— Къде е мама? Искам мама! — каза тя, разплакана от страх.

Психиатърът кимна и Клайн излезе от стаята.

— Майка ти ще дойде след секунда, скъпа — успокояващо каза психиатърът. Той седна на леглото и погали главата на момичето. — Хайде, всичко е наред, скъпа. Аз съм лекар.

— Искам мама!

— Тя вече идва насам. Идва. Боли ли те, скъпа?

Ригън кимна и от очите й бликнаха сълзи.

— Кажи ми, скъпа. Къде те боли?

— Навсякъде! — изплака Ригън.

— О, детето ми!

— Мамо!

Крис се втурна към леглото и я прегърна. Целуна я. Помъчи се да я утеши. После заплака от радост.

— Ти се върна, Ригс! Отново си с нас! Наистина си ти!

— О, мамо, той ме измъчваше! — каза през сълзи Ригън. — Моля те, накарай го да спре! Нали, мамо? Моля те!

Крис погледна с недоумение дъщеря си, после се обърна към лекарите с няма молба в очите.

— Какво й е? Какво става?

— Дадохме й голяма доза успокоително — меко обясни психиатърът.

— Искате да кажете…

Той бързо я прекъсна:

— Ще видим. — Обърна се към Ригън. — Можеш ли да ми кажеш какво ти е, скъпа?

— Не знам! — отговори през сълзи момичето. — Не знам! Не знам защо го прави! Досега винаги ми е бил приятел!

— Кой?

— Капитан Хауди! А сега сякаш някой е влязъл в мен! И ме кара да върша разни неща!

— Капитан Хауди?

— Не знам!

— Човек ли е?

Ригън кимна.

— Кажи ми кой е?

— Не знам!

— Добре, не се притеснявай; нека опитаме нещо друго, Ригън. Хайде да си поиграем. — Психиатърът бръкна в джоба на сакото си и извади лъскаво топче на сребърна верижка.

— Виждала ли си на кино как се хипнотизират хора? — попита той.

Ригън го изгледа с разширени очи и бавно кимна.

— Е, аз съм хипнотизатор. О, да, наистина! Редовно хипнотизирам хора. Честна дума! Разбира се, само ако ми позволят. А сега, Ригън, мисля, че ако те хипнотизирам, това ще ти помогне да оздравееш. Онзи, който е вътре в теб, ще излезе. Искаш ли да те хипнотизирам? Виж, майка ти е тук, до теб.

Ригън погледна въпросително майка си.

— Хайде, скъпа, направи го — насърчи я Крис. — Опитай.

Ригън се обърна към психиатъра и кимна.

— Добре — прошепна тя. — Но само мъничко.

Психиатърът се усмихна, но веднага се завъртя към звука от строшена керамика. Една крехка ваза бе паднала от бюрото, където Клайн се подпираше с лакът. Лекарят погледна учудено ръката си, после счупената ваза и се наведе да събере парчетата.

— Оставете, докторе. Уили ще се погрижи — каза Крис.

— Сам, би ли затворил капаците? — помоли психиатърът. — Дръпни и завесите.

Когато в стаята стана тъмно, психиатърът вдигна верижката и леко разлюля лъскавото топче. Извади малко фенерче и насочи лъча към него. Топчето засия.

Той подхвана хипнотичния ритуал:

— Гледай тук, Ригън, продължавай да гледаш и скоро ще почувстваш как клепачите ти стават все по-тежки и по-тежки…

Съвсем скоро Ригън изпадна в транс.

— Извънредно податлива — прошепна психиатърът. После попита: — Удобно ли ти е, Ригън?

— Да. — Гласът беше тих и спокоен.

— Ригън, на колко години си?

— Дванайсет.

— Има ли някой в теб?

— Понякога.

— Кога?

— Зависи.

— Личност ли е?

— Да.

— Кой е?

— Не знам.

— Капитан Хауди?

— Не знам.

— Човек?

— Не знам.

— Но е в теб?

— Да, понякога.

— А сега?

— Не знам.

— Ако го помоля да поговори с мен, ще му разрешиш ли?

— Не!

— Защо не?

— Страхувам се!

— От какво?

— Не знам!

— Ако той поговори с мен, Ригън, мисля, че ще излезе от теб. Искаш ли да излезе?

— Да.

— Тогава нека говори. Ще му позволиш ли?

Дълго мълчание. И накрая:

— Да.

— Сега аз говоря с личността вътре в Ригън — уверено започна психиатърът.

