— Дука ли? Как тъй — Дука?!

— Ами аз съм от рода Дука. Онзи писар ми разказа подробностите чак до седми век.

— Невъзможно. Никой не знае кои са били предшествениците на Дука в толкова ранна епоха! Залъгалки.

— Може би тази част не е вярна. Но след 960 година всичко е неоспоримо. Това е моят род. Проследих ги от Византия към Албания и чак до Гърция през двайсети век.

— Истината ли казваш?

— Кълна се!

— Хитър малък минетчия — промълви с одобрение Метаксас. — Научил си толкова много за една почивка. И отгоре на всичко си Дука! — Пак се зачете в списъка. — Никифор Дука, син на Никетас Дука, син на… хм… Лъв Дука! И на Пулхерия Ботаниатес!

— Какво те смущава?

— Познавам ги! — възкликна Метаксас. — Гостували са ми тук, аз съм отсядал при тях. Той е един от богаташите на Византия, не знаеш ли? А жена му Пулхерия… каква красавица… — Пръстите му се впиха в ръката ми. — Наистина ли си готов да се закълнеш, че те са твои прародители?

— Убеден съм.

— Чудесно — въздъхна Метаксас. — Тогава нека ти разкажа за Пулхерия. Тя е на… май на седемнайсет. Лъв се ожени за нея, когато тя още беше дете. Така са свикнали тук. Кръстчето й е ей толкова тънко, затова пък гърдите й стърчат ей толкова, коремът — плосък като дъска, а от очите й направо се сгорещяваш и…

Измъкнах си ръката от хватката му и наврях лицето си в неговото.

— Метаксас, ти да не си…

— … спал с Пулхерия ли? Не, не съм. Бог ми е свидетел, Джъд! Имам си предостатъчно жени тук. Но я помисли — ето го твоя шанс! Мога да те запозная с нея. Идеална за съблазнявано — млада, без деца, прекрасна, скучаеща. Съпругът й е толкова зает да забогатява, че почти не я забелязва… а тя е една от прапрапрабабите ти!

— Това е твое увлечение, не мое — напомних му. — За мен по-скоро е подбуда да не припарвам до нея.

— Не бъди такъв идиот. Всичко ще ти уредя за два-три дни. Запознанство със семейство Дука, преспиване като гост в градската им къща, уговорка с прислужницата й…

— Не — отсякох.

— Не ли?

— Не. Не искам да се забърквам в това.

— Джъд, трудно е да те ощастливи човек. Не искаш да изчукаш императрица Теодора, не искаш да легнеш с Пулхерия Дука… още малко и ще ми кажеш, че не искаш и Евдокия.

— Нямам нищо против чукането с някоя от твоите прародителки — ухилих се аз. — Нямам нищо против дори да надуя корема на Евдокия. Как ще се почувстваш, ако се окаже, че съм един от твоите прапрапрадядовци?

— Не можеш — възрази Метаксас.

— Защо пък да не мога?

— Защото Евдокия е бездетна и неомъжена до 1109 година. Тогава се омъжва за Василий Стратиокус и през следващите петнайсет години ражда седем синове и три дъщери, сред тях и мой пряк предшественик. Леле, как надебелява!

— Всичко това може да се промени — натъртих аз.

— Да бе, мечтай си. Как мислиш — не пазя ли собственото си родословие? Дали не бих те заличил от историята, ако те спипам да променяш миналото спрямо брака на Евдокия? Няма да ражда, докато Василий Стратиокус не й надуе корема за пръв път, и толкова. Но тази нощ е твоя.

Така и стана. Метаксас прояви висшето гостоприемство, на което беше способен — изпрати прапрабаба си Евдокия в моята спалня. Това стройно гъвкаво тяло беше малко мършаво за моя вкус, но пък тя се оказа тигрица. Пращеше от енергия и страст. Намести се отгоре ми и с двайсетина бързи кръгови движения се докара до оргазъм, но това беше само началото. Чак призори ме остави да спя.

В сънищата ми Метаксас ме придружи до двореца на Дука и ме представи на моя далечен прадядо Лъв, който каза безметежно: „Това е съпругата ми Пулхерия.“ В съня си не бях виждал по-прелестна от нея.

