Киндерман прелисти на нова страница, където се описваха ритуалните убийства. Прочете я бавно, хапейки връхчето на показалеца си, а когато приключи, поклати намръщено глава над текста и се озърна към лампата. Изключи я и напусна кабинета.

Подкара към моргата.

Младежът в приемната дъвчеше сандвич с шунка и кашкавал. Когато Киндерман се приближи, той тъкмо изтръскваше трохите от кръстословицата пред себе си.

— Денингс — прошепна дрезгаво детективът.

Дежурният кимна, бързо надраска в кръстословицата дума с пет букви, после стана заедно със сандвича и тръгна по коридора.

— Насам — каза лаконично той.

Киндерман го последва с шапка в ръка, долавяйки откъм водача си лек мирис на кимион и горчица. Стигнаха до редицата хладилни шкафове за онези, които спят вечен сън.

Спряха пред номер 32. Апатичният младеж го издърпа. Отхапа от сандвича и една троха ръжен хляб, зацапана с майонеза, падна върху захабения чаршаф. Киндерман постоя, сетне бавно и внимателно дръпна чаршафа, за да разкрие онова, което вече бе виждал, но още не можеше да повярва: главата на Денингс беше завъртяна на 180 градуса и гледаше право назад.

Сред една топла зелена низина в университетското градче на Джорджтаун, Деймиън Карас тичаше сам по овалната писта, покрита със сгурия. Беше облечен с къси бежови панталони и тениска, обилно напоена с пот. На хълмчето пред него снежнобелият куполна астрономическата обсерватория подскачаше в такт със стъпките му, а отзад медицинският факултет чезнеше сред възвишенията. Откакто го освободиха от задълженията му, той идваше тук всеки ден и бягаше километър подир километър с надеждата за спокоен сън. Почти бе успял; почти бе прогонил скръбта, впита в сърцето му с упорството на дълбока татуировка. Когато тичаше до изнемогване, хватката й ставаше много по-хлабава и понякога съвсем изчезваше. За малко.

Двайсет обиколки.

Да, по-добре. Много по-добре. Още две.

Кръвта пламтеше и бясно пулсираше в мощните мускули на краката му. Карас взе завоя с пружиниращи лъвски скокове и изведнъж забеляза някой да седи на пейката, където бе оставил кърпата, якето и панталоните си. Беше едър мъж на средна възраст с торбесто палто и смачкана мека шапка. Стори му се, че човекът го гледа. Дали? Да. Погледът му се завъртя, когато Карас мина край него.

Свещеникът увеличи скоростта и влезе в последната обиколка. Усети как земята трепери под стъпките му, после забави и продължи ходом, дишайки тежко и шумно. Притисна с юмруци тръпнещите си ребра и мина край пейката, без да обръща внимание на непознатия. Всяко движение на мощните мускули по гърдите и раменете му разпъваше тениската с избелял от пране надпис ФИЛОСОФИТЕ.

Човекът с палтото стана и тръгна към него.

— Отец Карас? — подвикна дрезгаво Киндерман.

Свещеникът се обърна, кимна отривисто и присви очи от яркото слънце. Изчака детективът да стигне до него, после му направи знак да го последва.

— Нали нямате нищо против? Иначе ще се схвана — каза задъхано той.

— Да, разбира се — отговори детективът с очевидна липса на ентусиазъм и пъхна ръце в джобовете си. Идването от паркинга дотук го бе изморило.

— Ние… познаваме ли се? — попита йезуитът.

— Не, отче. Не се познаваме. Но един свещеник в общежитието ми каза, че приличате на боксьор. Не помня кой беше. — Детективът извади портфейла си. — Ужасно съм зле с имената.

— А вашето как е?

— Лейтенант Уилям Киндерман, отче. — Детективът размаха полицейска карта. — Отдел убийства.

— Наистина ли? — Карас огледа значката и картата с хлапашко любопитство. По потното му, зачервено лице бе изписан наивен интерес, докато се обръщаше да попита:

— Какво ви води насам?

— Хей, знаете ли, отче — отвърна Киндерман с изненадан тон, оглеждайки грубоватото лице на свещеника. — Ама то било вярно, наистина приличате на боксьор. Извинявайте, но този белег тук, над окото… с него сте досущ като Марлон Брандо във филма „На кея“. Да, отче, същински Марлон Брандо! Бяха му сложили белег — за по-нагледно той придърпа ъгълчето на окото си, — от който окото му да изглежда леко затворено, едновременно замечтано и малко тъжно. Е, това сте вие. Марлон Брандо. Казвали ли са ви го, отче?

