По-кротко, момче! По-кротко! Не прибързвай!

Той се приближи до колата и наведе глава към прозореца.

— Здравейте, лейтенант. На гости ли ми идвате, или просто се скатавате от работа?

Детективът се завъртя изненадано, после на лицето му цъфна усмивка.

— А, отец Карас! Ето ви и вас! Радвам се да ви видя!

Звучи фалшиво, помисли си Карас. Какво си е наумил? По-спокойно. Не показвай, че се страхуваш!

— Няма ли да си изпросите глоба? — Карас посочи знака. — Паркирането забранено в делнични от четири до шест.

— Няма страшно — изсумтя Киндерман. — Нали разговарям със свещеник. Всички улични ченгета в Джорджтаун са католици.

— Как я карате?

— Честно казано, отче Карас, криво-ляво. А вие?

— Не мога да се оплача. Разгадахте ли онзи случай?

— Кой случай?

— Нали се сещате, с режисьора.

— А, това ли… — Детективът махна с ръка. — Не питайте! Слушайте, какво ще правите довечера? Свободен ли сте? Имам билети за кино „Байограф“. Дават „Отело“.

— Зависи кой играе?

— Кой играе ли? Джон Уейн в ролята на Отело, Дорис Дей в ролята на Дездемона. Доволен ли сте сега, капризни ми отче? Та това е безплатно! Това е Шекспир! Има ли значение кой играе? Е, идвате ли?

— Боя се, че не. Имам много работа.

— Виждам — скръбно отвърна детективът и се вгледа в лицето на йезуита. — Май до късно не спите. Изглеждате отвратително.

— Аз винаги изглеждам отвратително.

— А сега още по-зле. Зарежете работата! Една вечер можете да си позволите! Ще ви хареса!

Карас реши да го провери.

— Сигурен ли сте, че това прожектират? — попита той. — Бях готов да се закълна, че днес в „Байограф“ дават филм с Крис Макнийл.

Детективът изчака един миг, после бързо отговори:

— Не, грешите. Дават „Отело“.

— Между другото, какво ви доведе насам?

— Вие! Дойдох специално да ви поканя на кино!

— Да, разбира се, много по-лесно е да дойдете, отколкото да завъртите един телефон.

Детектив повдигна вежди в крайно неубедителен опит да демонстрира наивност.

— Телефонът ви беше зает.

Йезуитът го гледаше сериозно и мълчаливо.

— Какво ви е? — попита Киндерман. — Какво има?

Карас мрачно пъхна ръка вътре в колата, вдигна клепача на Киндерман и огледа окото.

— Не знам — навъси се той. — Изглеждате ужасно. Може би се разболявате от митомания.

— За пръв път чувам такава болест. Сериозно ли е?

— Да, но не смъртоносно.

— Какво представлява? Умирам от любопитство.

— Вижте в енциклопедията — посъветва го Карас.

— Не се надувайте толкова. Давайте кесаревото кесарю от време на време. Аз съм служител на закона. Знаете ли, че мога да ви арестувам?

— За какво?

— Психиатрите не трябва да притесняват хората. А и на гоите ще им хареса. Вие им досаждате, отче. Сериозно, притеснявате ги. На кого му трябва свещеник с пуловер и гуменки?

Карас леко се усмихна и кимна.

— Аз трябва да тръгвам. Пазете се.

Той почука по рамката на стъклото за сбогом, обърна се и бавно тръгна към входа на общежитието.

— Отидете на психиатър! — подвикна дрезгаво детективът след него.

После добродушната усмивка изчезна и лицето му стана угрижено. Той погледна към къщата, включи двигателя и подкара напред. Докато минаваше покрай Карас, Киндерман натисна клаксона и размаха ръка.

Карас също му махна, а когато колата зави по Трийсет и шеста улица, той спря и избърса челото си с трепереща ръка. Възможно ли бе да го е направила? Възможно ли бе Ригън да е убила Денингс по такъв ужасен начин? Карас се завъртя, отправи трескав поглед към прозореца на Ригън и се запита: За Бога, какво има в тази къща? И колко време оставаше, преди Киндерман да поиска да разговаря с Ригън? Да види онази личност, наречена Денингс? Да чуе гласа му? Още колко време, преди Ригън да попадне в психиатрична болница? Или да умре?

