Очите на майка му все още се криеха в сянка.

— Не знам какво мислиш за мен — изрече тя тихо и бавно. — Много хора ме свързват със спиритизма. Но не е така. Да, мисля, че имам дарба, но не е окултна. Всъщност на мен ми се струва съвсем естествена. Като католичка вярвам, че ние живеем в два свята едновременно. Този, който осъзнаваме, е във времето, но понякога чудаци като мен зърват другия свят, а той, според мен, е във вечността, където времето не съществува — там миналото и бъдещето се сливат с настоящето. Затова когато ми се случи да усетя потръпване откъм онзи друг свят, вярвам, че виждам бъдещето. Кой знае… Може би всъщност не е така. — Тя сви рамене. — Е, все едно. Но окултното… — Тя помълча, подбирайки внимателно думите. — Окултното е нещо съвсем различно. Лично аз не посягам натам. Според мен тия игри могат да бъдат опасни. Включително и с дъската за спиритични сеанси.

Досега Крис бе смятала госпожа Перин за извънредно благоразумна жена. И все пак нещо у нея й вдъхваше зловещо предчувствие. Опита се да го прогони.

— Хайде де, Мери Джо — отвърна с усмивка Крис. — Не знаеш ли как действа дъската за спиритични сеанси? Тя просто се влияе от подсъзнателните импулси.

— Да, най-вероятно — съгласи се госпожа Перин. — Може би. Може всичко да е самовнушение. Но неведнъж съм чувала, че сеансите с тази дъска — всички сеанси, Крис — сякаш намекват за отваряне на някаква врата. О, знам, че не вярваш в духовния свят. Аз обаче вярвам. И ако съм права, може би мостът между двата свята е точно това, което спомена току-що — подсъзнанието. Знам само, че сякаш се случват разни неща. И, скъпа моя, лудниците по цял свят са пълни с хора, които непредпазливо са посягали към окултното.

— Стига де. Шегуваш се, Мери Джо, нали?

Мълчание. После тихият, монотонен глас отново прозвуча в мрака:

— Крис, през 1921 г. в Бавария живяло едно семейство. Не помня името, но били единайсет човека. Можеш да провериш в старите вестници. Малко след един опит за сеанс те се побъркали. Всички наведнъж. Всичките единайсет. В безумието си взели да палят каквото им падне под ръка. След като изгорили всички мебели, захванали се с тримесечното бебе на една от по-малките дъщери. Тогава съседите разбили вратата и им попречили. Цялото семейство — завърши тя — било прибрано в лудница.

— О, Боже! — ахна Крис като си спомни за капитан Хауди, който сега придобиваше зловещ смисъл.

Душевно заболяване. Това ли беше? Може би.

— Знаех си, че трябва да заведа Ригс на психиатър!

— О, за Бога! — възрази госпожа Перин и пристъпи на светло. — Не ми обръщай внимание, слушай лекаря си.

Опитваше се да успокои Крис, но гласът й не звучеше убедително.

— Много ме бива да предсказвам бъдещето — добави с усмивка госпожа Перин, — но за настоящето съм абсолютно безпомощна. — Тя порови из чантата си. — Къде са ми очилата? Ето, виждаш ли? Не знам къде съм ги сложила. А, ето къде били. — Тя ги извади от джоба на палтото си. — Очарователна къща — каза тя като си сложи очилата и вдигна очи към фасадата. — Излъчва усещане за топлина.

— Ох, олекна ми — каза Крис. — За момент очаквах да кажеш, че е обитавана от духове!

Госпожа Перин я погледна сериозно.

— Защо да ти казвам подобно нещо?

Крис си мислеше за една своя приятелка, известна актриса от Бевърли Хилс, която продаде къщата си само защото бе убедена, че там има полтъргайст. Усмихна се измъчено и сви рамене.

— Не знам. Пошегувах се.

— Това е една хубава, гостоприемна къща — успокои я госпожа Перин. — И преди съм идвала тук. Неведнъж.

— Така ли?

— Да, беше на един мой приятел, адмирал от военния флот. И досега си пишем от време на време. Пак го пратиха по морето, горкия. Не знам кое ми липсва повече, той или къщата. — Мери Джо се усмихна. — Но пък може би пак ще ме поканиш.

— Мери Джо, бих се радвала да те видя пак. Ти си очарователна. Слушай, обади ми се другата седмица.

— Да, разбира се, бих искала да чуя как е дъщеря ти.

