— Ти ме изостави, за да станеш свещеник, Дими; прати ме в приют…

Не гледай!

— А сега ме прогонваш?

Това не е тя!

— Защо го правиш?

В главата му пулсираше болка, сърцето му подскачаше в гърлото. Карас затвори очи, а гласът стана жален, изплашен и умоляващ. — Винаги си бил добро момче, Дими! Моля ти се! Страх ме е! Не ме пропъждай навън, Дими! Моля те!

Ти не си майка ми!

— Там, навън, няма нищо! Само тъмнина, Дими! Толкова е самотно!

— Ти не си майка ми! — страстно прошепна Карас.

— Дими, моля те!

— Ти не си майка ми! — изкрещя отчаяно Карас.

— О, за Бога, Карас!

Беше се появил Денингс.

— Виж сега, просто не е честно да ни изгонят от тук! — изхленчи той. — Слушай, мен ако питаш, не е редно да бъда тук. Признавам. Но кучката ми отне тялото и ми се струва съвсем справедливо да ползвам нейното, не мислиш ли? За Бога, Карас, погледни ме, ако обичаш! Не се дърпай! Така де, рядко ми дават думата. Просто се обърни. Няма да хапя, няма да повръщам и други подобни простащини. Сега съм аз.

Карас отвори очи и видя лицето на Денингс.

— Така вече е по-добре — продължи съществото. — Виж сега, тя ме уби! Не онзи ханджия, Карас — тя беше! О, да! — Съществото решително кимна. — Тя! Разбираш ли, аз си седях кротко на барчето и изведнъж ми се стори, че я чувам да стене горе. Е, в края на краищата трябваше да видя какво я мъчи, затова се качих и представяш ли си, сграбчи ме за гърлото ситната кучка! — Гласът изтъня жално. — Господи, никога през живота си не бях виждал такава сила! Взе да крещи, че съм чукал майка й, че тя се развела заради мен и още някакви глупости. Не беше много ясно. Но едно ще ти кажа, драги, метна ме през шибания прозорец! — Гласът изтъня до фалцет. — Скапанячката ме уби! Разбра ли? Кажи сега, честно ли е да ме изриташ оттук? Сериозно, Карас, смяташ ли, че е справедливо? А?

Карас преглътна с усилие и отговори дрезгаво:

— Е, ако наистина си Бърк Денингс…

— Нали все това ти повтарям? Да не си глух?

— Добре, ако си Денингс, тогава кажи ми как главата ти се извъртя назад.

— Скапан йезуит! — изруга тихо съществото.

— Какво каза?

Съществото неуверено зашари с поглед наоколо.

— А, главата? Шантава работа. Да. Много шантава.

— Как стана?

Денингс извърна глава.

— Честно казано, на кого му пука? Напред-назад, нагоре-надолу… Само се формализираш… чист педантизъм.

Карас наведе глава, хвана пак китката на Ригън и погледна часовника.

— Дими, моля те! Не ме карай да бъда сама!

Отново майка му.

— Ако вместо свещеник бе станал лекар, щях да живея в хубава къща, Дими, не при хлебарките, не сам-самичка в онази въшлива квартира!

Карас прикова очи в часовника и се помъчи да заглуши всичко, но отново чу риданията.

— Дими, моля те!

— Ти не си майка ми!

— Няма ли най-сетне да погледнеш истината в очите? — Този път беше демонът. Разгневен. — Нима вярваш каквото ти казва Мерин, глупако? Мислиш го за свят и добър? Да, ама не! Той е горделив и недостоен! Ще ти го докажа, Карас! Ще го докажа, като убия свинчето! Тя ще умре и няма да я спасите нито ти, нито неговият Господ! Ще умре заради гордостта на Мерин и твоята некадърност! Тъпак! Не биваше да й даваш либриум!

Потресен, Карас погледна победоносния блясък в очите му, после пак наведе очи към часовника.

— Забелязваме ли пулса, Карас? Забелязваме ли?

Карас се намръщи тревожно. Пулсът беше ускорен и…

— Слаб? — изграчи демонът. — О, да! Засега е отслабнал малко. Съвсем малко.

Карас пусна ръката на Ригън, бързо взе чантата си, извади стетоскоп и го притисна към гърдите на детето.

— Слушай, Карас! — изхили се демонът. — Добре слушай!

Карас се вслуша и тревогата му нарасна. Сърдечните тонове бяха далечни и слаби.

— Аз няма да я оставя да спи!

