Артикул: Бърк Денингс — ако не бе загинал в нещастен случай — беше убит от човек с изключителна физическа сила.
Артикул: Енгстрьом вече не беше заподозрян.
Артикул: Проверка на резервациите за самолетни билети установи, че Крис Макнийл е летяла с дъщеря си до Дейтън, Охайо. Киндерман знаеше, че детето е болно и е постъпило в клиника. Киндерман провери в „Беринджър“ и оттам потвърдиха, че дъщерята е била приета за наблюдение. Макар че персоналът отказа да разкрие характера на заболяването, бе очевидно, че става дума за тежко душевно разстройство.
Артикул: При тежки душевни разстройства често се наблюдава изблик на изключителна физическа сила.
Киндерман въздъхна, затвори очи и поклати глава. Пак се връщаше към същия извод. После отвори очи и се взря в средата на хартиената роза — избеляла корица на популярно списание. От снимката го гледаха Крис и Ригън. Той се вгледа в дъщерята: мило луничаво лице, две опашки с панделки, усмивка, разкриваща паднал зъб. Киндерман се озърна през прозореца към мрака, където бе започнало да ръми.
Слезе в гаража, седна в един цивилен черен автомобил и подкара по лъскавите мокри улици към Джорджтаун, където спря в източния край на Проспект Стрийт и дълги минути седя мълчаливо, гледайки нагоре към прозореца на Ригън. Дали да почука на вратата и да поиска да разговаря с нея? Той наведе глава и разтърка челото си.
Уилям Киндерман, ти си болен, каза си той. Прибирай се у дома! Вземи лекарство! Поспи! Оздравявай!
Отново погледна прозореца и печално поклати глава. Неумолимата логика го водеше към това място. Той завъртя поглед към едно такси, спряло пред къщата. Включи двигателя и пусна чистачките тъкмо навреме, за да види как от таксито излиза висок възрастен мъж. Човекът плати на шофьора, обърна се и остана неподвижен в мътната светлина на уличните лампи, гледайки към високия прозорец на къщата като меланхоличен пътник, изгубен във времето. Когато таксито потегли и зави по Трийсет и шеста улица, Киндерман бързо подкара след него. Зад завоя той примига с фаровете — знак за шофьора да спре.
Междувременно в къщата Карас и Карл държаха съсухрените ръце на Ригън, докато Шарън й биеше либриум, довеждайки дозата за последните два часа до четиристотин милиграма. Карас знаеше, че това е потресаваща доза, но след няколко часа затишие демонът се бе събудил в пристъп на тъй дива ярост, че грохналото тяло на Ригън нямаше да изтрае дълго.
Карас бе изтощен. След срещата с църковното ръководство тази сутрин той се върна в къщата да разкаже на Крис, после сложи венозна система на Ригън, прибра се в общежитието, падна по очи на леглото и мигновено потъна в дълбок сън. Но само след два часа го събуди пронизителен телефонен звън. Обаждаше се Шарън. Ригън още била в безсъзнание и пулсът й постепенно отслабвал. Карас веднага грабна лекарската си чанта, изтича към къщата и ощипа ахилесовото сухожилие на Ригън, за да провери дали реагира на болка. Никаква реакция. Притисна силно един от ноктите й. Отново без резултат. Обзе го тревога. Макар да знаеше, че при хистерия и някои състояния на транс се наблюдава нечувствителност към болка, в този случай, той се боеше Ригън да не изпадне в кома, която лесно можеше да доведе до смърт. Провери кръвното налягане: деветдесет на шейсет, пулс шейсет. Остана до нея още час и половина, като на всеки петнайсет минути проверяваше кръвното и пулса, докато накрая се увери, че са стабилизирани. Нареди на Шарън да продължава да мери пулса на всеки час. След това се прибра да спи. Но телефонът пак го събуди. Съобщиха му, че за екзорсист е определен Ланкъстър Мерин, а Карас ще асистира.
Новината го смая. Мерин! Философът-палеонтолог! Човекът с невероятен, потресаващ интелект! Неговите книги бяха разтърсили църквата, защото тълкуваха вярата в съчетание с материята, която се развива непрестанно и върви към духа, за да се слее с Бога в края на дните.
