— Да, моля се.

Като чу подчертано сухия отговор на йезуита, детективът рязко спря.

— Наистина ли? — попита той и сам си отговори: — Не. — Отново продължиха напред. — Вижте, ще говоря по същество. Оскверняванията. Напомнят ли ви за поклонение на дявола?

— Може би. Някои от ритуалите се използват за черна меса.

— Шест плюс. А сега за Денингс… четохте ли как е умрял?

— Да, паднал по „Стъпалата“ на Хичкок.

— Е, аз ще ви кажа… но моля ви… поверително!

— Разбира се.

Детективът изведнъж направи жална физиономия, като разбра, че Карас не възнамерява да седне на пейката. Той спря и свещеникът спря заедно с него.

— Може ли? — попита умолително Киндерман.

— Да спрем. Може би да поседнем.

— О, да.

Върнаха се към пейката.

— Няма ли да се схванете?

— Не, вече съм добре.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Киндерман с доволна въздишка отпусна измъченото си тяло върху пейката.

— Да, така е много по-добре — каза той. — Животът вече не ми прилича на „Мрак по пладне“.

— Е, добре. Бърк Денингс. Какво се е случило?

Детективът наведе очи към обувките си.

— Да, Денингс… Бърк Денингс… Той вдигна поглед към Карас, който бършеше с кърпа потта от челото си. — Бърк Денингс, добри ми отче — изрече тихо и безизразно детективът — бе намерен в подножието на онова стълбище точно в седем часа и пет минути вечерта с извъртяна назад глава. Напълно усукана, като на пиле.

Откъм бейзболното игрище, където тренираше университетският отбор, долетяха приглушени крясъци. Карас остави кърпата и погледна лейтенанта в очите.

— Не е ли станало при падането?

Киндерман сви рамене.

— По принцип е възможно.

— Но невероятно — довърши замислено Карас.

— И какво ви хрумва, ако го свържете с вещиците?

Карас се загледа замислено настрани и седна до Киндерман.

— Твърди се, че по този начин демонът прекършвал вратовете на вещиците. — Той се обърна към детектива.

— Или поне такава е легендата.

— Само легенда?

— О, със сигурност — отговори свещеникът. — При все че навярно някои са умирали и така… предполагам, изменници на сектата или предатели. — Той пак се загледа настрани. — Но знам, че е било своеобразен почерк на демонични убийци.

— Точно така, отче Карас! Точно така! Спомням си за подобно убийство в Лондон. И то в наше време, отче; само преди четири или пет години. Помня, че четох във вестниците.

— Да, и аз четох, но мисля, че се оказа вестникарска измислица.

— Вярно. Но в нашия случай се забелязва някаква връзка между убийството и оскверняването на църквата. Може би е някой луд, отче; може би някой има зъб на църквата? Или е неосъзнат бунт.

Свещеникът се приведе напред, преплете пръсти и извъртя глава да огледа изпитателно детектива.

— Какво намеквате? Болен свещеник? Това ли подозирате?

— Вие сте психиатърът. Вие ми кажете.

Карас обърна глава настрани.

— Разбира се, оскверненията са очевидно патологични — замислено каза той. — И ако Денингс е бил убит… бих предположил, че убиецът също е психопат.

— И може би знае нещо за преклонението пред дявола?

Карас разсеяно кимна.

— Възможно.

— И кой отговаря на това описание, а освен това живее наблизо и има нощем достъп до църквата?

Карас го погледна право в очите. После откъм игрището долетя шум на ударена топка и той се завъртя да погледне как един играч сръчно я улавя.

— Болен свещеник — прошепна Карас. — Може би.

— Вижте, отче, моля ви… Разбирам, че ви е трудно. Но вие сте психиатър на свещениците от университета, нали?

Карас се обърна към него.

— Не, вече имам друга задача.

— Наистина ли? По средата на годината?

— Такава е заповедта.

— И все пак трябва да знаете кой е бил болен и кой здрав. Разбирате какво заболяване имам предвид. Няма как да не знаете.

— Не е задължително, лейтенант. Ни най-малко. Всъщност ако знаех, би било чиста случайност. Аз не съм психоаналитик. Само им давам съвети. И освен това не познавам никого с подобни наклонности.

