книга първа от поредицата "Екзорсист"

Неведнъж ме питаха: защо „Заклинателят“? Защо не „Екзорсистът“, както е оригиналното заглавие?

Ако ставаше дума за нова книга — точно така бих постъпил. Още повече, че екзорсизмът не е просто заклинание, а сложен църковен ритуал за прокуждане на злите духове. „Екзорсистът“ би било най-точно.

Но книгата е позната отдавна на българския читател и не исках да създавам впечатлението, че става дума за нещо ново. Онзи, който посегне към книгата, трябва да знае, че става дума за творба, създадена преди четири десетилетия и потресла целия свят със своя свиреп драматизъм.

И все пак… онова, което казах по-горе, не е съвсем точно. Защото въпреки огромния успех на книгата, авторът Уилям Питър Блати е поискал за юбилея да предложи едно обновено и обогатено издание, което ще изненада и онези, които са чели предишното. Образите в „Заклинателят“ днес са много по-ярки, постъпките им — много по-логични и разбираеми, а ужасът — по-остър от когато и да било.

Впрочем за ужаса. Mea culpa, както би казал някой от благочестивите йезуити в книгата. Признавам, че не бях чел „Заклинателят“. Както навярно се е случвало на мнозина от вас, отблъсна ме тъкмо една от причините за блестящия успех на романа — неговата репутация, обвита в сензационност, страх и напрежение. Тъкмо затова безкрайно се изненадах, когато започнах да го чета.

Да, в много отношения „Заклинателят“ е вледеняващо четиво, застанало наравно с шедьоврите на такива класици на ужаса като Х. Ф. Лъвкрафт, лорд Дънсани и Стивън Кинг. Но е и много повече — жива, пълноценна литература за доброто и злото, за човешкия дълг, за съмненията, вярата и саможертвата. Прелиствайки забързано страница подир страница, аз обикнах и отчаяната майка Крис Макнийл, и шегобиеца отец Дайър, и трогателно досадния детектив Киндерман… но истински се възхитих от мъжествения свещеник Деймиън Карас — измъчван от колебания, с разклатена вяра, но готов да заложи на карта живота и душата си, за да спаси едно дете. Истински душевен пастир и истински човек, за когото би могло да се каже:

Повече от това едва ли бих могъл да добавя. Ще го добави самата книга за онези от вас, които я разлистват за пръв път, както и за онези, които ще преоткрият с удоволствие новото й богатство.

Любомир Николов-Нарви

Жаркото слънце изцеждаше едри капки пот от челото на стареца, но той обгръщаше с длани чашата горещ сладък чай, сякаш искаше да ги стопли. Не можеше да прогони тягостното предчувствие. То лепнеше по гърба му като студени мокри листа.

Разкопките бяха завършени. Могилата бе преровена слой подир слой, съдържанието й — проучено, описано и изпратено: мъниста и медальони, гравирани плочки, фалически символи, каменни хавани, зацапани с охра, гледжосани грънци. Нищо изключително. Асирийска кутия за тоалетни принадлежности от слонова кост. И човек. По-точно човешки кости. Крехки останки от космическото страдание, които някога го караха да се пита дали материята не е самият Луцифер, дирещ пипнешком път да се завърне към Бога. Ала сега знаеше, че не е така. Ароматите на лакрица и тамаринд привличаха погледа му към маковите ниви по хълмовете; към равнините, обрасли с тръстика; към неравния каменист път, устремен главоломно към ужаса. На северозапад беше Мосул; на изток — Ербил. На юг — Багдад, Киркук и огнената пещ на Небухаднезар.

Той раздвижи крака под масата пред самотната крайпътна чайхана и се вгледа в зелените петна от трева по обувките и омачканите бежови панталони. Отпи от чая. Разкопките бяха приключили. Какво започваше? Той внимателно разчисти мисълта като току-що извлечена от пръстта находка, но не успя да я проясни.

Откъм чайханата някой изхъхри — съсухреният собственик се тътреше към него, вдигайки облачета прах с руските си обувки, които носеше подпетени като чехли.

— Каман чай, чауага?1

Мъжът в бежово поклати глава, гледайки напуканите обувки без връзки, гъсто облепени с остатъци от житейските мъки. Градивният елемент на Вселената, лениво помисли той, материята; и все пак в крайна сметка някак стигаме до духа. За него духът и обувките бяха само аспекти на нещо по-дълбоко, нещо първично и напълно различно.

Сянката се измести. Кюрдът чакаше търпеливо като стар дълг. Старецът в бежово вдигна поглед към влажните му белезникави очи, чиито ириси сякаш бяха покрити с ципа от яйчена черупка. Глаукома. Някога не би могъл да хареса този човек. Той извади портфейла си и бавно затърси монета сред оръфаното и смачкано съдържание: няколко динара; иракска шофьорска книжка; избеляло пластмасово католическо календарче отпреди дванайсет години. На обратната страна имаше надпис: КАКВОТО ДАВАМЕ НА БЕДНИТЕ, ТОВА ОТНАСЯМЕ В ГРОБА. Той плати чая, оставяйки петдесет фила бакшиш върху напуканата маса с цвят на печал.

Тръгна към джипа си. Звънкото щракане на ключа в стартера проряза тишината. Старецът застина за миг и унесено се загледа напред. В далечината, обгърнат от мараня и сякаш увиснал като остров в небето, се извисяваше хълмовият град Ербил, чиито плоски покриви се рееха сред облаците като порутена, кална благословия.

Хладните листа полепнаха още по-плътно по гърба му.

Нещо чакаше.

— Аллах маак, чауага.2

Прогнили зъби. Широко усмихнат, кюрдът му махна за сбогом. Човекът в бежово подири топлина в дъното на душата си и намери сили да отвърне на жеста с измъчена усмивка. Но щом обърна глава, усмивката му изгасна. Той включи двигателя, рязко направи обратен завой и пое към Мосул. Докато джипът набираше скорост, кюрдът стоеше, гледаше го и сърцето му се свиваше от странното чувство, че е загубил нещо. Какво бе изчезнало? Какво бе усещал в присъствието на непознатия? Нещо като безопасност, припомни си той; чувство за закрила и дълбоко удовлетворение. Сега това чувство се смаляваше в далечината заедно с чезнещия джип. Обзе го странна самота.