— А на вас казват ли ви, че приличате на Пол Нюман?

— Непрекъснато. И повярвайте ми, господин Нюман се мъчи да избяга от това мое тяло. Не иска да го дели с Кларк Гейбъл.

С лека усмивка Карас поклати глава и се загледа настрани.

— Занимавали ли сте се с бокс? — попита детективът.

— Съвсем малко.

— Къде? В колежа? Или тук?

— Не, в Ню Йорк.

— А, така си и мислех. Клуб „Златна ръкавица“! Познах ли?

— Повишавам ви в капитан — усмихна се Карас. — С какво мога да ви помогна, лейтенант?

— Малко по-бавно, моля. — Детективът посочи гърлото си. — Емфизема.

— О, съжалявам. Разбира се.

— Пушите ли?

— Да.

— Трябва да ги откажете.

— Слушайте, за какво става дума? Ако обичате, говорете по същество.

— Да, разбира се. Нямам мярка на приказките. Между другото, не сте ли зает? Не ви ли откъсвам от нещо?

Карас хвърли поглед към него с развеселена усмивка.

— От какво може да ме откъсвате?

— Може би от мисловна молитва.

— Знаете ли, мисля, че наистина скоро ще станете капитан.

— Прощавайте, отче, пропуснах ли нещо?

Карас поклати глава.

— Не ми се вярва да пропускате каквото и да било.

— В какъв смисъл, отче? Какво намеквате?

Киндерман спря и направи огромно усилие да се престори на наивен, но като зърна веселите бръчици около очите на свещеника, наведе глава и се изкиска печално.

— Е, да, разбира се… вие сте психиатър. Кого ли заблуждавам? Вижте, отче, това ми е навик. Методът Киндерман — правя се на глупак. Е, сега ще престана и ще ви кажа направо за какво става дума.

— Оскверняването — каза Карас.

— Значи театрото ми се провали — тихо отбеляза детективът.

— Съжалявам.

— Нищо, отче, заслужих си го. Да, тези неща в църквата — потвърди той. — Прав сте. Само че може да има и нещо по-лошо, отче.

— Имате предвид убийство?

— Пак ми натрихте носа, отче. Забавно е.

Карас сви рамене.

— Е, нали сте от отдел убийства.

— Да оставим това, Марлон Брандо. Казвали ли са ви, че за свещеник сте прекалено умен?

— Mea culpa — промърмори Карас. Все още се усмихваше, но започваше да съжалява, че неволно е накърнил самочувствието на детектива. Сега се зарадва на възможността да демонстрира недоумение. — Каква е връзката? — попита той и усърдно сбръчка чело. — Нищо не разбирам.

Киндерман приведе глава към него.

— Слушайте, отче, може ли да си остане между нас? Поверително? Като изповед, така да се каже.

— Да, разбира се — отговори Карас. — Какво има?

— Знаете ли онзи режисьор, който снимаше филм тук, отче? Бърк Денингс.

— Да, видях го.

— Значи го видяхте — кимна детективът. — И сигурно знаете как е умрял?

Карас отново сви рамене.

— Ами вестниците писаха…

— Това е само половината истина.

— Така ли?

— Само част. Какво знаете за вещиците?

Карас изненадано вдигна вежди.

— Какво?

— Търпение. Насочвам ви към нещо.

— Надявам се.

— И тъй, вещиците… познавате ли темата? Откъм научната страна, отче, не откъм лова им.

Карас се усмихна.

— Да, веднъж написах статия за това. От гледна точка на психиатрията.

— Наистина ли? Чудесно! Страхотно! Това е голям плюс, отче Брандо. Можете да ми помогнете много повече, отколкото очаквах. А сега слушайте… — Докато отминаваха завоя и наближаваха пейката, детективът посегна и се подпря на рамото на йезуита. — Добре, аз съм обикновен мирянин и не особено образован. Но чета. Вижте, знам какво казват за самоуките хора — че са най-ужасните некадърници. Но лично аз — откровено ви казвам — не се срамувам. Ни най-малко. Аз съм… — Изведнъж той млъкна, наведе глава и изпъшка: — Театро. Все натам ме избива. Извинявайте, знам, че си имате работа.