Крис се извини и затвори.

Ригън съвсем се оклюма и не прие дори предложението да пийнат някъде по един ягодов шейк. Без да каже нищо, тя отиде в детската стая, и остана там, докато стана време за лягане.

Когато на другата сутрин отвори очи, Крис видя Ригън да дреме до нея.

— Ама какво… Ригън, какво правиш тук? — изкиска се Крис.

— Мамо, леглото ми се тресеше.

— Ама че си щура! — Крис я целуна и придърпа завивката. — Хайде, спи. Рано е още.

Това, което изглеждаше като утро, всъщност бе началото на безкрайна нощ.

Той стоеше до ръба на безлюдния перон на метрото и чакаше тътенът на мотрисата да заглуши болката, която вечно го придружаваше. Като пулса. Чуваш я само в пълна тишина. Прехвърли чантата в другата си ръка и надникна в тунела. Светли точици. Те се разстилаха в мрака като пътеводни светлини към отчаянието.

Някой се изкашля. Той погледна наляво. Скитник с прошарена четина по брадата седеше вдървено на пода сред локва от собствената си урина. Пожълтелите му очи се взираха в свещеника с изпито, печално лице.

Свещеникът се извърна настрани. Сега този тип щеше да дойде. Да хленчи. Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! Айде, смилете се! Да го тупа по рамото с оплескана от повърнато ръка. Да рови трескаво в джоба си за католически медальон. Зловоние на хиляди признания, смесени с дъх на вино, чесън и прастари смъртни грехове, всичко това се смесва… обгръща… задушава…

Свещеникът усети как бездомникът се надига.

Не идвай!

Чу стъпки.

Боже мой, остави ме на мира!

— Здрасти, отче!

Свещеникът болезнено примижа. Раменете му провиснаха. Не можеше да се обърне. Не би понесъл отново да дири Христос сред зловоние и празни очи; Христос с гноясали рани и кървави изпражнения; невъзможният, невероятният Христос. Той неволно докосна ръкава си, сякаш търсеше невидима траурна лента. Смътно си спомняше един друг Христос.

— Кххх-атолик съм, отче!

Глух тътен на приближаващ влак. После отзад се раздаде странно тътрене на нозе. Свещеникът се озърна. Скитникът залиташе, готов да припадне. Тласнат от сляп, неудържим порив, свещеникът се хвърли към него и го намести на пейката до стената.

— Аз съм кххх-атолик — бъбреше клетникът. — К-к-к-католик съм.

Свещеникът му помогна да легне. Видя влака да се задава. Бързо извади от портфейла си един долар и го пъхна в джоба на мръсното яке. После реши, че така може да се изгуби. Измъкна долара, натъпка го в джоба на подгизналия от урина панталон, взе си чантата, качи се във вагона, седна в ъгъла и се престори на заспал до последната спирка, където излезе на улицата и пое пеш по дългия път към Фордхамския университет. Доларът беше предвиден за такси.

Когато пристигна в дома за посетители, той се разписа в регистъра. Деймиън Карас. После погледна написаното. Нещо липсваше. Уморената памет му подсказа да добави двете букви „ОЙ“ — съкратено от Орден на йезуитите. Взе стая в крилото Уейджъл Хол и след нас вече спеше дълбоко.

На следващия ден посети среща на Американската психиатрична асоциация. Като главен докладчик представи изследването „Психологически аспекти на духовното развитие“, а привечер хапна и пийна с познати психиатри. Те черпиха. Тръгна си рано. Трябваше да посети майка си.

От спирката на метрото тръгна пеш към една порутена жилищна кооперация на Двайсет и първа улица в източната част на Манхатън. На стъпалата пред потъмнялата дъбова врата той спря и погледна играещите деца на площадката. Занемарени. Зле облечени. Бездомни. Спомни си принудителното изселване; униженията; спомни си как в седми клас се прибираше с приятелката си и видя как майка му рови из кофата за боклук на ъгъла. Карас бавно се изкачи по стъпалата. Лъхна го мирис на готвено. Топъл, влажен, прогнил и сладникав. Спомни си посещенията при приятелката на майка му, госпожа Корели, която живееше с осемнайсет котки в миниатюрно апартаментче. Сграбчи парапета и тръгна нагоре, смазан от непосилна умора, но знаеше, че всъщност това е чувството за вина. Не биваше да я оставя сама. На четвъртия етаж той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Апартамент 4C, жилището на майка му. Отвори вратата плахо, сякаш докосваше незаздравяла рана.

