успешно от Билбо Гостаман. Още ми причерняваше пред очите, събудих съдържателя и поисках от най-доброто му вино. Накърках се до мътна безчувственост.

Много по-късно научих, че съм се тръшкал напразно. Лукавият мръсник Капистрано се разколебал в последния миг. Вместо да скочи в 2059 година и да се самоунищожи, той се вкопчил в неуязвимостта си благодарение на времевото изместване и останал назад по линията в 1600 година. Оженил се за дъщерята на турски паша, с която си наплодили три деца. Времевият патрул засякъл съществуването му в миналото чак през 1607 година, откъдето го сграбчили за множество времеви престъпления, замъкнали го в 2060 година и го осъдили на смърт. Той си получи мечтаното избавление, но не чак толкова героично. Патрулът трябвало и да предотврати убийството на неговата прабаба, да не допусне женитбата му за дъщерята на пашата, да отстрани от миналото онези три деца, а също да намери и да измъкне неговите туристи. В края на краищата Капистрано създаде купища проблеми.