Тя беше като близначка на Пулхерия.

Същите тъмни палави очи. Същата безупречна, леко мургава кожа. Същите пълни устни и прав нос. Същата възраст — около седемнайсет. Разликите между това момиче и моята Пулхерия бяха в облеклото, позата и изражението. Това момиче носеше груба евтина дреха, липсваше й аристократичната елегантност на Пулхерия. Забелязах и нацупеното недоволство, сякаш животът й беше незаслужено тежък и тя се вбесяваше от това.

— За малко да те помисля за Пулхерия! — промърморих аз.

Тя се изсмя остро.

— Какви глупости дърдориш?

— Момиче, което познавам, много си приличате… името й е Пулхерия…

— Ти побъркан ли си, или само къркан? Аз съм Пулхерия. Игричките ти не ми харесват, страннико.

— Ти си… Пулхерия?

— Ами да.

— Пулхерия… Дука?

Тя се разкикоти в лицето ми.

— Дука, а? Сега знам, че си луд. Пулхерия Фотис, жена на кръчмаря Ираклис Фотис!

— Пулхерия… Фотис… — повтарях безчувствено. — Пулхерия… Фотис, жена… на… Ираклис… Фотис…

Тя се наведе към мен и за втори път ми показа чудните си гърди. Надменната грубост се изпари, тя се тревожеше за нещо. Заговори тихо:

— По дрехите ти виждам, че си важен човек. Какво търсиш тук? Ираклис да не е направил нещо лошо?

— Тук съм само да пия вино. Но я ми кажи нещо — ти ли си Пулхерия от рода Ботаниатес?

Тя се втрещи.

— И това ли знаеш?!

— Вярно ли е?

— Да — призна моята любима Пулхерия и се свлече до мен на скамейката. — Но вече не съм Ботаниатес. От пет години… откакто Ираклис… мръсникът Ираклис… откакто той… — В яда си тя взе моята чаша и я надигна. — Кой си ти, страннико?

— Георгиос Маркезинис от Епир.

Името не означаваше нищо за нея.

— Братовчед на Темистоклис Метаксас — добавих аз. Тя се облещи.

— Познах, че ти си важен човек! Знаех! И какво искаш от мен?

Другите в кръчмата взеха да се озъртат към нас и аз попитах:

— Не може ли да поговорим някъде на спокойствие?

Погледът й стана хладно пресметлив.

— Ей сегичка — каза ми и излезе пред кръчмата.

Чух я да вика някого с все сила като проста жена на рибар, след малко влезе момиче на около петнайсет години с оръфани дрехи.

— Ана, наглеждай нещата тук — заръча Пулхерия. — Аз имам друга работа. — Обърна се към мен и подкани: — Можем да се качим горе.

Вкара ме в стая на втория етаж и старателно залости вратата.

— Мъжът ми отиде в Галата да купи месо и ще се забави още два-три часа. Докато гнусното прасе го няма, не съм против да припечеля някой и друг византин от хубав странник.

Дрехата й падна на пода и тя остана във великолепната си голота пред мен. Усмихваше се предизвикателно — тази усмивка ми говореше, че е съхранила същността си, каквото и опетняващо падение да й бяха навлекли другите. Очите й блеснаха със съблазнителен плам.

Стоях зашеметен пред тези високи хубави гърди, чиито зърна щръкнаха пред очите ми, пред стегнатия плосък корем с тъмния триъгълник под него, пред здравите мускулести бедра и протегнатите към мен, зовящи ръце.

След миг тя се просна по гръб на нара, сви колене и разтвори крака.

— Два византина? — предложи ми цената си.

Пулхерия — преобразена в кръчмарска проститутка? Моята богиня? Моята възлюбена?

— Защо се чудиш? — подкани ме тя. — Хайде, лягай отгоре, да сложим още един чифт рога на тлъстото псе Ираклис. Какво ти става? Да не ме смяташ за грозница?

— Пулхерия… обичам те, Пулхерия…

Тя се закиска пискливо от удоволствие и размаха петите си насреща ми.

— Ами ела при мен!

— Ти беше съпруга на Лъв Дука — мънках аз. — Живееше в мраморен дворец, носеше коприна и излизаше в града само с бдителна придружителка. Императорът беше на твоя прием, а преди утрото ти дойде при мен и ми се отдаде, и всичко беше сън, Пулхерия… сън, нали?

— Луд си — установи тя. — Но си хубав луд и искам да те имам между краката си, искам и твоите два византина. Ела насам. Срамежлив ли си? Сложи си ръката тук да усетиш как се сгорещява Пулхерия…

Аз се бях вдървил от желание, но знаех, че не мога да я докосна. Не и тази Пулхерия — груба, безсрамна, похотлива мръсница, това прекрасно създание, което се извиваше примамливо на нара.

