— В седем часа и пет минути.

— Да, горе-долу по това време.

— Е, значи всичко е ясно. — Детективът кимна и се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. — Бил е пиян, излязъл и паднал по стълбището. Да, всичко е ясно. Вижте, само за протокола, можете ли да ми кажете приблизително по кое време напусна къщата?

— Не знам — отговори Крис. — Не съм го видяла.

Детективът се озадачи.

— Не ви разбирам.

— Виждате ли, той дойде и си тръгна докато не бях у дома. Отидох до лабораторията на болница „Рослин“.

Детективът кимна.

— А, ясно. Разбира се. Но тогава откъде знаете, че е бил тук?

— Шарън ми каза…

— Шарън? — прекъсна я детективът.

— Шарън Спенсър. Секретарката ми.

— О.

— Тя беше тук, когато дойде Бърк. Тя…

— Дошъл е да се види с нея?

— Не, да се види с мен.

— Да, продължете, моля. Извинявайте, че ви прекъсвам.

— Дъщеря ми е болна и Шарън го оставила при нея, а тя отишла да купи лекарства, а когато се върнала, Бърк вече бил излязъл.

— И кога е било това, ако обичате? Помните ли?

Крис сви рамене.

— Вероятно към седем и петнайсет или седем и половина.

— А вие кога излязохте?

— Някъде около шест и петнайсет.

— А по кое време е излязла госпожица Спенсър?

— Не знам.

— Между нейното излизане и вашето завръщане кой е бил тук в къщата с господин Денингс освен дъщеря ви?

— Никой.

— Никой? И той е изоставил болно дете?

Крис кимна с безизразно лице.

— Нямаше ли прислужници?

— Не. Уили и Карл бяха…

— Кои са те?

Крис изведнъж усети как земята изчезва изпод краката й. Внезапно осъзна, че привидно невинният разговор всъщност е безмилостен разпит.

— Ето, това е Карл. — Тя кимна към иконома, който продължаваше да чисти фурната. — А Уили е жена му. Те работят при мен като икономи.

Лъска. Лъска. Защо? Фурната беше грижливо почистена предната вечер.

— Вчера си взеха свободен следобед — продължи Крис — и когато се върнах, те все още не се бяха прибрали. Но после Уили…

Крис се поколеба, продължавайки да гледа гърба на Карл.

— Какво Уили? — подкани я детективът.

Крис се обърна към него и сви рамене.

— Не, нищо.

Тя извади цигара. Киндерман й поднесе огънче.

— Значи само дъщеря ви може да знае кога Бърк Денингс е излязъл от къщата?

— Наистина ли е било злополука?

— Разбира се. Чиста формалност, госпожо Макнийл. Абсолютно. Вашият приятел Денингс не е ограбен, тъй че какъв мотив може да има?

— Бърк умееше да ядосва хората — мрачно каза Крис. — Може би някой го е блъснал надолу по стъпалата.

— Има ли си название тази птица? Не се сещам. — Детективът опипа фигурката. Като забеляза втренчения поглед на Крис, той отдръпна ръка и се престори на засрамен. — Извинявайте, вие сте толкова заета. Още само минута и край. Значи казвате, че дъщеря ви би трябвало да знае когато е излязъл господин Денингс?

— Не, не знае. Бяхме й дали голяма доза успокоителни.

— О, съжалявам, толкова съжалявам. — Детективът загрижено примижа. — Нещо сериозно ли е?

— Боя се, че да.

Той деликатно повдигна ръка.

— Може ли да попитам…?

— Все още не знаем.

— Пазете се от течения — предупреди детективът. — Течението през зимата, когато къщата се отоплява, е летящо килимче за микробите. Така казваше майка ми. Може да е само популярен мит. Може би. Не знам. Но честно казано, за мен тия митове са като меню в изискан френски ресторант: сложна и лъскава маскировка на факт, който иначе не бихте преглътнали, като например че хамбургерите са пълни със соя.

Крис усети, че се отпуска. Добродушните му безсмислици я успокояваха. Детективът отново приличаше на кротък и безобиден санбернар.

— Това горе нейната спалня ли е, госпожо Макнийл? На дъщеря ви? — детективът посочи тавана. — Онази с големия прозорец към стъпалата?

Крис кимна.

— Да, тя е.

— Дръжте прозореца затворен, докато оздравее.