Киндерман предизвикателно изпъчи челюст.

— Е, да. Лекарска етика. И да знаехте, нямаше да ми кажете.

— Вероятно не.

— Между другото… споменавам го само мимоходом… напоследък тази етика се смята за незаконна. Не искам да ви досаждам с дреболии, но неотдавна един психиатър от слънчева Калифорния бе вкаран в затвора, защото не казал на полицията какво знае за пациента си.

— Това заплаха ли е?

— Не ставайте подозрителен. Казах го между другото.

Карас стана и изгледа детектива от горе на долу.

— Винаги мога да се оправдая пред съдията с тайната на изповедта — сухо каза той и добави. — Между нас казано.

Детективът го гледаше мрачно.

— Би трябвало да се заемете с бизнес, отче. — Той се загледа към игрището. — Отче… Какъв ти отец? Вие сте един хитър евреин, който се опитва да ме преметне, но прекалихте…

Карас се разсмя.

— Да, смейте се — каза унило детективът. — Радвайте се, отче, смейте се колкото щете. — Но изведнъж лицето му грейна дяволито и той вдигна очи към Карас. — Спомних си писмения изпит за постъпване в полицията. Един от въпросите гласеше: „Какво е вашето отношение към търговията с бели робини?“ Някакъв тип прочел неправилно и отговорил: „Равините са еврейски свещеници, които аз уважавам и съм готов винаги да търгувам с тях.“ — Киндерман тържествено вдигна ръка. — Честна дума! Не си измислям!

Карас се усмихна сърдечно.

— Хайде, ще ви изпратя до колата. На паркинга ли я оставихте?

Детективът явно не искаше да си тръгва.

— Значи свършихме? — попита разочаровано той.

Свещеникът стъпи на пейката и опря лакти върху коляното си.

— Вижте, аз наистина не прикривам никого — обясни той. — Наистина. Ако знаех за такъв човек, щях поне да ви кажа, че съществува, без да разкривам името му. А после сигурно щях да съобщя на архиепископа. Но не знам някой дори съвсем малко да отговаря на описанието.

— Е, добре — Киндерман наведе глава и пак пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Аз и не мислех, че може да е свещеник. Не сериозно, във всеки случай. — Той кимна към долния паркинг. — Колата ми е там. — Стана и двамата тръгнаха по пътеката към административните сгради. — Ако изрека на глас какво подозирам — продължи детективът, — ще ме сметнете за луд. Не знам. Просто не знам. Всички тия клубове и култове, където човешкия живот не струва и пет пари… почваш да се чудиш. Изглежда, че за да бъдеш в крак с времето — изпъшка той, — трябва да си малко луд. — Той се обърна и кимна към гърдите на йезуита. — Какво пише на ризата ви?

— Моля?

— На тениската. Пише ФИЛОСОФИТЕ. Какво означава?

— О, изкарах една година в мерилендската семинария Удсток — обясни Карас. — Включиха ме в бейзболния отбор на първокурсниците. Наричаше се „Философите“.

— А, ясно. А как се казваше отборът на петокурсниците?

— „Теолозите“.

Детективът се поусмихна и наведе очи към пътеката.

— „Теолози“ срещу „Философи“ — три на два.

— Не, „Теолози“ срещу „Философи“ — два на три.

— Разбира се. Точно това исках да кажа.

— Разбира се.

— Странни работи — каза унесено детективът. — Много странни. Слушайте, отче. Слушайте, докторе. Луд ли съм, или тук, във Вашингтон, наистина има вещерска общност? Възможно ли е това в наше време?

— Я стига! — отвърна насмешливо Карас.

— Аха! Значи може да има!

— Може ли? Как така?

— Добре, отче. Сега аз ще съм докторът. — Детективът решително размаха пръст. — Вие не отрекохте, а се опитахте да увъртате. Това е защитна позиция. Може би се боите да не ви сметна за лековерен — суеверният свещеник срещу здравомислещия Киндерман, живото въплъщение на века на разума! Добре, погледнете ме в очите и ми кажете, че греша! Хайде, погледнете ме! Погледнете! Не можете!

Карас го погледна с нарастващо уважение.

— Това беше хитро — каза той. — Много ви бива!