Най-сетне посетителят погледна часовника си. Беше време да отидат в столовата за вечеря. Младежът стана и преди да си тръгне, забеляза върху бюрото на Карас един нашумял роман.

— О, имате „Сенки“ — каза той.

— Четохте ли го? — попита Карас.

Младият свещеник поклати глава.

— Не. Заслужава ли си?

— Не знам. Току-що го привърших и съвсем не съм сигурен дали разбрах всичко — излъга Карас. Той взе книгата и я подаде на младежа. — Искате ли? Наистина много бих желал да чуя какво ви е мнението.

— Разбира се — каза младият йезуит, преглеждайки текста от вътрешната страна на обложката. — Ще се опитам да ви я върна до ден-два.

Изглеждаше в по-добро настроение.

Когато мрежестата врата изскърца зад посетителя, Карас изпита облекчение. И покой. Той взе молитвеника, излезе на двора и бавно закрачи, нашепвайки всекидневните молитви.

След обяд дойде още един посетител — престарелият пастор от „Света Троица“. Той се настани на стола до бюрото и изказа съболезнованията си за кончината на майка му.

— Отслужих две литургии за нея, Деймиън, и една за теб — завърши дрезгаво пасторът с подчертан ирландски акцент.

— Много сте любезен, отче. Благодаря от сърце.

— На колко години беше тя?

— Седемдесет.

— Чудесна старческа възраст.

Карас усети лек пристъп на гняв. Тъй ли било?

Той насочи поглед към молитвеното картонче, което бе донесъл пасторът. Едно от трите, използвани при литургия. Беше ламинирано с пластмаса и съдържаше част от молитвите. Карас се зачуди защо го е донесъл. След малко получи отговора.

— Е, Деймиън, пак ни се случиха неприятности. В църквата. Още едно оскверняване.

И пасторът разказа, че статуята на Дева Мария в левия страничен олтар била гримирана като проститутка. После подаде на Карас молитвеното картонче.

— А това го намерихме сутринта, веднага след като заминахте… така де, за Ню Йорк. В събота ли беше? Да. Да, в събота. Ами… погледнете, ако обичате. Преди малко говорих със сержант от полицията и… е, в момента няма значение. Погледнете картончето, ако обичате.

Докато Карас оглеждаше картончето, пасторът обясни, че някой е пъхнал листче с машинописен текст между оригинала и пластмасовото фолио. Макар да имаше някои печатни и правописни грешки, фалшивият текст беше написан на правилен и четлив латински. Представляваше цветисто еротично описание на въображаема лесбийска среща между Дева Мария и Мария Магдалена.

— Стига засега, не е необходимо да четете до края — каза пасторът и дръпна картончето, сякаш се боеше да не вкара ближния в грях. — Написано е на превъзходен латински; искам да кажа, че има стил, църковен латински стил. Е, сержантът каза, че поговорил с някакъв психиатър и според него това можело да е дело… на свещеник… много болен свещеник. Може ли да е прав?

Карас се замисли. После кимна.

— Да. Да, възможно е. Бунтовен акт, може би в състояние на сомнамбулизъм. Не знам. Но е възможно.

— Подозирате ли някого, Деймиън?

— Не ви разбирам.

— Рано или късно всички идват при вас, нали? Искам да кажа, душевно болните от колежа, ако има такива. Знаете ли нещо подобно, Деймиън? Искам да кажа, подобно заболяване.

— Не, няма такива.

— Е, да, не съм и очаквал да ми кажете.

— Вярно, отче, не бих ви казал, но покрай всичко друго сомнамбулизмът е начин за решаване на редица конфликтни ситуации, а обичайната форма на решение е символична. Тъй че наистина не знам. А ако имаме работа със сомнамбул, той най-вероятно забравя напълно извършеното и сам няма представа каква е причината.

— Ами ако вие му кажете? — упорито попита пасторът.

Той неволно подръпна ухото си. Карас бе забелязал, че го прави, когато се смята за хитър.

— Не познавам човек, който да отговаря на описанието — каза Карас.

