— Да. Един момент. — Слушалката изтрака. После пак се обади момчето. — Кой е?
— Отец Карас.
— Отец Кариц?
— Карас. Отец Карас.
Слушалката пак изтрака.
Карас вдигна треперещата ръка и леко докосна челото си. Тихо пращене по линията.
— Отец Карас?
— Да. Здравей, Франк. Опитвах да се свържа с теб.
— О, извинявай. Работех у дома с твоите записи.
— Свърши ли вече?
— Да, свърших. Между другото, невероятна щуротия.
— Да, знам — отвърна Карас, опитвайки да прикрие напрежението в гласа си. — Какво ще ми кажеш, Франк? Какво откри досега?
— Ами, първо съотношението на символите…
— Да, Франк?
— Не разполагах с достатъчно материал, за да съм абсолютно точен, нали разбираш, но бих казал, че изводите са доста точни… или поне доколкото е възможно в нашата област. Така или иначе бих казал, че гласовете на двата записа вероятно принадлежат на различни хора.
— Вероятно?
— Не бих се заклел в съда; всъщност разликата е минимална.
— Минимална… — глухо повтори Карас. Край на играта…
— Ами бръщолевенето? — попита той. — Някакъв език ли е?
Франк се засмя.
— Какво смешно има? — мрачно попита йезуитът.
— Да не ми разиграваш някакъв психологически тест, отче?
— Не те разбирам, Франк.
— Или нещо си объркал със записите, или има някаква грешка. Това е…
— Франк, език ли е или не? — прекъсна го Карас.
— О, език е и още как!
Карас настръхна.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко.
— Какъв е езикът?
— Английски.
Карас помълча за момент, после заговори с изтънял от напрежение глас:
— Франк, или връзката е много лоша, или си решил да се гавриш с мен.
— Имаш ли касетофон?
Касетофонът лежеше на бюрото.
— Да, имам.
— Има ли бутон за обратно прослушване?
— Защо?
— Има ли?
— Чакай. — Карас раздразнено остави слушалката и огледа касетофона. — Да, има. Франк, какво означава това?
— Зареди касетата и я пусни на обратно.
— Какво?
— Имаш си домашни духове. — Франк се засмя добродушно. — Виж какво, изслушай я и утре ще си поговорим. Лека нощ, отче.
— Лека нощ, Франк.
— Приятно забавление.
Карас затвори телефона. Не разбираше нищо. Намери касетата с брътвежите и я зареди в касетофона. Най-напред я изслуша нормално и кимна. Нямаше грешка. Безсмислено бръщолевене.
Остави касетата да се превърти и я пусна в обратната посока. Чу гласа си да говори наопаки. И после демоничният глас на Ригън:
— … мерин мерин карас остави ни остави…
Английски! Безсмислен! Но все пак английски!
Но Боже мой, как може да го направи?
Изслуша всичко, пренави касетата и я пусна отново. После пак. И едва тогава осъзна, че словоредът също е обратен. Спря касетата, превъртя я назад, седна с молив и бележник, и започна трескаво да записва думите на хартия, като непрестанно включваше и изключваше. След като най-сетне свърши, преписа текста на нов лист, само че в обратен ред.
Накрая се облегна назад и прочете полученото:
… опасност. Не още [неразбираемо] ще умре. Малко време. Сега, [неразбираемо]. Нека тя да умре. Не, не, сладко! Сладко е в това тяло! Чувствам! Тук има [неразбираемо]. По-добре [неразбираемо] от пустотата. Страхувам се от свещеника. Дай ни време. Страхувай се от свещеника! Той е [неразбираемо]. Не, не този, а [неразбираемо] онзи, който [неразбираемо]. Той е болен. Ах, кръвта, почувствай кръвта как [пее?].
На записа Карас пита:
— Кой си ти?
И получава отговор:
Отново Карас:
— Това ли ти е името?
Отговор:
Нямам име. Никой съм. Мнозина. Остави ни на мира. Остави ни на топло в тялото. Недей [неразбираемо] от тялото в пустотата, в [неразбираемо]. Остави ни. Остави ни. Остави ни на мира. Карас. Мерин. Мерин.
Карас отново и отново четеше написаното, вледенен от тона му, от усещането, че говорят няколко личности, докато накрая повторението лиши думите от смисъл. Той остави листа и разтърка лицето, очите, мислите си. Не беше непознат език. А в писането наопаки нямаше нищо паранормално или дори необичайно. Но говоренето наопаки, променяйки произношението така, че когато се възпроизведат обратно, думите звучат фонетично правилно — не беше ли подобна задача непосилна дори за един свръх стимулиран интелект или за ускореното подсъзнание, за което говори Юнг? Не, имаше нещо друго… нещо в покрайнините на паметта му. После си спомни. Отиде до лавицата и свали книгата на Юнг „Психология и патология на така наречените окултни явления“. Тук имаше нещо подобно, помисли си той, докато трескаво прелистваше страниците. Какво беше?
Откри го: описание на експеримент с автоматичното писане, при който подсъзнанието на изследвания субект проявило способността да отговаря на въпросите с анаграми. Анаграми!
Той остави отворената книга на бюрото, наведе се и прочете описание на част от експеримента:
ТРЕТИ ДЕН
— Какво е човекът? Жемоти ваме вуен.
— Това анаграма ли е? Да.
— Колко думи съдържа? Четири.
— Каква е първата дума? Виж.
— Каква е втората дума? Еееее.
— Виж? Да го изтълкувам ли сам? Опитай.
Изследваният откри следното решение: Не умеем в живота. Той самият е изненадан от това интелектуално постижение, което сякаш подсказва съществуването на друг интелект, напълно независим от него. Затова продължава да пита:
— Кой си ти? Клелия.
— Жена ли си? Да.
— Живяла ли си на земята? Не.
— Ще оживееш ли? Да.
— Кога? След шест години.
— Защо ми говориш? Му Клелия зас аще.
Субектът изтълкува отговора като анаграма: Аз, Клелия, усещам.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
— Аз ли отговарям на въпросите? Да.
— Клелия тук ли е? Не.
— Тогава кой е тук? Никой.
— Клелия съществува ли? Не.
— Тогава с кого говорих вчера? С никого.
Карас спря да чете и поклати глава. Няма нищо паранормално, помисли си той, само доказателство за безграничните възможности на ума. Той извади цигара, седна и я запали. Никой съм. Мнозина. Запита се откъде идва тая зловеща реч на Ригън. Откъдето бе дошла Клелия? Зараждащи се личности?
Мерин… Мерин… Ах, кръвта… Той е болен…
Умореният поглед на Карас падна върху книгата „Сатаната“ и той бавно прелисти на страницата с епиграфа: Нека драконът не ми бъде водач… Той затвори очи, издиша дима, закашля се и притисна юмрук към гърдите си. Гърлото му беше като остъргано. Смачка цигарата в пепелника. Изтощен, Карас се изправи бавно и тромаво, изгаси лампата, смъкна обувките и се просна по очи на тясната кушетки. И главата му трескаво прелитаха откъслечни мисли. Ригън, Киндерман. Денингс. Какво да направи? Трябваше да помогне. На всяка цена. Но как? Да каже на епископа малкото, с което разполагаше? Не вярваше да успее. Не би могъл да го убеди.
Помисли да се съблече, да се завие.
Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.
… Остави ни!
Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“
И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.
Свещеникът се усмихна.
— О, здрасти.
Карас извъртя крака и седна на ръба.
