— Не става дума само за тази нощ — вметна Клайн. — Ако положението се усложни, може да й потрябват венозни системи.

— Не може ли да ме научите как да ги слагам? — изгледа го тревожно Крис. — Трябва лично да се грижа за нея.

Докторът кимна.

— Добре. Добре. Мисля, че ще мога.

Той написа рецепта за разтворим торазин и спринцовки за еднократна употреба и я подаде на Крис.

— Купете това още сега.

Крис подаде рецептата на Шарън.

— Шар, погрижи се, ако обичаш. Обади им се да ни го доставят тук. Аз бих искала да придружа доктора, докато прави анализите. — Тя се обърна и го попита умолително:

— Нали нямате нищо против?

Клайн забеляза напрегнатите бръчки около очите, изражението на безпомощност и объркване.

— Разбира се — каза той. — Знам как се чувствате. Изпитвам същото когато говоря с механика за колата си.

Излязоха от къщата точно в шест часа и осемнайсет минути.

В лабораторията към рослинската болница Клайн направи редица анализи. Най-напред провери белтъчното съдържание.

Нормално.

След това преброи кръвните клетки.

— Излишъкът на червени — обясни Клайн — говори за кръвоизлив. А излишъкът на бели подсказва инфекция.

Търсеше по-специално гъбична инфекция, която често е причина за хронични аномалии в поведението.

Отново удари на камък.

Накрая Клайн провери нивото на захар в течността.

— Защо? — попита Крис.

— Съдържанието на захар в гръбначната течност — обясни той — трябва да е две трети от нивото на кръвната захар. Всяко значително занижаване би означавало болест, при която бактериите ядат захарта, и ако е така, би могло да обясни симптомите на дъщеря ви.

Но не откри отклонение.

Крис скръсти ръце и поклати глава.

— Отново доникъде — безжизнено промърмори тя.

Клайн се замисли дълбоко. Накрая се завъртя и погледна Крис.

— Имате ли наркотици в къщата?

— Какво?

— Амфетамини? ЛСД?

Крис поклати глава.

— Не. Ако имах, щях да ви кажа. Не, няма нищо подобно.

Клайн кимна, сведе очи към обувките си, после мрачно погледна Крис и каза:

— Е, госпожо Макнийл, мисля, че вече е време да си потърсите психиатър.

Крис се прибра у дома точно в седем часа и двайсет и една минута вечерта, и още от прага подвикна:

— Шарън!

Никакъв отговор. Нямаше я.

Крис се качи в спалнята на Ригън и я завари дълбоко заспала. Завивките не бяха помръднали. Усети миризма на урина. Откъсна очи от леглото и погледна към прозореца. Господи, отворен е! Сигурно Шарън го беше отворила, за да проветри. Но къде беше отишла? Крис затвори прозореца и заключи капаците, после слезе долу точно когато Уили влизаше в къщата.

— Здравей, Уили. Забавлявахте ли се днес?

— Ходихме по магазините, госпожо. И на кино.

— Къде е Карл?

Уили пренебрежително махна с ръка.

— Днес ми разреши да гледам „Бийтълс“. Сама.

— Браво!

— Да, госпожо.

Уили победоносно вдигна два пръста.

Часът беше седем и трийсет и пет.

В осем часа и една минута, докато разговаряше по телефона с агента си, Крис чу външната врата да се отваря и затваря. Затропаха токчета и Шарън влезе в кабинета с няколко пакета, които остави на пода. После Шарън се настани на едно от креслата и зачака Крис да приключи разговора.

— Къде беше? — попита Крис, след като затвори телефона.

— О, той не ти ли каза?

— Кой да ми каже?

— Бърк. Няма ли го?

— Тук ли е бил?

— Не го ли завари като се прибра?

— Слушай, дай да започнем отначало — каза Крис.

— Побъркан човек — сърдито поклати глава Шарън. — Не успях да убедя аптекаря да достави поръчката, тъй че когато дойде Бърк, рекох си: чудесно, той ще седи при Ригън, докато аз изтичам за торазина. — Тя пак поклати глава. — Трябваше да го предвидя.

— Да, трябваше. Е, какво купи?

— Ами… тъй като мислех, че разполагам с време, отидох да купя гумени чаршафи за леглото на Ригън.

— Яде ли нещо?

— Не. Мисля да си направя сандвич. Ти искаш ли?

— Добра идея.

