Към шест часа и десет минути прецизната инвентаризация бе завършена. Музейният отговорник по старините в Мосул, стар арабин с провиснали бузи, грижливо дописваше последния ред в дневника върху бюрото си. Докато потапяше писалката в мастилницата, той спря за момент и вдигна очи към своя приятел. Човекът в бежово изглеждаше унесен в мисли. Стоеше до масата с ръце в джобовете и гледаше надолу, сякаш се вслушваше в сухия шепот на миналото. Заинтригуван, служителят продължи да го гледа още няколко секунди, после пак се наведе над дневника и довърши последната дума със ситен и енергичен почерк. Накрая въздъхна, остави писалката и погледна часовника. Влакът за Багдад потегляше в осем. Той подсуши с попивателна страницата и предложи чай.

Взирайки се в нещо на масата, човекът в бежово поклати глава. Арабинът го наблюдаваше със смътна тревога. Какво се носеше из въздуха? Имаше нещо… Той стана, пристъпи по-близо и усети как по шията му плъзнаха леки тръпки, когато неговият приятел най-сетне се раздвижи, вдигна амулета и замислено го повъртя в ръката си. Амулетът изобразяваше главата на демона Пазузу, повелителна югозападния вятър, изработена от зелен камък. Този демон властваше над болестите и недъзите. Главата му беше продупчена. Някога собственикът на амулета го бе носил за защита от заболяване.

— Зло против злото — въздъхна служителят, като си вееше лениво с някакво френско научно списание, върху чиято корица тъмнееше мазен отпечатък от палец.

Приятелят му не помръдна; не отговори. Служителят приведе глава настрани.

— Станало ли е нещо? — попита той.

Никакъв отговор.

— Отче Мерин?

Човекът в бежово, сякаш не чуваше, унесен в мисли за амулета, последната му находка. След малко го остави и вдигна въпросителен поглед към арабина. Беше ли казал нещо?

— Не, отче, нищо.

Двамата се сбогуваха тихо.

Пред вратата пазителят на музея хвана ръката на стареца и я стисна.

— Сърцето ми копнее да не си тръгвате.

Приятелят му отговори все тъй тихо, сякаш спокойно пиеха чай: че е дошло времето, че има да свърши нещо.

— Не, не, не! Имах предвид да не се прибирате у дома!

Човекът в бежово се вгледа в мъничкото късче варен нахут, залепнало край устните на стария арабин; ала очите му бяха другаде.

— У дома — повтори той.

В думата прозвуча безвъзвратност.

— В Щатите — добави арабинът и веднага се зачуди защо.

Човекът в бежово надникна в мрака на приятелската тревога. От самото начало харесваше този човек.

— Сбогом — прошепна той. После бързо се завъртя и прекрачи в прииждащия уличен мрак, за да започне дългия път към дома, без сам да знае кога ще пристигне.

— Ще се видим догодина! — подвикна след него служителят от прага.

Но човекът в бежово не се озърна. Арабинът се загледа как той пресече косо улицата и едва не се блъсна в един забързан кабриолет. Лицето на дебелата арабка в кабриолета тънеше в сянка зад черното фередже, което я обгръщаше като саван. Навярно бързаше за някаква среща.

След малко приятелят му изчезна от поглед.

Човекът в бежово крачеше като притеглян от невидим магнит. Отърсвайки града от плещите си, той стигна до покрайнините, прекоси река Тигър с бърза крачка, но когато наближи руините, вече вървеше бавно, защото с всяка стъпка обзелото го предчувствие придобиваше все по-плътна, по-страховита форма.

Но трябваше да знае. Трябваше да се подготви.

Вехтата дъска, прехвърлена вместо мост над калния поток Хоср, изскърца под тежестта му. И ето че вече стоеше на хълма, където някога е сияела с петнайсетте си порти Ниневия, страховитото гнездо на асирийските орди. Сега градът се разстилаше сред окървавената прах на сетната си участ. И все пак го имаше, из въздуха все още се носеше тягостното присъствие на Онзи, който смущаваше сънищата му.

