— Какво става, по дяволите? — попита тя с измъчен, безсилен шепот.

— Разбрахте ли на какъв език говореше?

Крис поклати глава.

— Вярвате ли в Бог?

— Не.

— А дъщеря ви?

— Не.

От тук насетне психиатърът я обсипа с дълга поредица от въпроси за психичното здраве на Ригън и когато свърши, сякаш се разтревожи още повече.

— Какво й е? — попита Крис, стискайки с побелели пръсти смачканата на топка кърпичка. — Докторе, каква е тази болест?

— Не е съвсем ясно — отговори уклончиво психиатърът.

— И честно казано, би било изключително неразумно от моя страна да поставя диагноза след толкова кратък преглед.

— Все трябва да имате някаква идея — настоя Крис.

Психиатърът разтърка чело, наведе очи и въздъхна, но все пак се смили.

— Добре. Разбирам, че изгаряте от тревога, затова ще споделя впечатленията си. Но имайте предвид, всичко това са догадки.

Крис напрегнато кимна и се приведе напред.

— Да, добре. Какво й е?

Пръстите й трескаво опипваха ръбовете на кърпичката, сякаш премятаха зърната на молитвена броеница.

— Първо мога да кажа — започна лекарят, — че е крайно невероятно да симулира. Нали, Сам?

Клайн кимна.

— Смятаме така по няколко причини — продължи психиатърът. — Например болезнените и ненормални движения, както и очевидната промяна на лицето, когато разговаряхме с така наречената личност, която тя смята, че се е вселила в нея. Подобен психологически ефект е възможен само ако тя вярва в това създание. Разбирате ли ме?

— Да, струва ми се — отговори Крис, — само че не разбирам откъде е дошло. Често чуваме да се говори за раздвоение на личността, но не съм срещала обяснение.

— И няма такова, госпожо Макнийл. Ние използваме термини като „съзнание“, „разум“, „личност“, но в действителност още не знаем какво представляват. Тъй че когато почнем да говорим за раздвоение на личността, разполагаме само с теории, които на всеки отговор предлагат по два нови въпроса. Фройд смята, че някои мисли и чувства се потискат от съзнанието, но остават непокътнати в подсъзнанието; всъщност остават силни и продължават да търсят израз чрез разни психични симптоми. Когато този потиснат… или нека го наречем дисоциативен материал, защото думата дисоциация означава отклонение от главния поток на съзнанието… Следите ли мисълта ми?

— Да, продължавайте.

— Добре. Е, когато този тип материал е достатъчно силен, или личността на пациента е слаба и дезорганизирана, може да се стигне до шизофренна психоза. Това не е раздвоение на личността — предупреди психиатърът. — Шизофренията означава разпадане на личността. Но там, където дисоциативният материал е достатъчно силен, за да се сглоби по някакъв начин, да организира някак подсъзнанието на пациента — е, тогава се е случвало тази част да започне да действа напълно независимо, като отделен човек; с други думи да поеме контрол над телесните функции.

— И вие смятате, че това се е случило с Ригън?

— Това е само една от теориите. Има няколко други. Някои от тях поддържат идеята за бягство към неосъзнатото; бягство от някакъв конфликт или емоционален проблем. Дъщеря ви не е имала симптоми на шизофрения, а енцефалограмата сочи, че мозъчните й вълни са напълно нормални. И тук навлизаме в областта на хистерията.

— И аз бях там миналата седмица — промърмори Крис.

Угриженият психиатър се усмихна почти незабележимо.

— Хистерията — продължи той — е вид невроза, при която емоционалният стрес се преобразява в телесни смущения. При някои нейни форми имаме дисоциация. При психастенията например човек губи представа за своите действия, но се вижда какво върши и приписва действията на някой друг. Представата му за втората личност обаче е смътна, а тази на Ригън изглеждаше съвсем конкретна. Така стигаме до онова, което Фройд нарича „трансформирана“ хистерия. Тя израства от подсъзнателно чувство за вина и необходимост тази вина да бъде наказана. Дисоциацията играе основна роля при всяко раздвоение на личността. Синдромът може да включва също така епилептични припадъци, халюцинации и крайна възбуда на двигателните центрове.