Трябваше да получи разрешение за екзорсизъм.

Карас бързо пресече улицата и позвъни на вратата на Крис. Отвори му Уили.

— Госпожата си почива — каза тя.

Карас кимна.

— Добре. Много добре.

Мина край нея и се качи горе. Трябваха му железни доказателства.

В спалнята завари Карл. Безмълвен и непоклатим като гъста, мрачна гора, икономът седеше със скръстени ръце до прозореца и гледаше Ригън.

Карас пристъпи до леглото и погледна надолу. Очите — безжизнено бели като млечна мъгла; несвързано мърморене като някакво неземно заклинание. Карас бавно се наведе и започна да разкопчава единия ремък.

— Не, отче! Не!

Карл се хвърли към леглото и дръпна ръката на йезуита.

— Много зле, отче! Тя е силна! Много силна!

Карас видя в очите му истински страх. И сега осъзна, че чудовищната сила на Ригън е факт. Тя би могла да го направи, да прекърши врата на Денингс. Хайде, Карас! Побързай! Намери доказателство! Мисли!

И тогава откъм леглото долетя глас:

— Ich möchte Sie etwas fragen, Herr Engstrom!3

С тръпка на нова надежда Карас рязко погледна надолу и видя демоничното лице на Ригън да се хили към Карл.

— Tanzt Ihre Tochter gern? — ухили се съществото и избухна в подигравателен смях.

Беше попитало на немски дали дъщерята на Карл обича да танцува! Карас се обърна с разтуптяно сърце и видя, че бузите на иконома са пламнали. Стискайки побелели юмруци, той гледаше яростно Ригън, а смехът не спираше.

— Карл, по-добре излезте — посъветва го Карас.

Швейцарецът поклати глава.

— Не, оставам.

— Ще излезете — твърдо каза йезуитът, гледайки Карл право в очите.

След кратка съпротива икономът стана и бързо напусна стаята. Когато вратата се затвори, смехът рязко спря. Настана плътна, безжизнена тишина.

Карас се обърна към леглото. Демонът доволно го гледаше.

— Значи се върна — изграчи той. — Изненадан съм. Мислех, че след голямата излагация със светената вода няма да дойдеш пак. Но бях забравил, че свещениците нямат срам.

Карас дълбоко пое дъх и се застави да се съсредоточи, да разсъждава трезво. Знаеше, че езиковата проверка за обсебване изисква интелигентен разговор като доказателство, че не става дума за подсъзнателно запомнени фрази. Лесно! Успокой се! Помниш ли онова момиче? Една малка прислужница от Париж. Твърди се, че била обсебена и в пристъпите говорела на непознат език, който в крайна сметка се оказал сирийски. Карас се застави да мисли какво вълнение предизвикало това, докато се оказало, че по някое време момичето работело в пансион, където един от наемателите бил студент по теология. В навечерието на изпитите той крачел из стаята си и нагоре-надолу по стълбището, рецитирайки на глас сирийски текстове. Момичето било чуло всичко.

Внимавай да не се опариш.

— Sprechen Sie Deutsch?4 — тихо попита Карас.

— Пак ли игрички?

— Sprechen Sie Deutsch? — повтори йезуитът и в сърцето му трепна плаха надежда.

— Natürlich — ухили се демонът. — Mirabile dictu5, нали?

Сърцето на йезуита подскочи. Не само немски, но и латински! И то съвсем смислено!

— Quod nomen mihi est? — бързо попита той.

Какво е моето име?

— Карас.

Свещеникът продължи развълнувано:

— Ubi sum?

Къде съм?

— In cubiculo.

В стая.

— Et Ubi est cubiculum?

И къде е стаята?

— In domo.

В къщата.

— Ubi est Burke Dennings?

Къде е Бърк Денингс?

— Mortuus.

Мъртъв е.

— Quomodo mortuus est?

Как умря?

— Inventus est capite reverso.

Намериха го с обърната назад глава.

— Quis occidit eum?

Кой го уби?

— Ригън.

— Quomodo ea occidit ilium? Die mihi exacte!