Как го уби? Кажи ми точно!

— Добре де, стига вълнения за днес — ухили се демонът. — Да, стига толкова, бих казал. Макар че сигурно ще ти хрумне — нали си те знам какъв си, — че като задаваш въпросите на латински, мислено формулираш и отговорите на латински. — Той се засмя. — Разбира се, подсъзнателно. Какво ли щяхме да правим без подсъзнанието, Карас? Виждаш ли накъде бия? Аз изобщо не знам латински! Чета мислите ти! Просто задигнах отговорите от главата ти.

За миг Карас се отчая, виждайки как твърдата му увереност рухва; усети мъчителната болка на засятото в мозъка му съмнение.

Демонът се изкиска.

— Да, знаех, че ще ти хрумне, Карас. Затова толкова те обичам, вкусно залъче, да, затова се радвам на всички интелигентни хора.

Той отметна глава и избухна в див смях.

Мозъкът на свещеника работеше трескаво, търсеше въпроси с повече от един отговор. Но може би аз ще мисля за всички отговори! Добре. Тогава задай въпрос, на който не знаеш отговора! После можеше да провери дали отговорът е верен.

Той изчака смехът да спре и попита:

— Quam profundus est imus Oceanus Indiens?

Коя е най-голямата дълбочина на Индийския океан?

Очите на демона пламнаха.

— La plume de ma tante.6

— Responde Latine.7

— Bon jour! Bonne nuit!8

— Quam…

Карас не довърши. Очите на демона се извъртяха назад и на негово място се появи бръщолевещото същество.

Карас нетърпеливо настоя:

— Искам пак да говоря с демона!

Никакъв отговор. Само тежко дишане от незнаен бряг.

— Quis es tu?9 — кресна повелително той.

Тишина. Дишане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцане. Задавено дишане. Хълцане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцането продължаваше. Карас тръсна глава, после отиде до креслото, седна, облегна се назад и затвори очи. Напрегнат. Измъчван от съмнения. Чакаше…

Мина време. Карас задряма. Изведнъж той вдигна глава. Не заспивай! Примигвайки с натежалите си клепачи, той погледна Ригън. Вече не хълцаше. Лежеше със затворени очи. Спеше ли?

Той отиде до леглото, наведе се и провери пулса на Ригън, после внимателно огледа устните й. Бяха сухи и напукани. Карас се изправи, изчака още малко, накрая излезе от стаята и слезе в кухнята да потърси Шарън. Завари я да яде супа и сандвич.

— Да ви приготвя ли нещо за ядене, отче? — предложи тя. — Вероятно сте гладен.

— Не, благодаря. Не съм.

Карас седна и се пресегна към бележника и писалката до пишещата машина на Шарън.

— Тя хълцаше — каза той. — Намира ли ви се компазин?

— Да, имаме.

Карас написа нещо в бележника.

— Тази вечер й сложете половин свещичка от двайсет и пет милиграма.

— Добре.

— Започва да се обезводнява — продължи той, — затова препоръчвам венозно хранене. Утре рано сутринта се обадете на някой магазин за медицинско оборудване и поръчайте да ви доставят това. — Той побутна бележника към Шарън. — Засега тя спи, така че сега можете да я подхраните със сустаген.

Шарън кимна.

— Добре, имам грижата.

Тя загреба лъжица супа, обърна бележника и погледна списъка. Карас я гледаше. После се навъси замислено.

— Вие ли й преподавате?

— Да, аз.

— Учили ли сте я на латински?

— Латински? Не, не знам латински. Защо?

— Немски?

— Само френски.

— На какво ниво? La plume de ma tante?

— Горе-долу.

— Но не сте й преподавали немски или латински?

— Не.

— А икономите… говорят ли си понякога на немски?

— Разбира се.

— Пред Ригън?

Шарън сви рамене.

— Случва се, предполагам. — Тя стана и отнесе чиниите в мивката. — Да, дори съм сигурна.

— Учили ли сте някога латински?

Шарън се изкиска.

— Аз? Латински? Никога.

— Но можете да го разпознаете?

— Вероятно.