Карас веднага телефонира на Крис, но епископът вече лично й бе съобщил, че Мерин ще пристигне на следващия ден.
— Казах му, че Мерин може да отседне у нас — каза Крис. — Това ще е само за ден-два, нали?
Карас помълча, после тихо отвърна:
— Не знам. — Помълча още малко и добави:
— Не се надявайте прекалено.
— На успех ли? — попита безсилно Крис.
— Не съм казал, че няма да има успех — успокои я свещеникът. — Просто може да трябва повече време.
— Колко?
— Зависи.
Карас знаеше, че екзорсизмът може да отнеме седмици, дори месеци; знаеше, че често завършва с провал. Очакваше точно това; очакваше, ако лечението чрез внушение се провали, товарът отново да падне върху него — до края.
— Може да продължи няколко дни или седмици — каза той на Крис.
— А колко й остава, отче? — глухо попита тя.
След като затвори телефона, изтощеният до предел Карас се просна на леглото и се замисли за Мерин. Мерин! Изпълниха го вълнение и надежда, макар че след тях дойде потискаща тревога. Той самият беше идеалният кандидат за екзорсист, но архиепископът го пренебрегна. Защо? Защото Мерин е вършил това и преди? Той затвори очи и си спомни, че екзорсистите се подбират въз основа на „благочестие“ и „високи духовни качества“; спомни си как в Евангелието от Матея апостолите попитали Иисус защо не могат да изгонват бесове, а той отговорил: „Защото вярата ви е слаба.“
Епископът знаеше за неговия проблем, знаеше и деканът Том Берингъм. Дали някой от тях бе казал на архиепископа?
Карас се завъртя на леглото и се почувства недостоен, неспособен, отхвърлен. Мисълта го ужили болезнено. Накрая сънят го отнесе в небитието и постепенно запълни всички пукнатини и кухини в сърцето му.
Телефонът го събуди за пореден път. Крис съобщаваше за нов пристъп на Ригън. Карас побърза натам и провери пулса на момичето. Беше силен. Даде й либриум. После още. И още. След това слезе в кухнята и безсилно се отпусна на масата срещу Крис. Тя четеше една от книгите на Мерин, която бе поръчала да й доставят.
— Не съм му на нивото — каза тя тихо; и все пак изглеждаше трогната и развълнувана. — Но има нещо тъй красиво… и величествено.
Тя прелисти назад няколко страници, стигна до един отбелязан пасаж и подаде книгата на Карас.
— Ето, вижте. Чели ли сте го?
— Не знам. Чакайте да видя.
Карас взе книгата и зачете:
Ние сме опознали отблизо реда, постоянството, вечното обновление на материалния свят около нас. Ала макар че всяка негова част е преходна, макар елементите му да са блуждаещи и неспокойни, той продължава да съществува. Обвързва го законът на постоянството и въпреки че вечно умира, той същевременно се преражда. Изчезването поражда нови форми на организираност и една смърт дава начало на хиляди нови животи. Всеки час ни доказва колко преходно, но и колко непоклатимо е великото единство. То е като отражение във водата — вечно едно и също, макар че водата тече. Слънцето залязва, за да възкръсне, нощният мрак поглъща деня и отново го ражда, сякаш никога не е помръквал. Пролетта преминава в лято, лятото в есен и зима, за да възликува още по-победоносно с вечното си завръщане, да се възвиси над гроба, към който решително бърза още от първия миг. Скърбим за майските цветя, защото ще повехнат, но знаем, че някои ден май отново ще надделее над ноември чрез онзи неспирен величав кръговрат, който ни учи дори на върха на надеждите да бъдем трезви, а в дълбините на отчаянието да не губим надежда.
— Да, красиво е — тихо каза Карас.
Докато си наливаше чаша кафе, отгоре долетяха още по-гръмки крясъци на демона:
— Копеле… отрепка… благочестив лицемер!
— Тя слагаше роза на чинията ми… сутрин… преди да отида на работа — каза унесено Крис.
Карас вдигна въпросителен поглед и Крис поясни:
— Ригън. — Тя наведе глава. — Да, забравих.
— Какво?
— Че не сте я виждали преди.
Тя си издуха носа и избърса очи.