— Да, разбирам. Е, друго не съм и очаквал. — Пасторът стана и затътри нозе към вратата. — Знаете ли, вие, психолозите, сте като свещеници.

Карас любезно се засмя на шегата, а пасторът се завъртя и пусна картончето върху бюрото му.

— Сигурно ще е добре да го проучите, не смятате ли? Действайте — каза той и отново пое към вратата, прегърбен от старост.

— Проверили ли са за отпечатъци? — попита Карас.

Старият пастор спря и се озърна.

— О, едва ли. В края на краищата не търсим престъпник, нали? По-скоро е някой обезумял богомолец. Как мислите, Деймиън? Смятате ли, че може да е някой енориаш? Знаете ли, мисля си, че може да е така? Не, в крайна сметка не е свещеник; трябва да е някой от посетителите. — Той пак подръпна ухото си. — Не смятате ли?

— Не мога да кажа, отче.

— Да, разбирам. Не съм и очаквал да ми кажете.

По-късно през деня Карас бе освободен от задълженията си като психологически съветник и зачислен като лектор по психология към медицинския факултет на Джорджтаунския университет. Наредиха му да си почива.

Ригън лежеше върху масата за прегледи на доктор Клайн с извити навън ръце и крака. Лекарят хвана ходилото й с две ръце, изви го към глезена, задържа така няколко секунди и изведнъж го пусна. Ходилото се върна в нормално му положение. Той повтори процедурата още няколко пъти, но без промяна в резултата. Това явно не го задоволи. Когато Ригън рязко се надигна и го заплю в лицето, той помоли сестрата да остане в стаята и се върна в кабинета си да поговори с Крис.

Беше 26 април. В неделя и понеделник Клайн отсъстваше от града, така че Крис едва тази сутрин успя да се свърже с него и да му разкаже за инцидента пред гостите и разтърсването на леглото след това.

— Наистина ли се движеше?

— Да, движеше се.

— Колко време?

— Не знам. Може би десет секунди, може би петнайсет. Толкова видях, искам да кажа. После тя някак се вцепени и подмокри леглото. Или е станало преди това. Не знам. Но сетне тя изведнъж заспа дълбоко и се събуди чак на другия ден.

Клайн замислено влезе в кабинета си.

— Е, какво става с нея? — попита тревожно Крис.

В началото на посещението Клайн бе споделил подозрението си, че разтърсването на леглото може да е предизвикано от пристъп на клонични гърчове — последователно стягане и отпускане на мускулите. Хроничната форма на заболяването, добави той, често е признак за мозъчно увреждане.

— Да, но резултатите от изследването не потвърждават това — каза Клайн, после описа процедурата, като обясни, че прегъването и отпускането на ходилото би трябвало да предизвика гърч.

Докато се настаняваше зад бюрото си, лекарят изглеждаше много притеснен.

— Падала ли е някога? — попита той.

— Имате предвид на главата си?

— Да.

— Не, доколкото знам.

— Детски болести?

— Обичайните: морбили, заушки, варицела.

— Случаи на сомнамбулизъм?

— Досега не.

— Досега? Спеше ли, когато дойде пред гостите?

— Ами да. Мисля, че ви казах. Тя и досега не си спомня какво е станало. А и други неща не помни.

Ригън спи. Хауърд се обажда от Рим.

— Как е Ригс?

— Много благодаря, че й се обади за рождения ден.

— Нямаше как да се свържа от яхтата. За Бога, не се занимавай сега с мен! Позвъних й веднага след като се прибрах в хотела!

— Да бе!

— Тя не ти ли каза?

— Говорил си с нея?

— Да. Затова реших, че ще е най-добре да ти се обадя. Какво става с нея, по дяволите?

— Защо питаш?

— Защото просто ме нарече педераст и затвори телефона.

След като разказа този случай на Клайн, Крис обясни, че когато най-сетне се събуди, Ригън не си спомняше нито телефонния разговор, нито станалото пред гостите.

— В такъв случай може би не лъже за местенето на мебелите — предположи Клайн.

— Не ви разбирам.

— Да речем, че ги мести сама, но го прави в състояние на автоматизъм. Това е нещо като транс. Пациентът не разбира или не помни какво върши.