— Ама и аз защо ли питам? Няма значение. — Киндерман сгъна програмата и я прибра във вътрешния си джоб заедно с остатъка от молив. — Е, това беше. — Въздъхна доволно той. — Като се прибера в службата, сигурно ще се сетя какво още е трябвало да попитам. Винаги така ми се случва. Е, както и да е. Мога да се обадя по телефона.

Той се изправи и Крис също стана.

— Знаете ли, аз напускам града за две седмици — каза тя.

— Не е спешно — увери я детективът и погледна фигурката на птица с блага усмивка. — Красота. Толкова е мила.

Пресегна се, взе фигурката, потърка с палец клюна на птицата и я върна на масата, после тръгна към вратата.

— Имате ли добър лекар? — попита детективът докато Крис го изпращаше до изхода. — За дъщеря ви, искам да кажа.

— Дори са ми много — мрачно отвърна Крис. — Както и да е, сега искам да я прегледат в клиника, където чух, че страхотно си вършели работата. Съвсем като вашата, само че се борят с бактерии и вируси.

— Да се надяваме, че са по-добри от мен, госпожо Макнийл. Значи клиниката не е в града?

— Да. В Охайо е.

— И е добра?

— Ще видим.

Бяха стигнали до външната врата.

— Бих казал, че ми е било много приятно — изрече детективът, стискайки шапката си с две ръце, — но при тези обстоятелства… — Той леко приведе глава, после пак я погледна. — Ужасно съжалявам.

Крис кръстоса ръце пред гърдите си, леко се поклони и тихо каза:

— Благодаря. Много благодаря.

Киндерман отвори вратата, излезе навън, сложи си шапката и отново се обърна към Крис.

— Всичко най-хубаво с дъщеря ви.

— Благодаря — тъжно се усмихна Крис. — И на вас всичко най-хубаво със света.

Детективът кимна сърдечно и малко печално, после зави надясно и задъхвайки се, тръгна по улицата. Крис го гледаше как върви към полицейската кола, спряла на ъгъла. Внезапен порив на вятъра откъм юг развя дългото му палто и той стреснато вдигна ръка да удържи шапката си. Крис наведе очи и затвори вратата.

След като седна в полицейската кола, Киндерман се обърна да погледне още веднъж къщата и му се стори, че зърна движение в стаята на Ригън — стройна, гъвкава фигура бързо се мярна и изчезна. Не знаеше какво е видял. Беше го зърнал с периферното зрение, и то за толкова кратко, че приличаше на зрителна измама. Но забеляза, че капаците на прозорците са отворени. Странно. Крис бе казала, че винаги са затворени. Той изчака малко, но никой не се появи. Детективът се намръщи и тръсна глава, после отвори жабката и извади ножче и плик за улики. Отвори плика, разгъна най-малкото острие на ножчето и извади изпод нокътя на палеца си микроскопичните късчета боя, които бе изчегъртал от фигурката на птицата. Накрая запечата плика и го прибра в джоба на палтото си.

— Добре — каза той на шофьора. — Да тръгваме.

Потеглиха и докато караха по Проспект Стрийт, Киндерман предупреди шофьора да не бърза, защото видя, че напред движението е натоварено. После наведе глава, затвори очи, уморено разтърка горната част на носа си и тежко въздъхна.

— Боже мой, що за свят. Що за живот.

По-късно тази вечер, докато доктор Клайн инжектираше на Ригън петдесет милиграма спарин, за да бъде спокойна по пътя към Дейтън, лейтенант Киндерман стоеше замислено в кабинета си, подпрял длани на бюрото. Размишляваше над откъслечните и озадачаващи данни. В стаята беше тъмно, само тесният лъч на старата настолна лампа хвърляше ярка светлина върху разхвърляните отчети. Киндерман вярваше, че това му помага да се съсредоточи. Дишаше тежко в мрака, погледът му шареше насам-натам, после въздъхна дълбоко и затвори очи. Мисловна разпродажба! — нареди си той както винаги, когато искаше да избистри ума си, за да погледне от нов ъгъл. Складовете да се изпразнят напълно! После отвори очи и отново погледна заключението на патолога за смъртта на Денингс:

Киндерман погледна през прозореца към нощния град. Ротондата на Капитолия светеше — знак, че Конгресът заседава до късно. Той отново затвори очи и си спомни разговора с патолога в дванайсет без пет през нощта, когато умря Денингс.

— Може ли да е станало при падането?

— О, изглежда крайно невероятно. Само шийните мускули са достатъчни, за да го предотвратят. А освен това трябва да се преодолее съпротивата на гръбнака и сухожилията.

— Но казано с прости думи, все пак е възможно?

— Да. Бил е пиян и мускулите несъмнено са се отпуснали. Може би ако първоначалният удар е бил достатъчно мощен и…

— И да речем, че е паднал от десет-дванайсет метра…

— Да, разбира се; и ако веднага след удара главата му се е заклещила в нещо — с други думи, ако е възпрепятствано нормалното въртене на главата и тялото като едно цяло, тогава може би — подчертавам, може би — ще се стигне до такъв резултат.

— А може ли да го е направил човек?

— Да, но трябва да е изключително силен.

Киндерман бе проверил алибито на Карл Енгстрьом за момента на смъртта на Денингс. Времето на прожекцията съвпадаше, както и разписанието на транзитния автобус. Нещо повече, шофьорът на автобуса, в който Карл твърдеше, че се е качил от спирката пред киното, бе приключил смяната и слязъл на кръстовището на Уисконсин около девет и двайсет, също като Карл. Там го бе сменил неговият колега, който беше записал в служебния дневник и точното време на смяната — девет и осемнайсет.

И все пак на бюрото на Киндерман лежеше криминално обвинение срещу Енгстрьом от 27 август 1963 г. Обвиняваха го, че в течение на няколко месеца е откраднал голямо количество наркотици от къщата на лекар в Бевърли Хилс, където работел заедно с Уили.

И след това ставаше напълно неразбираемо.

Лекарят, без чиито показания не можеше да има успешно обвинение, изведнъж — и без да дава никакво обяснение — оттеглил обвиненията. Защо го е направил? А когато два месеца по-късно съпрузите Енгстрьом постъпили на работа при Крис Макнийл, той им дал положителна препоръка.

Защо?

Енгстрьом със сигурност бе задигнал наркотиците, но медицински преглед след обвинението не разкриваше и най-малък признак, че е наркоман.

Защо не?

Все още със затворени очи, детективът тихо започна да рецитира „Джаберуоки“ от Луис Карол: „Бе сгладне и честлинните комбурси тарляха се и сврецваха във плите…“ Това бе още един от триковете на Киндерман за избистряне на ума.

След като довърши стихотворението, той отвори очи и се загледа в Ротондата на Капитолия. Опитваше се да не мисли за нищо, но както винаги задачата се оказа невъзможна. Детективът с въздишка се озърна към доклада на полицейския психолог за неотдавнашното оскверняване на църквата „Света Троица“.

… Статуя… фалос… изпражнения… Деймиън Карас… — бе подчертал тези думи с червен молив. Дъхът му тихичко съскаше в пълната тишина, докато посягаше към един научен труд за черната магия и разгръщаше на страницата, отбелязана с хартиена лентичка.