Макар и напрегната допреди малко, сега Крис едва се удържа от смях.

— Непременно. Всъщност винаги е затворен. И капаците са заключени.

— Да, малко предпазливост никога не е излишна. — Детективът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, но забеляза, че Крис отново потропва с пръсти по масата. — А, да, вие сте заета. Е, свършихме. Просто да напишем няколко думи, колкото да има нещо черно на бяло, и си тръгвам.

Той измъкна от джоба си смачкана програма за училищно представление на „Сирано дьо Бержерак“, порови в страничния джоб на сакото и извади малък остатък от жълт молив, подострен, както се стори на Крис, с тъп нож или ножица. Детективът приглади програмата върху масата, вдигна молива над нея и въздъхна:

— Само две-три имена. Спенсър се пише с две „с“, нали?

— Да, с две „с“.

— Две „с“ — промърмори детективът, записвайки името в полето на програмата. — А икономите? Джоузеф и Уили…?

— Не, Карл и Уили Енгстрьом.

— Карл. Да, точно така, Карл Енгстрьом. — Детективът записа имената с едри букви. — Спомням си едно време — въздъхна дрезгаво той, обръщайки програмата в търсене на чисто място. — О, не, чакайте! Бях забравил! Да, прислугата. По кое време казахте, че са се прибрали?

— Нищо не съм казала. Карл, кога се прибра снощи?

Швейцарецът извърна невъзмутимо лице към нея.

— Точно в девет и трийсет, госпожо.

— Да, точно така. Беше си забравил ключа. — Тя се обърна към детектива. — Спомням си, че погледнах часовника, когато го чух да звъни.

— Хубав филм ли гледахте? — обърна се детективът към Карл, после тихичко подметна към Крис: — Никога не се доверявам на рецензиите. Важно е какво мислят хората, публиката.

— „Крал Лир“ с Пол Скофийлд — отговори Карл.

— А, гледал съм го! Превъзходен филм!

— Гледах го в кино „Джемини“ — продължи Карл. — Прожекцията от шест часа. Веднага след филма хванах автобуса от спирката пред киното и…

— Моля ви, всъщност не се налага — възрази детективът и вдигна длан. — Не, не, моля ви.

— Не ме затруднява.

— Щом настоявате…

— Слязох на кръстовището на Уисконсин авеню и улица M. Беше някъде около девет и двайсет. И си тръгнах насам.

— Вижте, не бяхте длъжен да ми го казвате — увери го детективът, — но все пак благодаря, бяхте много любезен. Между другото, хареса ли ви филмът?

— Добър беше.

— Да, и аз така мисля. Изключителен. Е, сега… — Киндерман се обърна към Крис и продължи да пише нещо върху програмата. — Загубих ви толкова времето, но такава е моята работа. Като ин и ян. Тъжна работа. Още минутка и си тръгвам. Трагично… Трагично… — добави той, драскайки в полето на програмата. — Такъв талант, Бърк Денингс. И сигурно е познавал хората, умеел е да общува. От толкова много хора зависи дали филмът ще стане добър или не: оператор, тонрежисьор, композитор, да не говорим, прощавайте, за актьорите. Моля, поправете ме, ако греша, но ми се струва, че днес един толкова виден режисьор трябва да бъде едва ли не психолог на екипа. Греша ли?

— Не, не грешите, защото всички сме неуверени.

— Дори и вие?

— Особено аз. Но Бърк знаеше как да повдига духа. — Крис предизвикателно сви рамене. — Но разбира се, имаше ужасен характер.

Детективът измести програмата, за да му е по-удобно.

— Е, може би такива са всички велики хора. Хора от неговия мащаб. — Той отново надраска нещо. — Но ключът са малките хора, тези, които отговарят за дребните неща, но ако не се подходи правилно, тия дребни неща стават големи. Не мислите ли?

Крис погледна ноктите си и поклати глава.

— Когато му накипеше, Бърк не подбираше — каза тя. — Но ставаше зъл само когато беше пиян.

— Добре, свършихме. Готово. — Киндерман слагаше последната точка, когато изведнъж се сети за нещо. — О, не, чакайте. Ами госпожа Енгстрьом? Заедно ли излязоха и се прибраха?

— Не, Уили отиде да гледа филм с „Бийтълс“ — каза Крис, преди Карл да отговори. — Прибра се на няколко минути след мен.