— Видяхме я на екскурзията миналата година — промърмори зетят.

— Тогава беше друго — поправи го жена му. — Онази беше истинската, не някакво си чудо!

Настроих таймерите и продължихме напред по линията.

Утрото на 5 април 1453 година. Чакахме изгрева върху крепостната стена.

— Градът вече е обграден напълно — започнах аз. — Султан Мехмед Завоевателя е построил крепостта Румели Хисар на европейския бряг на Босфора. Турците затягат обръча. Елате да видите и да чуете.

Слънцето се издигна в небето. Надникнахме от стената и ни оглуши мощен вопъл.

— Отвъд Златния рог са палатките на турската армия, която наброява двеста хиляди души. В Босфора има четиристотин деветдесет и три турски кораба. Византийските бранители на града са осем хиляди и имат петнайсет кораба. Християнска Европа не се притече на помощ на християнска Византия, дойдоха само седемстотин генуезки войници и моряци под командването на Джовани Джустиниани. — Никой от туристите не се сети за приликата с името на Юстиниан, не чу ехото от далечното минало. — Византия ще бъде хвърлена на вълците. Чуйте рева на турците!

Прочутата верига беше опъната през Златния рог и закрепена от двете страни — огромни дънери, съединени с железни куки, препречваха достъпа на нашествениците към пристанището. Вече бе разкъсана веднъж — през 1204 година. Сега беше по-яка.

Скочихме напред в 9 април и наблюдавахме как турците се промъкват все по-близо до стените. Прехвърлихме се в 12 април и гледахме как огромното турско оръдие започна да бълва огън. Християнският продажник Урбан от Унгария го бе направил за турците. Сто волски впряга го изтеглиха към града. Дулото, широко три стъпки, изстрелваше гранитни гюлета по седемстотин килограма всяко. Видяхме огнена струя, кълбо дим, после чудовищна каменна топка се издигна мудно и се заби в стената в облак прахоляк. Ударът беше с такава мощ, че тръпката бе усетена в целия град. Ушите ни звъняха от взрива.

— Могат да стрелят с оръдието само по седем пъти на ден — казах на туристите. — Зареждането е бавно. Сега вижте това.

Още седмица напред по линията. Нашественици се бяха скупчили около великанското оръдие и го подготвяха за изстрел. Запалиха фитила и то се пръсна с потресаващ изблик на пламъци, грамадни парчета от дулото разкъсваха турците. Навсякъде се въргаляха трупове. Византийците нададоха радостни крясъци, от стените.

— Сред мъртъвците е и Урбан — вметнах аз. — Но турците скоро ще направят ново оръдие.

Вечерта турците напираха към стените, а ние пеехме „Прекрасната Америка“ и арии от „Отело“, докато гледахме как храбрите генуезци на Джовани Джустиниани ги отблъскват. Над главите ни свистяха стрели. Малцина от византийците стреляха с трудни за боравене и неточни пушки.

Показах последните дни на обсадата толкова виртуозно, че самият аз се просълзих. Представих на моите хора морски битки, ръкопашни схватки по крепостните стени, молебени в „Света София“. Дадох им възможност да видят как турците хитроумно издърпаха корабите си върху дървени трупи от Босфора в Златния рог, за да заобиколят веригата. Направих ги свидетели на ужаса на византийците, когато утрото на 23 април разкри пред погледите им седемдесет и два турски кораба, пуснали котва в пристанището, а след това и зрители на доблестната победа на генуезците над тези кораби.

Скачахме, виждахме стените да се ронят, но да устояват, виждахме упорството на защитниците да крепне, а решимостта на нападателите да чезне. През нощта на 28 май отидохме в „Света София“ на последното християнско богослужение, което щеше да бъде извършено там. Човек можеше да се заблуди, че целият град се е събрал в катедралата — император Константин XI и свитата му, просяци и джебчии, търговци, сводници, католици от Генуа и Венеция, войници и моряци, князе и попове, а също и тълпа преоблечени гости от бъдещето, може би повече от всички други накуп. Слушахме звъна на камбаните и унилото „Кирие“ на свещениците, коленичихме и мнозина, дори някои пътешественици във времето, плакаха за Византия. Когато литургията завърши, повечето свещи бяха угасени и прекрасните мозайки и фрески потънаха в сенките.

