— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?

— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.

Карас леко се навъси и приведе глава настрани.

— Лукас ли каза?

— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?

— Давай. И аз съм пушач.

— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?

— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?

— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.

Карас изведнъж се развесели.

— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?

— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.

Лицето на Карас посърна.

— Е, добре — каза унило той.

Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:

— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.

— Нервен ли си, Ед?

— Малко.

— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?

Лукас огледа загрижено Карас.

— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:

— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?

Посягаше към патериците.

— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!

— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.

Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.

— О, така ли?

— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?

— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.

— По рождение ли е?

— Не, стана при падане.

Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?

— Лошо — промърмори съчувствено той.

— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…

— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.

Лукас леко поклати глава и погледна настрани.

— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.

— Искаш ли питие? — попита Карас.

Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.

— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от сакото си. — Гаден навик — изпъшка той и сега Карас забеляза петно от рохко яйце върху черната свещеническа риза под сакото му.

— Добре, какъв е проблемът? — попита Карас.

Лукас вдигна очи към него и каза:

— Ти.

Карас примига.

— Аз?

— Да, Деймиън, ти. Том ужасно се тревожи за теб.

Карас се втренчи в Лукас и изведнъж осъзна, че лицето и гласът му излъчват дълбоко съчувствие.

— Ед, какво правиш в Ню Йорк? — попита той.

— Консултант съм — каза свещеникът.

— Консултант.

— Да, Деймиън. Психиатър съм.

Карас се вцепени.

— Психиатър — глухо повтори той.

Лукас се загледа настрани.

— Откъде да започна? — въздъхна неуверено той. — Не съм сигурен. Толкова е сложно. Много сложно. Добре де, да видим какво можем да направим. — Той се наведе и изгаси цигарата в пепелника. — Но пък ти си професионалист и понякога наистина е най-добре картите да се свалят на масата. — Свещеникът отново се разкашля. — По дяволите! Съжалявам! Наистина! — Кашлицата отмина и Лукас мрачно огледа Карас. — Виж, всичко е заради онази безумна история между теб и Макнийл.

— Макнийл? — изненада се Карас. — Слушай, откъде може да знаеш това? Няма начин Том да позволи да се разчуе. Няма начин. Това би навредило на семейството.

— Има източници.

— Какви източници? Какви?

— Има ли значение? — каза свещеникът. — Ни най-малко. Важни са само твоето здраве и емоционалната ти стабилност, а те вече очевидно са под заплаха и тази история с Макнийл само ще те натовари още повече, затова епископът ти нарежда да спреш. Спри, Карас, както за свое добро, така и за доброто на ордена. — Рошавите вежди на свещеника плъзнаха една към друга, почти се събраха и той наведе глава, така че лицето и погледът му станаха заплашителни. — Спри, преди да стигнеш до катастрофа, преди нещата да станат по-лоши, много по-лоши! Не искаме повече осквернявания, нали, Деймиън?

Карас погледна госта си с изненада, после с възмущение.

— Оскверняванията? Ед, за какво говориш? Какво общо има душевното ми здраве с тях?

Лукас се облегна назад.

— Я стига! — прихна цинично той. — Влизаш при йезуитите и оставяш клетата си майка да умре сама в ужасна бедност. Към кого да се насочи подсъзнателната омраза, освен към католическата църква? — Свещеникът пак се приведе напред и изсъска: — Не бъди тъп! Стой по-далече от Макнийл!

Карас стана, вгледа се в свещеника с присвити очи и попита:

— Кой си ти, по дяволите? Кой си?

Тихият звън на телефона върху бюрото накара отец Лукас да се озърне стреснато.

— Пази се от Шарън — строго предупреди той, после телефонът изведнъж зазвъня тъй силно, че Карас се събуди и осъзна, че е сънувал.

Замаяно се надигна от кушетката, добра се до ключа на лампата, щракна го, после отиде до бюрото и вдигна слушалката. Беше Шарън. Кое време е, попита той. Малко след три. Може ли да дойде веднага? О, Боже, изстена мислено Карас.

— Да — каза той.

И отново се почувства в капан.

Залитайки отиде до банята, наплиска се със студена вода и докато се бършеше, си спомни съня за отец Лукас. Какво означаваше това? Може би нищо. Щеше да го обмисли по-късно.

Преди да излезе, Карас спря на прага, върна се за черния си пуловер, нахлузи го и изведнъж се вгледа замаяно в масичката до креслото в ъгъла. Въздъхна дълбоко, после бавно пристъпи натам, извади една угарка от пепелника и дълго я гледа. Беше „Голоаз“. Объркани мисли. Предположения. Хлад. После тревожно предупреждение: Пази се от Шарън! Карас върна угарката в пепелника, напусна стаята, изтича по коридора и излезе на Проспект Стрийт, където въздухът беше застоял и влажен. Той отмина стълбището, пресече улицата по диагонал и видя Шарън да го чака на отворената врата. Изглеждаше уплашена и объркана, в едната ръка държеше фенерче, а с другата придържаше одеяло, наметнато на раменете й.

— Извинете, отче — прошепна дрезгаво тя, когато йезуитът влезе в къщата, — но си помислих, че трябва да видите.

— Какво?

Шарън тихо затвори вратата.

— Трябва да ви покажа — прошепна тя. — Само по-тихо. Не искам да събудя Крис.

Тя кимна и Карас я последва на пръсти по стълбището към спалнята на Ригън.

Щом влезе, йезуитът изтръпна. Стаята беше леденостудена. Той се намръщи и хвърли въпросителен поглед към Шарън. Тя кимна и шепнешком отговори:

— Да, отче. Да. Парното е включено.