Човекът в бежово бродеше из руините. Храмът на Набу. Храмът на Ищар. Диреше тръпки из въздуха. Край двореца на Ашурбанипал той спря и вдигна очи към огромната варовикова статуя, оставена на обекта. Назъбени криле, ноктести лапи. Издут, къс, дебел пенис и уста, разтегната в дива усмивка. Демонът Пазузу.

Изведнъж го побиха тръпки.

Главата му клюмна.

Знаеше.

То идваше.

Вгледа се в прашните камъни и гъстеещия здрач. Слънчевият диск започваше да чезне отвъд ръба на света и той чу глухия лай на глутниците бездомни кучета, скитащи из покрайнините на града. Старецът размота навитите ръкави на ризата си и ги закопча. Откъм югозапад повя мразовит вятър.

Човекът в бежово забърза към Мосул, където го чакаше влакът, а около сърцето му тегнеше ледената броня на убеждението, че скоро ще бъде подгонен от един стар враг, чието лице никога не бе виждал.

Но знаеше името му.

Както краткият и обречен блясък на избухващи слънца прониква смътно за миг в очите на слепите, така и началото на ужаса мина почти незабелязано; всъщност сред последвалото безумие то бе забравено и може би нямаше никаква връзка с ужаса. Трудно беше да се прецени.

Къщата се даваше под наем. Мрачна. Масивна. Тухлена сграда в колониален стил с обвити от бръшлян стени в джорджтаунската част на Вашингтон. Отсреща беше студентското градче на Джорджтаунския университет; отзад стръмен склон слизаше към оживената улица M, а отвъд нея се лееха водите на река Потомак.

Рано сутринта на първи април в къщата беше тихо. Изтегната в леглото, Крис Макнийл преглеждаше репликите си за утрешния снимачен ден. Дъщеря й Ригън спеше в края на коридора; а на долния етаж, в стаичката до килера, спяха старите икономи Уили и Карл. Някъде към дванайсет и двайсет и пет Крис вдигна очи от текста и се навъси озадачено. Нещо потропваше. Странен звук. Приглушен. Дълбок. Ритмичен и подреден. Сякаш покойник предаваше нещо с извънземен код.

Странно.

Тя се вслуша за миг, после опита да прогони звука от мислите си, но той не спря, пречеше й да се съсредоточи. Крис ядосано захвърли сценария на леглото.

Боже, това ме побърква!

Тя стана да види какъв е този шум.

Излезе в коридора и се огледа. Изглеждаше, че потропването идва от стаята на Ригън.

Какво прави тя?

Запристъпва по коридора и тракането изведнъж се засили, стана много по-бързо, но когато отвори вратата и влезе в стаята, звукът рязко спря.

Какво става, по дяволите?

Хубавата й единайсетгодишна дъщеря спеше, прегърнала здраво голямата плюшена панда с кръгли очи. Играчката беше раздърпана, избеляла от дълги години прегръдки, милувки и топли, влажни целувки.

Крис тихо пристъпи до леглото, наведе се и прошепна:

— Ригс? Будна ли си?

Равномерно дишане. Тежко. Дълбоко.

Крис се озърна из стаята. Бледата светлина откъм коридора хвърляше мътни отблясъци по рисунките и скулптурите на Ригън, по още плюшени играчки.

Добре, Ригс. Старата ти майчица се довлече. Хайде, кажи го! Кажи: „Първоаприлска шега!“

И все пак Крис отлично знаеше, че подобни шеги не са в неин стил. Детето беше срамежливо и плахо. Тогава кой беше шегаджията? Дали в просъница не си бе въобразила, че чува ритъм в бученето на водопровода или отоплителните тръби? Веднъж в планините на Бутан бе гледала няколко часа един клекнал будистки монах, унесен в медитация. Накрая й се стори, че го вижда да се издига във въздуха, макар че когато разказваше за случката, тя винаги добавяше: „Вероятно.“ Може би и сега умът й, този неуморен творец на илюзии, бе разкрасил елементарното шумолене.

Глупости! Чух го!

Изведнъж тя стрелна бърз поглед към тавана.

Аха! Тихо драскане!

Плъхове на тавана, за Бога! Плъхове!

Тя въздъхна. Ето какво било. Дълги опашки. Троп-троп-троп. Обзе я странно облекчение. И тогава забеляза студа. Стаята беше леденостудена.