Извадих кесията си и изсипах златните византини върху нейната голота. Пулхерия писна изумена, седна рязко и започна да шари с ръце, за да събере парите. Гърдите й се люшкаха, очите светнаха.

Аз побягнах.

Във вилата намерих Метаксас и го попитах:

— Как се казва жената на Лъв Дука?

— Пулхерия.

— Кога я видя за последен път?

— Преди три седмици, когато отидохме на онова увеселение.

— Не — отсякох аз. — Ти си жертва на времево изместване също като мен. Лъв Дука е женен за някоя си Евпрепия и има две деца от нея, скоро ще се роди и третото. А Пулхерия е жена на кръчмар на име Ираклис Фотис.

— Ти съвсем ли изкука? — осведоми се Метаксас.

— Миналото е било променено. Не знам как се е случило, но промяна има, и то тъкмо при моите прародители, разбери! Пулхерия вече не е моя прапрапрабаба и само Господ знае дали още съществувам. Ако не съм потомък на Лъв Дука и Пулхерия, чий потомък съм тогава? И…

— Кога научи всичко това?

— Преди малко. Отидох да потърся Пулхерия и… За Бога, Метаксас, какво да правя?

— Може би има някаква грешка — спокойно отвърна той.

— Няма. Попитай собствените си слуги. Те не са подложени на времево изместване. Попитай ги дали някога са чували за Пулхерия Дука. Не са чували. Попитай ги как е името на съпругата на Лъв Дука. Или отиди в града и се увери сам. Имало е промяна в миналото, не виждаш ли, и всичко е друго… За Бога, Метаксас!

Той впи пръсти в китките ми и каза много благо:

— Джъд, обясни ми всичко от самото начало.

Нямах време за обяснения. Тъкмо тогава огромният чернокож Сам се втурна в приемната с диви вопли.

— Намерихме го! Дяволите да ни вземат, намерихме го!

— Кого? — попита Метаксас.

— Кого? — изрекох в същия миг.

— Кого ли? А според вас кого намерихме? Зауерабенд. Самия Конрад Зауерабенд!

— Него?! — Краката ми се подкосиха от облекчение. — Къде? Кога? Как?

— Ами тук, в 1105 година. Тази сутрин Меламед и аз отидохме на пазара, ей така, да поразпитаме, показвахме и портрета. И да видиш ти — някакъв продавач на свински крачета го позна. Зауерабенд живее в Константинопол от пет-шест години, има си кръчма близо до брега. Познават, го под името Ираклис Фотис…

— Не! — изревах. — Не, мръсно негърско изчадие, не, не, не! Не е вярно!

Връхлетях Сам в сляпа ярост.

Юмруците ми се забиха в корема му и го запратиха към стената.

Той ме изгледа странно, успя да вдиша, сграбчи ме и ме пусна отвисоко на пода. Пак ме вдигна и пак ме пусна. Вдигна ме и трети път, но Метаксас го накара да ме остави да стъпя.

Сам каза кротко:

— Истина е, че съм мръсно негърско изчадие, но необходимо ли беше да твърдиш това на всеослушание?

— Някой да даде вино на момчето — намеси се Метаксас. — Според мен не е на себе си.

Овладях се някак.

— Сам, не исках да те обиждам, но е абсолютно немислимо Конрад Зауерабенд да живее тук под името Ираклис Фотис.

— Че защо?

— Защото… защото…

— Видях го с очите си — подхвана Сам. — Пих вино в кръчмата му само преди пет часа. Той е едър, затлъстял, червендалест и пие на воля с клиентите си. Има си и малка византийка за женичка, страхотна мацка, на шестнайсет, най-много на седемнайсет. Клати си циците пред клиентите и се хващам на бас, че им пуска срещу парици в някоя задна стаичка…

— Добре — признах с глас на мъртвец. — Печелиш. Името на жена му е Пулхерия.

Метаксас се задави.

— Не съм питал за името й — призна Сам.

— Тя е на седемнайсет години и произхожда от рода Ботаниатес — един от видните византийски родове. Само Буда знае как се е омъжила за Ираклис Фотис, тоест за Конрад Зауерабенд. А миналото е било променено. Сам, защото допреди броени седмици според моето текущо време тя беше съпруга на Лъв Дука и живееше в неговия дворец близо до императорския. Освен това започнах любовна връзка с нея, а и преди промяната тя и Лъв Дука бяха мои прародители. Както изглежда, имаме си работа с гнусно смрадливо съвпадение, чиито подробности не мога да проумея. Само че е вероятно вече да не съществувам, няма и индивид на име Пулхерия Дука. Сега, ако не възразявате, ще отида в някое усамотено кътче и ще си прережа гърлото.