После настъпи 29 май — последният ден на един свят.

В два часа през нощта турците настъпиха към портата „Свети Роман“. Джустиниани беше ранен. Битката беше страшна и по неволя държах туристите встрани от нея. Ритмичното „Аллах! Аллах!“ набираше мощ, докато врявата запълни цялата вселена, бранителите се уплашиха и побягнаха, а турците нахълтаха в града.

— Всичко свърши — казах аз. — Император Константин загива в сраженията. Хиляди бягат от града, други хиляди търсят убежище зад залостените порти на „Света София“. Гледайте, гледайте — грабежите, кланетата!

Скачахме трескаво, изчезвахме и изниквахме, за да не ни прегазят конници, препускащи весело по улиците. Нищо чудно да сме стреснали мнозина турци, но в това безумие вълшебното изчезване на групичка поклонници едва ли ги е развълнувало особено. Избрах за завършек 30 май — султан Мехмед влезе победоносно в древния Византион, придружен от везири, паши и еничари.

— Спира пред „Света София“ — шепнех на туристите. — Взема шепа пръст и я посипва на чалмата си в знак на смирение пред Аллах, удостоил го с такава велика победа. Сега влиза. Не е безопасно да го последваме. Вътре ще завари турчин, който разбива с кирка мозаечния под, и ще сметне постъпката му за богохулство. Султанът ще зашлеви този мъж и ще му забрани да съсипва катедралата. „Света София“ ще бъде превърната в джамията „Ая София“. Вече няма Византия. Да тръгваме напред по линията.

Замаяни от видяното, шестимата чакаха да настроя таймерите им. Дадох сигнала и ние се върнахме в 2059 година.

Малко по-късно в службата на времето предприемачът от Охайо дойде при мен. Изпружи палец нагоре във вулгарния жест на човек, предлагащ бакшиш.

— Синко, само искам да ти кажа, че тази екскурзия си беше трепач! Я ела при терминала, та да притисна този палец към сензора и да покажа колко съм ти благодарен.

— Съжалявам — отговорих, — но ни е забранено да приемаме парични подаръци.

— Остави ги тези глупости, синко. Ще си представим, че си се разсеял, докато съм ти превеждал малко парици в сметката, бива ли? Хайде да речем, че ти нищичко не знаеш за това.

— Не мога да попреча на прехвърляне на сума, за която не знам — вдигнах рамене.

— А така. Проклет да съм, ама страхотно шоу беше, когато онези турци влязоха в града! Страхотно шоу!

Когато получих извлечението от сметката си следващия месец, аз научих, че палецът на предприемача е добавил цяла хилядарка към моите пари. Не докладвах на началниците си. Според мен си заслужавах бакшиша, каквото ще да гласяха правилата.

Реших, че съм заслужил и правото да прекарам почивката си във вилата на Метаксас в 1105 година. Вече не бях досадник, облизващ се чирак, а пълноправен член на братството на времевите куриери. И то сред най-добрите в занаята според собственото ми мнение. Не виждах причини да се опасявам, че няма да бъда добре дошъл при Метаксас.

Проверих графика — и той като мен току-що се бе върнал от екскурзия. Значи е във вилата си. Взех си нов комплект византийски дрехи, поисках пълна кесия със златни византини и се приготвих за скок в 1105 година.

Спомних си обаче за парадокса на едновременността.

Не знаех точно кога през 1105-а е подходящо да се появя. А трябваше да се съобразявам и с текущото му време там. За мен в момента беше ноември 2059 година. Метаксас се бе прехвърлил наскоро в някакъв отрязък от 1105 година, който за него съответстваше на ноември 2059-а. Да речем, че това е юли 1105-а. Ако скоча в март 1105-а, намиращият се в онзи отрязък Метаксас изобщо не би ме познавал. За него щях да бъда неканен простак. Ако пък му се изтреса през юли, ще бъда недоказалият се новак. Попадна ли в октомври, ще срещна Метаксас, който е с три месеца пред мен в текущото време и познава собственото ми бъдеще. Нямах никакво желание да изпитам прелестите на парадокса — опасно и малко плашещо е да се натъкнеш на човек, живял в период, до който ти още не си стигнал.