— Какво стана с анализите? — попита Шарън по пътя към кухнята.

— Всичките са отрицателни — отвърна с отчаяние Крис. — Ще трябва да се обърна към психиатър.

След сандвичите и кафето Шарън показа на Крис как се бие инжекция.

— Две неща са най-важни — обясни тя. — Да гледаш да няма въздушни мехурчета и да бъдеш сигурна, че си улучила вената. Виж, засмукваш мъничко ето така и проверяваш дали в спринцовката се е появила кръв.

Крис се зае да тренира върху един грейпфрут и бързо напредна. В девет и двайсет и осем минути на вратата се позвъни. Уили отиде да отвори. Беше Карл. Докато минаваше през кухнята към стаята си, той кимна и подхвърли, че си е забравил ключовете.

— Не мога да повярвам — каза Крис на Шарън. — За пръв път си признава грешка.

През цялата вечер гледаха телевизия в кабинета.

В единайсет и четирийсет и шест телефонът иззвъня. Шарън вдигна слушалката, каза „Един момент“ и я подаде на Крис. „Чък е.“

Гласът на младия асистент-режисьор звучеше тревожно.

— Чу ли новината, Крис?

— Не, какво има?

— Лоша работа.

— Лоша?

— Бърк е мъртъв.

Бил пиян. Препънал се. Паднал по стръмното стълбище край къщата чак до подножието, където един пешеходец по улица M го видял да се премята в нощта. Строшен врат. Жесток, кървав епизод — неговата последна постановка.

Крис изтърва слушалката, заплака беззвучно и залитна. Шарън изтича да я подкрепи, затвори телефона и отведе Крис до дивана.

— Бърк е мъртъв!

— Боже мой, Крис! Не! Какво е станало?

Но Крис само поклати глава. Не можеше да говори. Плачеше.

По-късно двете седнаха и разговаряха часове наред. Крис пиеше. Спомняше си за Денингс. Понякога се смееше. Друг път плачеше.

— О, Боже мой — въздишаше тя. — Клетият смахнат Бърк… клетият Бърк…

Отново си спомни съня за смъртта.

Малко след пет сутринта Крис се подпираше унило на барчето с клюмнала глава и печални очи. Чакаше Шарън да се върне от кухнята с лед. Най-сетне я чу да се задава.

— Още не мога да повярвам — промърмори Шарън, влизайки в кабинета.

Крис вдигна очи. Погледна настрани. И замръзна.

Плъзгайки се по пода пъргаво като паяк, подир Шарън се задаваше Ригън. Тялото й беше извито назад в невероятна дъга, тъй че главата почти докосваше краката, езикът се стрелкаше навън от устата с ужасяващо съскане, а главата лекичко се поклащаше напред-назад като глава на кобра.

Гледайки замаяно, Крис тихо изрече:

— Шарън!

Шарън спря. Ригън също. Шарън се обърна и не видя нищо. После изкрещя и подскочи, като усети как езикът на Ригън се плъзна по глезена й.

Крис пребледня и вдигна ръка към бузата си.

— Обади се на доктора и го вдигни от леглото! Да дойде веднага!

При всяко движение на Шарън Ригън я следваше по петите.

Петък, 29 април. Докато Крис чакаше в коридора пред спалнята, доктор Клайн и един известен психиатър старателно преглеждаха Ригън. Прегледът продължи половин час. Тя се мяташе. Риташе. Скубеше си косата, от време на време кривеше лице и притискаше с длани ушите си, сякаш я мъчеха оглушителни звуци. Крещеше цинизми. Пищеше от болка. Накрая се просна по очи на леглото, сви крака под корема си и глухо застена.

Психиатърът кимна на Клайн да се приближи.

— Да й дадем успокоително — прошепна той. — Може би ще успея да поговоря с нея.

Терапевтът кимна и приготви спринцовка с петдесет милиграма торазин. Но когато лекарите пристъпиха до леглото, Ригън сякаш усети присъствието им, бързо се извъртя и закрещя в дива ярост, докато психиатърът се опитваше да я удържи. Ухапа го. Заудря. Отблъсна го. Едва когато повикаха Карл на помощ, успяха да я задържат достатъчно неподвижна, за да може Клайн да направи инжекцията.

Дозата обаче не беше достатъчна и инжектираха още петдесет милиграма. Изчакаха. Скоро Ригън се укроти. После изведнъж впери смаян поглед в лекарите.