За момент той изчака внушението да проникне в съзнанието на Ригън. После повтори:

— Ако те има, ти си дълбоко хипнотизиран и трябва да отговориш на всичките ми въпроси. Излез и ми отговори: тук ли си?

Тишина. После се случи нещо невероятно. Дъхът на Ригън изведнъж стана зловонен. Психиатърът го усети от една ръка разстояние. Той освети с фенерчето лицето на Ригън и потресената Крис вдигна ръка да заглуши вика си на ужас, като видя как детските черти се изкривяват в злобна маска, устните се разпъват настрани и подпухналият език хищно провисва навън.

— Ти ли си онзи, който е в Ригън? — попита психиатърът.

Ригън кимна.

— Кой си ти?

— Мъсйокин — отговори гърлено тя.

— Това ли ти е името?

Кимване.

— Човек ли си?

Тя отговори:

— Ад.

— Това отговор ли беше?

— Ад.

— Ако това означава „да“, тогава кимни.

Ригън кимна.

— На чужд език ли говориш?

— Ад.

— Откъде идваш?

— Гоб.

— От пустинята Гоби?

— Агобтомавдиен — отговори Ригън.

Психиатърът се замисли за момент и реши да направи още един опит.

— Когато ти задавам въпрос, отговаряй с кимване за „да“ и поклащане на главата за „не.“ Разбра ли ме?

Ригън кимна.

— Твоите отговори имат ли смисъл? — попита той. Да.

— Някой познат на Ригън ли си? Не.

— Чувала ли е за теб? Не.

— Нейна измислица ли си? Не.

— Реален ли си? Да.

— Част от Ригън? Не.

— Бил ли си някога част от Ригън? Не.

— Харесваш ли я? Не.

— Значи не я харесваш? Да.

— Мразиш ли я? Да.

— За нещо, което е направила? Да.

— Обвиняваш ли я за развода на родителите й? Не.

— Свързано ли е с родителите й? Не.

— С неин приятел? Не.

— Но я мразиш? Да.

— И наказваш Ригън? Да.

— Искаш да я нараниш? Да.

— Да я убиеш? Да.

— Ако тя умре, няма ли и ти да умреш? Не.

Този отговор разтревожи психиатъра и той замислено наведе очи. Размърда се леко върху леглото и пружината изскърца. В мъртвата тишина се чуваше само дрезгавото дишане на Ригън, излитащо сякаш от някакъв прогнил, зловонен ковашки мех. Съвсем близко. Но в същото време безкрайно далечно. И зловещо.

Психиатърът отново погледна грозното изкривено лице и в очите му трепна догадка, когато попита:

— Има ли нещо, което да направи, за да излезеш от нея? Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво е? Да.

— Ще ми кажеш ли? Не.

— Но…

Изведнъж психиатърът ахна от болка, като осъзна с ужас и смайване, че Ригън е сграбчила тестисите му като в стоманени клещи. С разширени очи той опита да се изтръгне от тези ужасни нокти, но не успя.

— Сам! Сам, помогни ми! — изстена дрезгаво той.

Настана суматоха.

Крис се хвърли към ключа на лампата.

Доктор Клайн изтича напред.

Ригън отметна глава и се разкиска сатанински, после нададе вълчи вой.

Крис стовари длан върху ключа, после се обърна и видя трепкаща, черно-бяла картина като в забавен кадър: Ригън и двамата лекари се мятат по леглото сред хаос от преплетени крайници, диви гримаси, пъшкане и ругатни, вой, лай и отново онзи грозен смях. Ригън грухтеше и квичеше като прасе, цвилеше, после странният филм се завъртя все по-бързо, леглото жестоко се разтресе, Ригън отново извъртя очи и нададе пронизителен вопъл на ужас, изтръгнат от дъното на самото й същество.

Свлече се на леглото и загуби съзнание.

Нещо страховито и неописуемо напусна стаята.

Няколко зловещи секунди никой не помръдна. После, бавно и предпазливо, лекарите се отдръпнаха настрани. Двамата стояха и безмълвно гледаха Ригън, след това Клайн с безизразно лице се приближи до леглото, провери пулса на момичето и след като се увери, че е нормален, лекичко я зави с одеялото и кимна на Крис и психиатъра. Излязоха от стаята и отидоха в кабинета.

Известно време мълчаха и тримата. Крис седеше на дивана, а Клайн и психиатърът — на столове отсреща. Психиатърът замислено подръпваше устната си и се взираше в масичката за кафе с невиждащ поглед. Накрая въздъхна, вдигна очи и срещна помръкналия поглед на Крис.