Размотавах се три дни из Истанбул в текущото време, без да върша нищо особено. Общо взето, висях в службата на времето и играех стохастичен шахмат с Колетис и Меламед, които също бяха в почивка тогава. На четвъртия ден се метнах в скоростна капсула към Атина. Не знаех защо тръгнах натам, докато не пристигнах в града.

Чак когато се качих на Акропола, осъзнах целта си. Бродех из развалините и отпъждах продавачите на холографски картички и самозваните екскурзоводи. Изведнъж към мен се зарея рекламен глобус. Увисна на четири стъпки пред очите ми, пулсираше със зелена светлинка, която трябваше да привлече моето внимание.

— Добър ден. Надявам се, че вашият престой в Атина през двайсет и първи век е приятен. След като разгледахте тези живописни останки, не бихте ли искали да видите Партенона, какъвто е бил някога? Да видите Гърция на Сократ и Аристофан? Местният клон на службата на времето е на улица „Еолу“, точно срещу централната поща…

Половин час по-късно влязох в сградата на улица „Еолу“, представих се като куриер в почивка и се снабдих с необходимото за скок назад по линията.

Но не в Гърция на Сократ и Аристофан.

Отправих се към Гърция през обикновената 1997 година, когато Константин Пасалидис бил избран за кмет на Спарта.

Бащата на моята майка. Реших да проследя родословното си дърво.

Наконтен в мрачните, причиняващи сърбежи дрехи от края на двайсети век, натъпкал джоба си с хрускави, пъстри и отдавна никому ненужни банкноти, аз се прехвърлих шейсет години назад и се изнесох колкото може по-бързо от Атина към Спарта.

Спарта се оказа забележително грозно място.

Разбира се, съвременната Спарта не е пряк наследник на древното средище на военщината, което причинявало толкова главоболия на атиняните. Онази Спарта избледнявала постепенно и изчезнала окончателно през средновековието. Новата Спарта била създадена на старото място в началото на деветнайсети век.

Запътих се към центъра на града. Никъде по улиците нямаше терминали на главната информационна система — предположих, че по това време още не е действала тук. Нямах обаче затруднения да намеря кмета Пасилидис. Отбих се в една таверна да пийна набързо чашка узо и попитах:

— Къде мога да се видя с кмета?

Едва ли не десетина дружелюбни жители на Спарта ме придружиха до кметството.

Секретарката беше тъмнокосо момиче на двайсетина години, отличаваше се с внушителни гърди и следи от мустачки над устните. Дрехата в стил „минойски ренесанс“ беше умело измислена да отвлича мъжкото внимание от недостатъците на лицето й. Поклащайки срещу мен своите увенчани с розово месести кълба, тя попита с леко дрезгав глас:

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Вих искал да се срещна с кмета Пасилидис. Аз работя в американски вестник. Подготвяме статия за десетте най-перспективни млади мъже в Гърция и смятаме, че господин Пасилидис…

Обяснението не звучеше убедително дори в моите уши. Стърчах там, загледан в капчиците пот по белите хълмове на пазвата й, и чаках да ме отпрати. Но тя налапа кукичката стръвно и без никакво протакане бях допуснат до кабинета на местното величие.

— Радвам се, че ни гостувате — започна дядо ми на безупречен английски. — Моля, настанете се удобно. Да ви предложа мартини? Или предпочитате да запалите…

Вцепених се. Изпаднах в паника. Дори не стиснах веднага протегнатата ръка.

Щом видях Константин Пасилидис, аз се сковах от ужас.

Разбира се, не бях виждал дядо си жив. Някакъв фундаменталистки боклук го гръмнал през 2010 — годината на убийците, когато загинали твърде много хора.

Пътешествията във времето за пръв път станаха страховито истински за мен в този миг. Юстиниан в имперската ложа на Хиподрума беше нищо пред Константин Пасилидис, който ме посрещна в своя кабинет.

Изглеждаше малко над трийсетгодишен — същински вундеркинд в политиката. Тъмната къдрава коса тепърва започваше да се прошарва на слепоочията, имаше спретнато подкастрени мустаци и малка кръгла обеца на лявото си ухо. Най-силно ме стъписа приликата ни — спокойно би могъл да мине за мой по-голям брат.

