Двамата погледнаха Ригън. Бялото на очите й блестеше зловещо в мътната светлина на лампата. Изглеждаше, че е в безсъзнание. Дишаше тежко. Не помръдваше. Тръбата за изкуствено хранене беше на място и сустагенът бавно се вливаше в тялото на детето.

Шарън предпазливо се приближи до леглото. Карас я последва, все още потресен от студа. Когато застанаха над леглото, той зърна капки пот по челото на Ригън, погледна по-надолу и видя ремъците, здраво стегнати около китките й. Шарън се наведе напред, бавно разкопча горнището на розово-бялата пижама и Карас с непоносима жал видя изпитите гърди, щръкналите ребра, по които човек можеше да преброи колко дни живот й остават. С крайчеца на окото си забеляза боязливия поглед на Шарън.

— Не знам дали вече не е изчезнало — прошепна тя. — Но гледайте, просто гледайте гърдите й.

Тя включи фенерчето, насочи лъча към разголените гърди на Ригън и озадаченият йезуит последва погледа й. Настана тишина, нарушавана само от дишането на Ригън. Двамата чакаха сред студа на стаята. Внезапно йезуитът навъси вежди, като забеляза, че нещо става с кожата по гърдите на Ригън — леко, но съвсем ясно очертано зачервяване. Той се взря по-отблизо.

— Започва се! — прошепна Шарън.

Изведнъж Карас настръхна не от ледения студ в стаята, а от онова, което видя върху гърдите му Ригън; от яркия релефен надпис с букви от подута, кървавочервена кожа. Една дума:

Гледайки като хипнотизирана думата, Шарън промълви с леден шепот:

— Това е нейният почерк, отче.

В девет часа сутринта Карас отиде при ректора на Джорджтаунския университет и поиска разрешение да подаде молба за екзорсизъм. Получи го и веднага отиде при епископа на епархията, който изслуша внимателно разказа на свещеника.

— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.

— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.

Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.

— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.

Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:

— Да, ваше преосвещенство.

— Как сте със здравето?

— Много добре.

— Участвали ли сте някога в нещо подобно?

— Никога.

— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.

След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.

— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.

— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.

— Тук е Ланкъстър Мерин.

— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.

— Да, близо до Мосул. Точно така. Но приключи и се върна преди три-четири месеца. Сега е в Удсток.

— Преподава ли?

— Не, работи по нова книга.

— Бог да ни е на помощ! Но не мислиш ли, че е твърде стар? Как е със здравето?

— Сигурно е добре, иначе нямаше да търчи по разкопки из цял свят, нали?

— Да, вероятно си прав.

— Освен това той има опит, Майк.

— Не знаех.

— Поне така казват.

— Кога е било?

— Мисля, че преди десет-дванайсет години, в Африка. Разправят, че екзорсизмът продължил няколко месеца и едва не го погубил.

— В такъв случай едва ли би искал да го повтори.

— Ние правим каквото ни се нареди, Майк. Бунтовниците са при вас, миряните.

— Благодаря за напомнянето.

— Е, какво мислиш?

— Оставям решението на теб и архиепископа.

Рано същата вечер един млад послушник бързаше из парка на семинарията Удсток в щата Мериленд. Търсеше един слаб и висок йезуит с побеляла коса и го намери да крачи умислен по горската пътека. Подаде му телеграма. Старецът му благодари със старомодна тържественост и продължи съзерцанието си на природата, която обичаше. Понякога спираше разходката, за да чуе песента на червеношийка, да погледа пъстра пеперуда, кацнала на някое клонче. Не отвори телеграмата, защото знаеше какво пише в нея. Бе го прочел в прашните храмове на Ниневия. Беше готов.

Старецът продължи да се сбогува.

Киндерман седеше зад бюрото сред сумрака на тихия си кабинет. Той леко измести лъча на настолната лампа. Пред него лежаха полицейски доклади, отчети от лабораториите, веществени доказателства и паметни записки. Той унесено ги бе подредил във формата на роза, сякаш за да смекчи грозния извод, към който го водеха и който не можеше да приеме.

Енгстрьом беше невинен. По времето на смъртта на Денингс той бе носил на дъщеря си пари за наркотици. Беше излъгал, за да защити нея и майка й, която вярваше, че милосърдната смърт е спасила дъщеря й от порока и падението.

Киндерман не бе узнал това от Карл. При онази вечерна среща пред вратата на Елвира икономът мълча упорито. Едва когато Киндерман каза на дъщеря му, че баща й е заподозрян в убийството на Денингс, тя призна истината. Имаше и свидетели, които потвърдиха нейния разказ. Енгстрьом беше невинен. И въпреки това мълчеше за ставащото в семейство Макнийл.

Киндерман намръщено огледа композицията — нещо го дразнеше. Той измести едно от „листенцата“ малко надолу и надясно.

Рози. Елвира. Беше я предупредил най-строго, че ако до две седмици не постъпи в клиника, ще я подгони безмилостно, докато открие достатъчно доказателства да я пъхне зад решетките. Но тя едва ли щеше да го послуша. Понякога му се случваше да погледне закона с широко отворени очи, както човек се взира в яркото слънце, с надеждата временно да ослепее и жертвата да избяга. Енгстрьом беше невинен. Какво оставаше? Дишайки тежко, детективът се настани по-удобно, затвори очи и се представи, че потъва в топла вана. Мисловна разпродажба! — заповяда си той. Пускаме на пазара нови изводи! Всичко старо се обезценява! Мисли позитивно! — добави той строго, после отвори очи и хвърли свеж поглед върху озадачаващите факти.

Артикул: Смъртта на режисьора Бърк Денингс изглеждаше свързана по някакъв начин с оскверняванията в църквата „Света Троица“. И двата случая имаха нещо общо с вещиците, тъй че неизвестният осквернител можеше да се окаже убиец на Денингс.

Артикул: Един йезуитски свещеник, специалист по вещиците, посещаваше дома на семейство Макнийл.

Артикул: Богохулното олтарно картонче, намерено в „Света Троица“, бе проверено за отпечатъци. Откриха отпечатъци и от двете страни. Част от тях бяха на Деймиън Карас. Но имаше и други, принадлежащи на човек с много малки ръце — може би дете.

Артикул: Машинописният текст на олтарното картонче бе анализиран и сравнен с недовършеното писмо, което Шарън Спенсър смачка на топка и хвърли към кошчето, докато Киндерман разпитваше Крис. Той тайно го прибра и го изнесе от къщата. Писмото и картончето бяха писани на една и съща машина. Според анализа обаче силата на ударите се различаваше. Авторът на богохулния текст бе натискал клавишите много по-силно, отколкото Шарън Спенсър. Това подсказваше, че става дума за човек с изключителна физическа сила.