— Да, знам. Дават ви билети.

— Искате ли?

— Както казва Елууд Дауд във филма „Харви“: кога?

Лицето на детектива грейна.

— О, ще ви се обадя!

Напуснаха университета, завиха надясно, после наляво по Проспект, стигнаха до къщата и спряха. Карас открехна вратата и се озърна към детектива.

— Благодаря за возенето. — Той слезе, затвори вратата, облакъти се на отворения прозорец и добави:

— Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ми — каза детективът. — Ще ви се обадя за киното. Наистина.

— Ще чакам с нетърпение — каза Карас. — И внимавайте.

— Ще внимавам. Вие също.

Карас отстъпи от колата, изправи се и вече тръгваше към къщата, когато чу зад гърба си:

— Отче, чакайте!

Карас се обърна и видя как Киндерман излиза от колата и му маха с ръка. Тръгна назад и се срещнаха на тротоара.

— Слушайте, отче, забравих — каза детективът. — Съвсем забравих за картончето. Спомняте ли си, онова с латинския текст. Дето го намериха в църквата.

— Да, молитвеният картон.

— Точно така. Пазите ли го още?

— Да, у мен е. Проверявах латинския, но вече свърших. Трябва ли ви?

— Да, може да ми помогне. Ще ми го дадете ли?

— Разбира се. Чакайте, сега ще го донеса.

— Много съм ви задължен.

Докато Киндерман се подпираше на полицейската кола, йезуитът изтича до стаята си на партера, намери картончето, сложи го в папка, върна се на улицата и подаде папката на Киндерман.

— Заповядайте.

— Благодаря, отче. — Киндерман огледа папката. — Може да са останали отпечатъци. — Изведнъж той се озърна с ужас към Карас. — Ох! Вие сте пипали картончето. Като Кърк Дъглас в „Детективска история“. Без ръкавици! С голи ръце!

— Признавам си.

— И без обяснение — промърмори Киндерман и печално поклати глава. — Не става от вас отец Браун. Е, може пък да открием нещо. — Той повдигна папката. — Между другото, нали казахте, че сте проучвали текста?

Карас кимна.

— Да.

— И до какви изводи стигнахте? Чакам със затаен дъх.

— Нищо особено, освен мотива — може би омраза към католицизма. Кой знае? Но със сигурност човекът е много болен.

— Откъде знаете, че е мъж?

Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.

— Всъщност не знам.

— Не може ли да е хлапашка лудория?

— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.

— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.

— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.

— Така ли?

— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.

— Свещениците могат ли?

— Не ме разсмивайте!

— Все пак отговорете, ако обичате.

След кратко мълчание Карас призна:

— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се преподават на латински.

— Защо?

— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.

— Да, разбирам.

Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.

— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?

Детективът заинтригувано вдигна вежди.

— Да, кой?

— Доминиканците. Арестувайте ги.

Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:

— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!

Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:

— Трепти като камертон под вода.

Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:

— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.

Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.

Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.

— Здрасти, Деймиън!

— Здрасти, Джо.

Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.

— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.

— Кой е мързеливец? Аз работя.

— По една лекция на седмица?

— Важно е качеството. Какво има за вечеря?

— Не усещаш ли миризмата?

Карас направи гримаса.

— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?

Кисело зеле с наденица.

— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:

— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.

— Точно това ми трябва.

Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.

— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.

Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.

— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.

Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.

— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.

След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.

Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:

— Прекрасна гледка. Наистина.

— Да, така е.

Часовникът на университета удари седем часа.

В седем и двайсет и три лейтенант Киндерман размишляваше над спектрографския анализ, който потвърждаваше, че боята, изстъргана от птицата на Ригън, е идентична с тази от осквернената статуя на Дева Мария.

А в осем и четирийсет и седем, в занемарения североизточен квартал на града, Карл Енгстрьом напусна с безучастно лице една гъмжаща от плъхове жилищна сграда, измина пеш три пресечки до автобусната спирка, постоя там около минута, после внезапно се вкопчи с две ръце в един уличен стълб, сгърчи се до него и зарида.

През това време лейтенант Киндерман беше на кино.

В сряда, 11 май, отново си бяха у дома. Сложиха Ригън да си легне, поставиха ключалки на капаците на прозорците и махнаха всички огледала от нейната спалня и баня.

— … Все по-редки моменти на просветление, а сега, боя се, пълно изключване на съзнанието по време на пристъпите. Това е нов симптом и вероятно изключва възможността за хистерия. Същевременно нови симптоми в областта на онова, което наричаме парапсихологични явления…

Доктор Клайн дойде да ги види. Крис и Шарън изслушаха лекцията му как да хранят правилно Ригън по време на кома.

Той вкара тръбичката през носа.

— Първо…

Крис се застави да гледа, без да вижда лицето на дъщеря си, да слуша лекаря и да забрави другото, което бе чула в клиниката.