Тя изми паничката от супата и я остави на сушката.

— Тя говорила ли е на латински пред вас?

— Ригън?

— Да. Откакто е болна.

— Не, никога.

— А на някакъв друг език?

Шарън спря водата и се замисли.

— Може би си въобразявам, но…

— Какво?

— Ами, струва ми се… — Тя се намръщи. — Бих се заклела, че я чух да говори на руски.

Гърлото на Карас пресъхна.

— Вие говорите ли руски? — попита той.

— Съвсем малко. Учих го две години в колежа, това е.

Карас безсилно се облегна назад. Значи Ригън наистина е измъкнала латинския от главата ми. Той отпусна чело върху дланта си, обзет от съмнения. Телепатията се среща по-често при крайно напрегнати състояния. Тя говори винаги на език, познат на някого в стаята, „… много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат…“ „Bon jour…“ „La plume de ma tante…“ „Bonne nuit…“

И с тия мисли Карас печално видя как кръвта отново се превръща във вино.

Какво да правя? Иди да поспиш. После ела и опитай отново… и отново… Той стана и уморено погледна Шарън. Тя се подпираше на мивката със скръстени ръце и го гледаше замислено и любопитно.

— Прибирам се в общежитието — каза Карас. — Обадете ми се веднага щом Ригън се събуди.

— Добре, ще се обадя.

— Нали няма да забравите за компазина?

Тя кимна.

— Няма. Веднага ще се погрижа.

Карас бръкна в джобовете си и наведе глава, опитвайки да си припомни дали не е забравил да каже още нещо на Шарън. Вечно нещо остава пропуснато — дори когато е свършено всичко.

— Отче, какво става? — чу той тревожния глас на секретарката. — Какво е това? Какво става с Ригс?

Карас вдигна към нея изтощени, възпалени очи.

— Не знам — каза безизразно той. — Наистина не знам.

После се обърна и излезе от кухнята.

Докато минаваше през вестибюла, чу бързи стъпки зад себе си.

— Отче Карас!

Озърна се и видя Карл с неговия пуловер в ръцете.

— Извинявайте — каза икономът и му подаде пуловера. — Исках да го направя по-рано. Но забравих.

Петната бяха изчистени и пуловерът миришеше приятно.

— Много сте любезен, Карл — каза свещеникът. — Благодаря от сърце.

— Аз ви благодаря, отче — отвърна Карл с треперещ глас и навлажнени очи. — Благодаря, че помагате на госпожица Ригън.

После той смутено извърна глава и побърза да се отдалечи.

Карас го гледаше и изведнъж си спомни как го видя в колата на Киндерман. Защо? Още една загадка, още един повод за недоумение… Карас уморено се завъртя и отвори вратата. Навън беше тъмно. С чувство на отчаяние той прекрачи от мрака в мрак.

Пресече улицата и се забърза към общежитието. Беше грохнал за сън, но реши да намине при Дайър. Почука на вратата и отвътре долетя отговор:

— Влез и приеми правата вяра!

Дайър тракаше на електрическата си пишеща машина. Карас се отпусна на ръба на кушетката, а младият свещеник продължи да пише.

— Здрасти, Джо.

— Да, слушам те. Какво има?

— Случайно да знаеш кой е извършвал напоследък официален екзорсизъм?

— Да, Джо Луис срещу Макс Шмелинг, 22 юни 1938 г.

— Джо, не се занасяй.

— Не, ти не се занасяй. Екзорсизъм? Майтапиш ли се?

Карас не отговори. Загледа се как Дайър продължава да пише, после стана и тръгна към вратата.

— Да, Джо — каза той. — Майтапех се.

— Така си и мислех.

— Пак ще се видим.

— Измисли някоя по-забавна шега.

Карас тръгна по коридора и когато влезе в стаята си, зърна на пода до вратата розово листче. Вдигна го. Беше от Франк. Домашен телефон. „Моля, обади се…“

Карас набра номера и зачака. Погледна свободната си ръка. Тя трепереше от отчаяна надежда.

— Ало? — раздаде се тънък момчешки глас.

— Може ли да говоря с баща ти?