— Имаш ли номера ми?

— Да.

Какво не е наред, запита се Крис.

Гласът на ясновидката звучеше странно.

— Е, лека нощ — каза госпожа Перин. — И още веднъж благодаря за прекрасната вечер.

И преди Крис да отговори, ясновидката бързо закрачи по улицата.

Крис се загледа след нея, после затвори вратата и я налегна тежка умора. Ама че нощ, помисли си тя. Ама че нощ…

Влезе във всекидневната, където Уили бършеше петното от урина върху килима.

— Опитах с оцет — промърмори Уили. — На два пъти.

— Ще се изчисти ли?

— Може би. Не знам. Ще видим.

— Не, няма да проличи, докато не изсъхне.

Да, страхотна мъдрост, няма що. Гениална забележка. Я върви да си лягаш, момиче!

— Остави засега, Уили. Върви да спиш.

— Не, аз не довършила.

— Добре. Благодаря ти за всичко. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо.

Крис уморено тръгна по стълбището.

— Кърито беше страхотно, Уили — подвикна надолу тя. — Всички го харесаха.

— Благодаря, госпожо.

Крис надникна при Ригън и я завари дълбоко заспала. После си спомни за дъската. Дали да я изхвърли? О, Перин наистина превъртя, като стана дума за това. Но Крис разбираше, че въображаемият приятел излиза от рамките на нормалното. Да, може би трябва да я изхвърля.

Крис се поколеба. Застанала до леглото, тя гледаше Ригън и си спомняше за един случай, когато дъщеря й беше на три години — вечерта, когато Хауърд реши, че Ригън е вече голяма и трябва да спи без биберона, с който бе свикнала. Тази нощ той й го взе, а Ригън плака до четири сутринта и се държа истерично още няколко дни. Сега Крис се боеше от подобна реакция. По-добре да изчакам, докато поговоря с психиатър. А и риталинът все още не бе имал време да подейства, затова тя реши да изчака.

Върна се в стаята си, легна и почти веднага заспа. Събудиха я писъците на Ригън.

— Мамо, ела тук! Бързо ела! Страх ме е!

Крис се втурна по коридора към спалнята на Ригън. Момичето хленчеше. Плачеше. Пружините на леглото скърцаха яростно.

— Скъпа, какво има? — извика Крис и запали лампата.

Всемогъщи Боже!

Сгърчена от ужас, Ригън лежеше по гръб с обляно в сълзи лице и конвулсивно стискаше ръбовете на тясното си легло.

— Мамо, защо се тресе? — проплака тя. — Накарай го да спре! О, страх ме е! Накарай го да спре! Мамо, моля те, накарай го да спре!

Матракът на леглото рязко подскачаше напред-назад.

Положиха я за сетен покой в едно претъпкано гробище, където сякаш дори на надгробните паметници не им достигаше въздух.

Опелото бе самотно и тъжно — като целия й живот. Братята й от Бруклин. Бакалинът от ъгъла, при когото пазаруваше на кредит. Гледайки как я спускат в тъмнината на един свят без прозорци, Деймиън Карас зарида от скръбта, която бе отлагал тъй дълго.

— Ах, Дими, Дими…

Вуйчо му го прегърна през рамото.

— Нищо, сега тя е в рая, Дими. Сега е щастлива.

О, Боже, нека да е така! Моля те, Боже! От сърце ти се моля, нека да е така!

Изчакаха го в колата докато той стоеше над гроба. Не можеше да понесе мисълта, че ще я оставят сама.

На път към гара Пенсилвания той слушаше как вуйчовците му говорят за нейните болести с неравен емигрантски акцент.

— … емфизема… не биваше да пуши… знаеш ли, че аз едва не умрях миналата година?

Гневни изблици напъваха да изригнат от устните му, но той стискаше зъби и се срамуваше. Погледна през стъклото — минаваха край центъра за социални помощи, където тя ходеше през мразовитите зимни утрини да получи мляко и чувал картофи, докато той се излежаваше в леглото; зоологическата градина в Сентръл парк, където тя го оставяше през лятото и отиваше да проси до фонтана пред хотел „Плаза“. На минаване край хотела Карас избухна в ридания, после преглътна спомените, избърса влагата на парливите угризения. Запита се защо обичта е чакала толкова дълго, чак до момента, когато не може да я докосне, когато рамките на човешката близост и смирението са се свили до размерите на отпечатаната картичка от опелото, пъхната в портфейла му: В памет на…