Майка му го посрещна с радост. Възклицание. Целувка. Втурна се да направи кафе. Смугло лице. Тромави крака с подути вени. Той седеше в кухнята и я слушаше, а паянтовите стени и мръсният под го пронизваха до кости. Апартаментът беше пълна мизерия. Социални помощи и няколко долара на месец от брат й.

Тя седна на масата. Заговори за госпожа Еди-коя-си, чичо Еди-кой-си. Все още говореше с емигрантски акцент. Деймиън не смееше да я погледне в очите — тия два кладенеца, пълни с тъга, които по цял ден се взират през прозореца.

Не биваше да я изоставям.

Тя не можеше нито да чете, нито да пише на английски, затова по-късно му продиктува няколко писма. Помоли го да поправи старото напукано радио. Нейният мъничък свят. Новините. Кметът Линдзи.

Деймиън отиде до тоалетната. Пожълтели вестници по напуканите плочки. Ръждиви петна в мивката и ваната. Стар корсет, захвърлен на пода. Ето, оттук тръгна неговото призвание. Оттук избяга към любовта, но сега любовта бе изстинала и нощем той я чуваше как вие в сърцето му като бездомен и жален есенен вятър.

В единайсет без четвърт Карас я целуна за сбогом и обеща да се върне при първа възможност.

Тръгна си, а зад гърба му старото радио предаваше новини.

След като се прибра в Уейджъл Хол, Карас се накани да напише писмо до архиепископа на Мериленд. Вече бяха обсъждали въпроса: молба за прехвърляне в Ню Йорк, за да бъде близо до майка си; молба за преподавателско място и освобождаване от досегашните задължения. Като мотив за последното, Карас лаконично изтъкна: „непригодност“.

Мерилендският архиепископ го прие по време на годишното си посещение в Джорджтаунския университет. Събитието напомняше армейска проверка, когато генералът лично и поверително изслушва жалбите на подчинените си. Като чу за майката на Деймиън Карас, архиепископът кимна и изрази съчувствие, но по въпроса за неговата „непригодност“ сметна, че досието му сочи точно обратното. Карас обаче упорстваше и се обърна към Том Бърмингам, ректора на Джорджтаунския университет. Не е само до психиатрия, Том. Знаеш го. Някои от проблемите им опират до призванието, до смисъла на живота. Том, нещата невинаги опират само до секса, става дума преди всичко за тяхната вяра и аз просто не издържам. Не мога повече. Трябва да се оттегля.

— Какъв е проблемът?

— Том, мисля, че губя вярата си.

Бърмингам не настоя да чуе какви са причините за съмненията му. Карас бе благодарен за това. Знаеше, че отговорите му биха звучали налудничаво. Необходимостта да разкъсваме храната със зъби, а после да я изхвърляме с изпражненията. Безсмислената набожност на майка ми. Смрадливите чорапи. Уродливите деца. Една вестникарска статия как момче от църковния хор чакало автобуса; непознати го полели с бензин и драснали клечката. Не. Твърде емоционално. Смътно. Екзистенциално. По-логично звучеше мълчанието на Бога. Светът беше пълен със зло и повечето от него се коренеше в съмнението, в искрените колебания на добри и честни хора. Нима един разумен Бог не би сложил край на това? Нима най-сетне не би Се разкрил? Нима не би проговорил?

Господи, дай ни знак…

Възкресението на Лазар избледняваше в далечното минало.

Никой от живите днес не бе чувал смеха му.

Защо няма поличба?

Някога Карас копнееше да живее по времето на Христос; да го види; да го докосне; да надникне в очите му.

О, Боже мой, дай ми да те видя! Дай ми да знам! Ела в съня ми!

Копнежът го изпепели.

Той седна зад бюрото и вдигна писалката над листа. Може би не времето бе запечатало устните на архиепископа. Може би е разбрал, помисли си Карас, че в крайна сметка вярата е въпрос на обич.