През следващата екскурзия за пръв път закъсах като куриер. Прекомерната ми гордост не допусна да повикам на помощ времевия патрул, затова се оплетох в парадокса на удвояването, усетих и острия вкус на парадокса на времевото изместване. Все пак мисля, че се измъкнах от блатото доста умело.

Придружавах деветима туристи на пристигането на Първия кръстоносен поход във Византия, когато работата се оплеска.

— През 1095 година — разказвах на моите хора — папа Урбан II призовал за освобождаването на Светите земи от сарацините. Съвсем скоро европейските рицари започнали да се присъединяват към похода. Сред тези, които се зарадвали на освободителната война, бил и византийският император Алексий — виждал в нея начин да си върне териториите в Близкия изток, които турците и арабите отнели на империята. Алексий разпратил вестта, че е добре настроен към идеята стотици опитни рицари да му помогнат в прогонването на неверниците. Само че на главата му се стоварило нещо далеч по-голямо. След малко, щом се прехвърлим в 1096 година, ще видим какво било то.

Скочихме в 1 август 1096 година.

Качихме се на крепостната стена на Константинопол и равнината пред погледите ни се оказа покрита с войски, но не рицари в брони, а опърпани тълпи от селяци.

— Това — посочих ги — е Народният кръстоносен поход. Докато професионалните войници подготвяли плановете си откъде и как да минат, един мършав, смрадлив, обаятелен дребосък на име Петер Отшелника събрал хиляди бедняци и дребни стопани и ги повел през Европа към Византия. По пътя си грабели каквото докопат, излапали половината реколта на континента и опожарили Белград след сблъсък с византийските управници на областта. Но накрая се добрали дотук, били поне трийсетина хиляди.

— И кой от тях е Петер Отшелника? — попита най-необузданата туристка в групата.

Това беше Мардж Хеферин — едричка самотница от Де Мойн, попрехвърлила четирийсетте.

Проверих колко е часът.

— Ще го видите след минута и половина. Алексий е изпратил двама сановници да поканят Петер в двореца. Императорът иска Отшелника и неговата паплач да изчакат пред Константинопол, за да ги догонят рицарите и бароните. Знае, че тълпите ще бъдат изклани от турците, щом стъпят в Мала Азия, ако нямат до себе си истински войски. Вижте, ето го Петер.

Двама изискани византийски придворни се появиха сред гъмжилото, като очевидно внимаваха да не вдишват дълбоко и биха искали дори да си стиснат носовете. Между тях крачеше хилаво, босо, покрито с дрипи, мръсно джудже с остра брадичка, пламтящи очи и белязано от шарката лице.

— Петер Отшелника — обявих на групата — отива на аудиенция при императора.

Скочихме напред още три дни. Народният кръстоносен поход вече вилнееше в града на Алексий. Немалко сгради горяха. Десетина кръстоносци се бяха покатерили на една църква и сваляха оловото от покрива й с намерението да го продадат някому. Византийка с вид на високопоставена особа излезе от „Света София“ и набързо беше съблечена и изнасилена от тълпа набожни следовници на Петер пред очите ни.

— Алексий си е направил зле сметките — казах аз, — като пусна тези отрепки в града. Сега урежда преминаването им на другия бряг, като предлага да бъдат превозени безплатно през Босфора. На 6 август ще продължат похода си и ще започнат делата си в Мала Азия, като избият хората във византийските селища из западната й част. После ще нападнат турците и ще бъдат изтребени почти поголовно. Ако имахме повече време, щях да ви заведа в 1097 година, за да видите купчините кости край пътя. Това е участта на Народния кръстоносен поход. Професионалистите обаче са наблизо, нека видим и тях.

Обясних им за четирите армии на кръстоносците — армията на Раймонд от Тулуза, армията на дук Робер от Нормандия, армията на Боемунд и Танкред и армията на Годфрид от Булон, Юстас от Булон и Балдуин от Лотарингия. Някои от туристите бяха чели за кръстоносните походи и кимаха, щом чуеха познато име.

Прехвърлихме се в последната седмица на 1096 година.

— Алексий си е взел поука от Народния кръстоносен поход. Не възнамерява да остави за дълго в града истинските кръстоносци. Всички трябва да минат през Византия по пътя към Светите земи, но той ще ги накара да побързат и ще поиска от предводителите им да му се закълнат във вярност, преди да ги пусне през портите.