Изтръпнал от ужас, Карас бързо погледна демона.

— Да, Карас! — изграчи съществото. — Тя няма да спи. Чуваш ли? Няма да оставя свинчето да спи!

Демонът отметна глава и избухна в злорад смях. Карас го гледаше като замаян и забеляза завръщането на Мерин едва когато старият свещеник застана до него и тревожно се вгледа в лицето на Ригън.

— Какво има? — попита той.

Карас глухо отвърна:

— Демонът каза, че няма да я остави да спи. — Той обърна към Мерин безсилен поглед. — Сърцето й губи ритъм, отче. Ако не заспи скоро, ще умре от сърдечна недостатъчност.

Мерин се навъси загрижено.

— Не можеш ли да й дадеш някакво лекарство? Нещо за сън?

— Не, това е опасно. Може да изпадне в кома. — Карас извърна очи към Ригън. Тя кудкудякаше като кокошка. — Ако кръвното падне още малко…

Той не довърши.

— Какво мога да направя? — попита Мерин.

— Нищо — каза Карас. — Нищо. Не знам, може би има някакви нови лекарства. Ще повикам кардиолог.

Мерин кимна.

— Да. Това ще е добре. — И докато Карас излизаше, той добави съвсем тихо: — И ще се моля.

Карас завари Крис да будува в кухнята. Откъм вратата до килера долитаха риданията на Уили и утешителният глас на Карл. Карас обясни необходимостта от спешна консултации, като се постара да не разкрива докрай под каква заплаха е животът на Ригън. Крис даде съгласие и Карас позвъни на един свой приятел, известен специалист в медицинския факултет на университета. Събуди го и му описа положението накратко.

— Идвам веднага — каза кардиологът.

След по-малко от половин час той пристигна и когато попадна в спалнята, реагира на студа, зловонието и състоянието на Ригън с изненада, ужас и състрадание. Тя ту бъбреше несвързано, ту пееше, ту издаваше животински звуци. По някое време се появи Денингс.

— О, това е непоносимо! — оплака се той на лекаря. — Просто ужасно! Надявам се да направите нещо! Все трябва да има начин! Разбирате ли, иначе няма да има къде да отидем, и всичко това заради… Заради този проклет инат на дявола!

Докато лекарят гледаше с разширени очи и мереше кръвното налягане на Ригън, Денингс продължи да се жалва на Карас:

— Какво правиш, по дяволите? Не виждаш ли, че малката кучка трябва да е в болница? Мястото й е в лудницата, Карас! Знаеш го! За Бога, зарежи скапаните суеверия! Знаеш, че ако тя умре, вината ще бъде твоя! Да, само твоя! Така де, ако самозваният втори Божи син е такъв инат, това не означава, че трябва и ти да се държиш като темерут! Ти си лекар! Трябва да си наясно, Карас! Хайде, драги, прояви мъничко състрадание! Влез ни в положението, напоследък има ужасен недостиг на жилищна площ…

Демонът отново се появи и нададе вълчи вой. Кардиологът с леко разширени очи си прибра инструментите и кимна на Карас. Беше приключил.

Двамата излязоха в коридора. Кардиологът за секунда погледна вратата на спалнята и се обърна към Карас.

— По дяволите, какво става тук, отче?

Йезуитът се загледа настрани.

— Не мога да кажа — тихо отвърна той.

— Не можеш или не искаш?

Карас отново го погледна.

— Може би и двете. Как е сърцето? Какво откри?

Лекарят мрачно поклати глава.

— Трябва да спре тази активност. Трябва да спи… да заспи преди кръвното й да спадне.

— Аз мога ли да помогна с нещо, Бил?

— Моли се — отвърна лекарят.

Докато той се отдалечаваше, Карас се загледа след него. Всяка артерия, всеки нерв в тялото му умоляваше за почивка, за надежда, за чудеса, макар да знаеше, че не ще ги получи. Той болезнено примижа, като си спомни: Не биваше да й даваш либриум! Вдигна юмрук към устата си и от гърлото му излетя глух, задавен стон на жалост и самообвинение. Той въздъхна дълбоко, после още веднъж, отвори очи и с натежала душа отвори вратата на спалнята.

Мерин стоеше до леглото и гледаше как Ригън цвили като кон. Като чу Карас да влиза, той се обърна и го изгледа въпросително. Карас мрачно поклати глава. Мерин кимна. По лицето му се изписа печал, после смирение и накрая мрачна решителност. Той коленичи до леглото.