Мигът се проточи безкрайно, преди да се опомня. Предполагам, че го озадачих малко, но той любезно ми предложи за втори път напитка или цигара. Отказах, като вметнах, че не съм почитател на тази разтуха, и някак събрах самообладание да започна „интервюто“ с него.

Поговорихме за политическата му кариера и неговите прекрасни намерения за Спарта и за цяла Гърция. Тъкмо побутвах ненатрапчиво разговора към личния му живот и той си погледна часовника.

— Време е за обяд. Ще бъдете ли мой гост?

Той бе намислил типичната за Средиземноморието предълга обедна почивка — да излезе от кабинета си за три часа и да се прибере вкъщи. Сам караше колата си. Апартаментът му беше в един от сивите жилищни блокове — четири скромни стаи на петия етаж.

— Запознайте се със съпругата ми. Катина, господинът е американският журналист Джъд Елиът. Иска да пише за моята политическа кариера.

Аз зяпнах баба си.

Баба ми ме зяпна.

И двамата се опулихме слисани.

Тя имаше красотата на момичетата от древните критски стенописи. Много мургава, чернокоса, с тъмни очи. Преливаше от селска жизненост. Не показваше гърдите си като мустакатата любителка на модата пред кметския кабинет, но и тънката блузка не ги скриваше кой знае колко. Гърдите бяха щръкнали и кръгли. А тазът — широк. Пищна плодовита плът. Тогава трябва да е била на двайсет и три, най-много на двайсет и четири години.

Това си беше похот от пръв поглед. Нейната хубост, нейната простота, нейната топлота ме завладяха мигновено. Усетих познатия гъдел в скротума и стягане в задника. Жадувах да разкъсам дрехите й и да проникна надълбоко сред сгорещените, разрошени косми по слабините й.

Нямаше нищо общо с кръвосмесителното настървение на Метаксас. Само невинна, чисто животинска реакция.

Във внезапния прилив на желание дори не я възприемах като своя баба. Виждах в нея единствено млада и фантастично съблазнителна жена. Миг-два по-късно се сетих коя е тя и всичко отшумя тутакси.

Пред мен стоеше баба Пасилидис. А аз я помнех добре.

Неведнъж я посещавах в центъра за възрастни хора близо до Тампа. Тя почина през 49-а, когато бях на четиринайсет, и макар че още не бе доближила осемдесетте, открай време изглеждаше ужасно стара и немощна — съсухрена, изпита, потрепваща дребна женица, която винаги носеше черни дрехи. Само очите й — Господи, тези тъмни, преливащи, топли, блестящи очи! — понякога бяха като намек, че много отдавна може да е била здрав, изпълнен със сили човек.

Баба Пасилидис страдаше от какви ли не болести, отначало чисто женски, после нарушения в работата на бъбреците и тъй нататък. Поне десетина пъти й присаждаха нови, клонирани органи, но нищо не помогна и през цялото ми детство тя крееше все по-немощно. Все чувах за поредната й криза по пътя към гроба. Горката старица…

А аз срещнах горката старица, освободена като по чудо от бремето на годините. И мислено побързах да се наместя между бедрата на майката на моята майка. Що за порочна непочтителност — човек, комуто бе даден шансът да пътува между епохите, да се отдава на подобни мисли!

И младата госпожа Пасилидис се стъписа от появата ми, но без помен от похот. За нея сексът започваше и свършваше със съпруга й кмета. Тя се опули изумена и накрая избълва:

— Константин, той толкова прилича на тебе!

— Наистина ли? — учуди се кметът, който не беше забелязал.

Съпругата му ни издърпа пред голямото огледало, засмяна и развълнувана.

— Погледнете се! — възкликна тя. — Видяхте ли? Като братя сте!

— Смайващо — поклати глава кметът.

— Невероятно съвпадение — признах и аз. — Вие имате по-гъста коса, аз пък съм по-висок, но…

— Да, да! — плесна с ръце той. — Дали все пак не сме роднини?

— Невъзможно — уверих го сериозно. — Моето семейство е от Бостън. Открай време живеят в източните щати. Но наистина е смайващо. Господин Пасилидис, сигурен ли сте, че някой ваш прадядо не е плавал на кораба „Мейфлауър“?