Крис слушаше внимателно и лицето й се изпъваше от усилието да разбере.

— Да, това много напомня състоянието на Ригън — каза тя. — Не смятате ли? Е, освен чувството за вина. За какво може да се чувства виновна?

— Ами шаблонният отговор е разводът. Децата често вярват, че отхвърлените са те и понякога поемат цялата отговорност за раздялата на родителите си. Това може да се отнася и до дъщеря ви. Сещам се и за симптомите на танатофобия — тежка нервна депресия, свързана с мисълта за смъртта.

В очите на Крис пламна жив интерес.

— При децата — продължи психиатърът — синдромът често е съпроводен от чувство на вина, свързана със семейни напрежения, а оттам и страх от загуба на близък човек. Това предизвиква ярост и безсилен гняв. И като допълнение, при този вид хистерия вината не трябва да е известна за съзнанието. Може дори да е така наречената „свободно плаваща вина“, нямаща връзка с нищо конкретно.

— Значи този страх от смъртта…

— Танатофобията.

— Да, точно както казахте. Наследствено ли е?

Психиатърът се загледа настрани, за да прикрие изненадата си от въпроса, и отговори:

— Не. Мисля, че не е наследствено.

Крис поклати глава.

— Просто не разбирам. Объркана съм. — Тя вдигна глава и челото й леко се сбръчка. — Откъде идва новата самоличност?

Психиатърът пак се обърна към нея.

— Пак ще кажа, и това е догадка, но ако допуснем, че става дума за трансформативна хистерия, породена от чувство за вина, тогава втората личност е просто посредникът, който налага наказанието. Ако Ригън се самонаказваше, това би означавало, че разбира вината си. Но тя иска да избяга от това разбиране. Затова се появява втората личност.

— Значи това е? Такава е вашата диагноза?

— Както казах, не знам. — Психиатърът сякаш подбираше думите много внимателно, като кръгли плоски камъчета, които да хвърля по повърхността на езеро. — Крайно необичайно е едно дете на нейната възраст да може да събере и подреди съставки за нова личност. А някои… някои други неща ме озадачават. Например изпълненията й с дъската за спиритични сеанси подсказват, че е крайно податлива на внушение; и все пак аз така и не успях да я хипнотизирам истински. — Психиатърът сви рамене. — Може би е оказала съпротива. Но най-изненадваща е очевидната зрялост на новата личност. Това не е дванайсетгодишно дете, а много по-стар човек. И езикът, на който говореше… — Гласът му заглъхна и той замислено се загледа в камината. — Разбира се, има подобно състояние, но знаем много малко за него.

— Какво е то?

— Особен вид сомнамбулизъм, при който пациентът изведнъж проявява способности и знания, каквито никога не е изучавал, и при който намерението на втората личност е… — Той не довърши. — Ами… ужасно е сложно и аз опростявам неимоверно, за да ме разберете.

Той пак не довърши, от страх да не разтревожи излишно Крис; канеше се да каже, че при подобни случаи намерението на втората личност е да унищожи първата.

— И какви са изводите?

— Не съвсем ясни. Трябва обстойно да я прегледа екип специалисти — две или три седмици работа в клинични условия, например клиниката „Беринджър“ в Дейтън.

Крис наведе глава и се загледа настрани.

— Ще ви затрудни ли това? — попита психиатърът.

Тя тръсна глава и отговори с тихо отчаяние:

— Не, просто загубих „Надежда“. Това е всичко.

— Не ви разбирам.

— Дълга история.

Психиатърът се свърза по телефона с клиниката „Беринджър“. Оттам дадоха съгласие да приемат Ригън на следващия ден.

Лекарите си тръгнаха.

Крис преглътна болката от спомена за Денингс; отново си помисли за смъртта, червеите, пустотата, и неописуемата самота, неподвижното безмълвие, тишината и мракът, чакащи под земята, където няма движение, няма дъх, няма нищо… Твърде много… твърде много. Крис наведе глава и се разплака. После прогони скръбта.